Р Е Ш Е Н И Е
№ 530
Гр.София, 14.10.2008 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди и осма година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Любка Илиева
ЧЛЕНОВЕ: Дария Проданова
Тотка Калчева
при секретаря Красимира Атанасова, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 242 по описа за 2008г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.218а, ал.1, б.”а” от ГПК /отм./ във вр. с П. 2, ал.3 от ГПК в сила от 01.03.2008г.
Образувано е по касационна жалба на “Е”Е. , гр. Т., срещу решение № 1/15.02.2008г., постановено по гр.д. № 152/2008г. от Силистренския окръжен съд, в частта, с което е оставено в сила решение № 93/19.10.2007г. по гр.д. № 45/2007г. на Т. районен съд. С това решение е отхвърлен предявеният иск от “Е”Е. срещу О. Т. за заплащане на сумата от 9520 лв., представляваща договорна неустойка като обезщетение за неизпълнение на задължения по договор за предоставяне на концесия върху имот публична общинска собственост от 25.10.2002г. за периода от 05.04.2004г. до 04.06.2005г.
Касаторът “Е”Е. поддържа, че решението е постановено в нарушение на материалния закон и моли за неговата отмяна, като предявеният иск се уважи и му се присъдят разноските по делото.
Ответникът О. Т. не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като обсъди направените оплаквания, с оглед на заявените касационни основания, констатира следното:
Касационната жалба е подадени от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, в преклузивния срок по чл.218в, ал.1 от ГПК /отм./ и е допустима.
Разгледана по съществото жалбата е основателна.
За да постанови решението в обжалваната част Силистренският окръжен съд е приел, че на 25.10.2002г. страните са сключили договор за концесия върху имот публична общинска собственост чрез построяване и експлоатиране на търговски обект “К” в южната част на парк “Х”, гр. Т.. И. на концесионера за заплащане на неустойка по чл.50 от договора при неизпълнение на някое от задълженията на концедента за оказване на необходимото съдействие за изпълнение на дейностите, необходими за осъществяване на концесията чрез своите органи и служби, и за процедурите по издаване на административни актове и разрешения по чл.44 от договора, е отхвърлен, като клаузата за неустойка е прогласена за нищожна. Решаващият състав е изложил съображения, че неустойката е определена в нарушение на чл.9 от ЗЗД и чл.26 от ЗЗД, а размерът й от 5 % месечно от концесионното възнаграждение и липсата на краен срок, до който тя да бъде изплащана, обуславят противоречието й с добрите нрави и има като резултат несправедливо обогатяване поради обективна неравностойност на насрещните задължения.
Според касатора въззивният съд неправилно е приел, че неустойката е определена в нарушение на чл.9 от ЗЗД, което по аргумент от 26 от ЗЗД да обуславя нищожността й, тъй като съдът не е посочил кои императивни разпоредби на закона са нарушени, както и че законът не поставя изискване неустойката да се начислява до определен краен срок. Изложени са съображения, че неустойката не е мораторна, поради което не е налице и евентуално противоречие с чл.86 от ЗЗД, както и че разпоредбата на чл.309 от ТЗ забранява намаляване на неустойка поради прекомерност и следва да се отчетат особеностите на сделката като търговска и приложението на нормите на чл.297 и чл.298 от ТЗ.
Становището на Върховния касационен съд за неправилност на въззивното решение произтича от следното:
Изводът на решаващия състав на окръжния съд за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречието й с чл.9 от ЗЗД и с позоваването на нормата на чл.26 от ЗЗД е незаконосъобразен. Нарушението на закона, като основание за нищожност на сделката по чл.26, ал.1 от ЗЗД, визира сключването на договора в противоречие с конкретна императивна правна норма, докато разпоредбата на чл.9 от ЗЗД е диспозитивна, регламентира свободата на договаряне и не би могла да се квалифицира като повелително законово правило.
Прогласената в решението нищожност на уговорката за неустойка поради противоречие с добрите нрави е постановена в нарушение на материалния закон.
Разпоредбата на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД предвижда нищожност на договорите поради противоречието им с добрите нрави и намира приложение и при търговските сделки по правилото на чл.288 от ТЗ. Прекомерността на неустойката би имала за последица нейното намаляване, съгласно чл.92, ал.2 от ЗЗД, но сам по себе си уговореният размер на дължимата неустойка, не е основание за прогласяването на нищожността й.
В съдебната практика са застъпени становища за нищожност на клаузата за неустойка, като противоречаща на добрите нрави, поради липсата на императивна правна норма, която да ограничава договорната свобода при определяне на размера на неустойката. Накърняване на добрите нрави е налице, когато се нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично формулиран законодателно, спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.говорката за неустойка би могла да е нищожна, като нарушаваща принципа на справедливостта, когато вследствие на заплащането й, ще е налице неравностойност на насрещните задължения по договора, или неустойката ще излезе извън обезпечителните или обезщетителни функции, които са й предадени от страните. Законодателят има в предвид нарушаването на правни принципи, които са от значение на обществото като цяло, а не с оглед на индивидуалния интерес на конкретен правен субект. Действително в решения на ВКС са обявени за нищожни клаузи за неустойка, уговорена за забава, в размер на 1% дневно за всеки просрочен ден и при липсата на краен предел, като срок по договора, до който да бъде изплащана, но е последователно разбирането, че въпросът дали неустойката излиза извън пределите на нравствената допустимост, подлежи на конкретна преценка.
В случая, дължимата по договора неустойка не е уговорена за неизпълнение на парично задължение, за да бъде съпоставяна същата евентуално с размера на обезщетението по чл.86 от ЗЗД, определяно в размер на законната лихва. Липсата на уговорка за крайния срок, до който ще се начислява неустойката, не нарушава общоприетото правило за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения поради обстоятелството, че продължителността на времето, за което ще се дължи неустойката е поставено в зависимост от неизпълнението на неизправната по договора страна. Аргументът на въззивния съд, че с уговарянето на неустойката се накърнява обезщетителната й функция и води до несправедливо обогатяване поради обективна неравностойност на насрещните задължения е необоснован, като изграден при липса на твърдения или доказателства по делото за подобни обстоятелства. На уговорената неустойка не е вменена изцяло наказателна функция, извън обезщетителната, която с оглед на отношенията между страните и целения стопански резултат, да е неоснователна, или да накърнява принципа на добросъвестност при сключване на договорите, респ. справедливостта, а като краен извод и добрите нрави, в хипотезата на чл.26, ал.1 от ЗЗД.
Цитираните от касатора норми на чл.309, чл.297 и чл.298 от ТЗ не са обсъждани от въззивния съд, но същите са доводи в подкрепа на застъпената теза, че след като уговорената неустойка по търговска сделка не би могла да се намалява поради прекомерност, то клаузата за неустойка без фиксиран краен срок за начисляването й не следва да се третира като нарушение на добрите нрави.
По изложените съображения, настоящият състав на Търговската колегия, Първо отделение, намира, че клаузата на чл.50 от договора между страните не е нищожна, поради което е налице касационното основание по чл.218б, ал., б.”в”, пр.1 от ГПК /отм./ – нарушение на материалния закон. Постановеното решение следва да се отмени и спорът да се реши по същество.
Уговорката на страните в чл.50 на договора е за заплащане на неустойка при забава на изпълнението на някое от задълженията на страните в размер на 5 % месечно от конценсионното възнаграждение. Не е изпълнено задължението на концедента по чл.44 от договора за оказване на съдействие на концесионера при изпълнение на дейностите за осъществяване на концесията чрез компетентните органи и служби и за необходимите процедури по издаване на административни актове и разрешения съобразно действащата нормативна уредба, в частност – издаване на виза за проектиране за обекта. Концесионерът е направил искане за издаване на виза на 12.11.2002г. и на 21.01.2003г., разменена е кореспонденция между страните, но О. Т. не е удовлетворила заявленията, като възражението й за виновно поведение на концесионера се свежда до твърдение, че молбите са адресирани до некомпетентен орган и не са приложени договор за концесия и доказателство за внесена такса. Заявленията са подавани до кмета на О. и независимо, че в правомощията на главния архитект е издаването на конкретен административен акт, то поетото задължение от концедента е именно за оказване на съдействие на концесионера при работата му с общинските органи и служби – чл.13 от договора. Възражения, каквито са разгледани от районния съд, за нищожност на договора за концесия не са направени от ответника по иска, а първоинстанционното решение в частта за прогласената нищожност на анексите е обезсилено и в тази част въззивният акт е влязъл в сила като необжалван.
По тези съображения настоящият съдебен състав намира, че е налице неизпълнение на задължение на концедента по чл.44 от договора, поради което се дължи уговорената в чл.50 неустойка. Съдът определя неустойката по договора като 5 % от конценсионното възнаграждение, или месечно по 680 лв., поради което за процесния период от 05.04.2004г. до 04.06.2005г. / за 14 месеца/ искът е основателен в предявения размер от 9520 лв. Върху сумата от 9520 лв. ответникът следва да заплати и законната лихва от датата на предявяване на иска – 24.01.2007г. до окончателното й изплащане.
С оглед на уважаването на иска следва да се разгледат и възраженията за прихващане на О. Т.. З. възражения са вземане за неустойка по чл.50 от договора в размер на 9520 лв., поради неизпълнение на задължението на концесионера по чл.15 от договора – за заплащане на конценсионното възнаграждение и евентуално възражение – по претенция за неустойка поради неизпълнение на задължението по чл.25 от договора за полагане на грижи за парка.
Претенцията за неустойка поради неизпълнение на задълженията по чл.15 от договора е за периода от 01.01.2003г. до 31.03.2005г. По силата на договора за концесия възнаграждението от 907 лв. се заплаща годишно до 20-то число на месец декември на предходната година. Съгласно анекс №2 от 02.09.2003г. това задължение възниква от датата на издаване на виза за проектиране, като внесените до този момент суми се считат за авансово платени, а след получаване на визата се подписва споразумителен протокол за уточняване на задълженията. Както съдът прие, за периода, за който се претендира неустойката, виза за проектиране не е получена от концесионера, поради което възнаграждение не се дължи. Не е налице забава на концесионера, поради което претенцията за неустойка е неоснователна.
Неустойката за неизпълнение на задължението по чл.25 от договора се претендира за периода от 01.11.2002г. до 30.12.2003г. Задължението на концесионера по чл.25 е да се полагат грижи за 4.5 дка. площ на парка, изразяващи се в привеждане и поддържане на приветлив и изправен вид, на пейките и на детските съоръжения. Срокът за осъществяване на концесията, респ. всички поети задължения на концесионера следва да се изпълняват от датата на издаване на виза за проектиране – чл.2 с изменението по анекс №2, поради което не е налице неизпълнение от страна на концесионера и претенцията за неустойка е неоснователна.
Неоснователно е касационното оплакване за нарушаване на разпоредбата на чл.220 от ГПК /отм./. Според касатора съставът на въззивния съд не се е съобразил с решение № 36/03.11.2006г. по т.д. № 87/2006г. на Силистренския окръжен съд, с което искът за неустойка по чл.50 от договора за концесия между страните е уважен.
Задължителната сила на влязлото в сила решение за всички други съдилищата в Републиката по чл.220, ал.1 от ГПК /отм./ касае изпълняемостта и зачитането на силата на присъдено нещо, но в случая, решението е постановено по осъдителен иск за заплащане на неустойка за друг исков период, мотивите на съдебния акт не се ползват със сила на присъдено нещо /т.18 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС/, поради което въззивният съд не следва да се съобразява с аргументацията и изводите на решаващия състав по другото дело.
По тези съображения въззивното решение следва да се отмени и в обжалваната част и изцяло да се уважи искът за заплащане на претендираната неустойка.
По разноските. С оглед на изхода от спора ответникът следва да заплати направените от касатора разноски за всички инстанции в размер на 2964.80 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 1/15.02.2008г., постановено по гр.д. № 152/2008г. от Силистренския окръжен съд, в частта, с което е оставено в сила решение № 93/19.10.2007г. по гр.д. № 45/2007г. на Т. районен съд, като ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА О. Т., да заплати на “Е”Е. , гр. Т., ул.”Т” № 31, вписано под № 1* т.21, стр.354, ф.д. № 186/02г. на Силистренския окръжен съд, сумата от 9520 лв. / Девет хиляди петстотин и двадесет лв./ на основание чл.92 от ЗЗД, представляваща договорна неустойка за неизпълнение на задължения по чл.44 от договор за предоставяне на концесия върху имот публична общинска собственост от 25.10.2002г. за периода от 05.04.2004г. до 04.06.2005г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.01.2007г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 2964.80 лв. /Две хиляди деветстотин шестдесет и четири лв. и 80 ст./ – разноски за всички съдебни инстанции.
В останалата част въззивното решение е влязло в сила.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.