О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 76
гр.София, 09.02.2010г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията КОСТОВА т.д. №781/2009 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК и е образувано по касационна жалба на М. Н. Т., действаща лично за себе си и като законен представител на малолетното си дете Й, Н. Д. Ч. и Г. Й. Ч., от гр. А., чрез адв. Г, АК гр. Б., срещу решението 16.04.2009г., постановено по в.гр.дело №47/2009г. на Бургаския окръжен съд, с което е оставено в сила решение №1559/6.11.2008г., постановено по гр.дело №396/2008г. на Бургаския районен съд, ГК, с което са отхвърлени исковете им за заплащане на обезщетение по договор за застраховка “Гражданска отговорност” по застрахователна полица №8-493643/ 2.01.2003г..
Касаторът твърди, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Като основание за допускане на касационното обжалване поддържа хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът З. “Български имоти” АД, гр. С. в писмен отговор прави искане да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, защото в касационната жалба и изложението към нея са изложени съображения за неправилност на решението, а не на основанията по чл.280 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши проверка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, прие следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение Бургаският окръжен съд е приел за неоснователни предявените от касаторите обективно и субективно съединени искове по чл.407 ТЗ/отм/ срещу З. “Български имоти” АД, за присъждане на неимуществени и имуществени вреди, които търпят от смъртта на родственика им Й. Г. Ч. при ПТП на 2.05.2003г. по вина на А. В. В. от гр. К.. Съдът е съобразил, че ищците са обезщетени по силата на влязла в сила присъда по нох.д. №112/2004г. на Бургаския окръжен съд, с която В. е признат за виновен за смъртта на Ч. и е осъден да заплати, при отчитане на съпричиняване от пострадалия, на малолетното дете 15 000 лв. обезщетение и по 6000 лв. обезщетение на останалите трима ищци – съпруга от фактическо съжителство и родителите, и 2000 лв. за имуществени вреди. Обезщетяването на вредите от прекия причинител има погасителен ефект на правото на увредените на пряк иск срещу застрахователя, извод направен въз основа на П. №7 на Върховния съд.становено е, че касаторите са се снабдили с изпълнителен лист и са частично обезщетени от застрахователя.
Процесуалният и материалноправен въпрос за допустимостта на иска на увреденото лице по чл.407 ТЗ отм., предявен след като се е снабдил с изпълнителен лист за същите по вид вреди срещу деликвента, са въпроси, по които се е произнесъл въззивния съд, поради което първата и основна предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване въззивното решение, е налице.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, защото постановения от въззивния съд правен резултат, не противоречи на установената с влезлите в сила решение № 82/7.07.2009г. по т.дело №28/2009г. на ВКС, ТК І т.о. и решението от 30.11.2009г.1 постановено по т.д. №352/2009г. на ВКС, ТК, ІІт.о. практика. Решенията на ВКС, ТК са постановени на основание чл.290 и сл. ГПК и са задължителни за съдилищата относно разрешения с тях правен въпрос.
Отговорността на застрахователя по застраховка “гражданска отговорност” е функционално обусловена от отговорността на застрахования да обезщети вредата, причинена от него на трето лице.вреденото трето лице, макар и да не е страна в застрахователното правоотношение може да предяви пряк иск срещу застрахователя. Прякото право и правото на обезщетение от деликвента, не са в кумулативна даденост и към момента на осъществяване на застрахователното събитие, претърпелият вреда разполага с иск както срещу застрахователя, така и срещу деликвента. Този извод произтича от това, че прякото право възниква само дотолкова, доколкото съществува деликното право. В тази насока практиката на ВС е била последователна и категорична – ППВС № 4/75, т.12, с която изрично е прието, че между деликвента и застрахователя не е налице солидарна отговорност пред увредения и ако застрахованото лице е получило от застрахователя обезщетение, то не може да търси обезщетение от деликвента до размера на застрахователното обезщетение – т.8 ППВС №7/77г. В обратната хипотеза не могат да бъдат търсени от застрахователя сумите присъдени по иска срещу деликвента, който поначало е неограничено отговорен за причинените от него вреди. В този смисъл и в т. 11 ППВС № 7/77 е указано, че увреденото лице при застрахователни събития, които са непозволено увреждане, може да предяви искове само при евентуално субективно пасивно съединение срещу застрахователя или прекия причинител, като е посочено, че при такова евентуално съединение съдът се произнася с решението по отговорността на избрания от ищеца първи евентуален ответник и ако уважи исковете срещу него не разглежда другите евентуално предявени искове. Влязлото в сила решение срещу деликвента има за правна последица удовлетворяване на увредения по пътя на проведения исков процес, с което е изчерпана и защитата на законно признатото субективно право. Правният интерес от водене на иск и срещу застрахователя за вече присъденото вземане, не може да бъде обоснован с ефективността на защитата в изпълнителното производство срещу деликвента, нито с факта, че застрахователят не може да участвува в наказателното производство като страна, защото ако се приеме обратното, то увредения би разполагал с две отделни валидни изпълнителни основния за едно и също вземане, което е недопустимо.
Предвид задължителния характер на решенията на ВКС, ТК по чл.290 ГПК не следва да се обсъждат представените с касационната жалба съдебни актове, както и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №І-41/16.04.2009г., постановено по в.гр.дело №47/2009г. на Бургаския окръжен съд, първи граждански въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: