О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 582
гр.София, 08,07, 2010г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията КОСТОВА т.д. № 979/2009 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288, ал.1 във връзка с чл.280 ГПК и е образувано по касационна жалба на Е. Г. Х. М. с фирма “Г” – Кърджали, чрез адв. А срещу решение №739 от 17.06.2009г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.гр.д. №794/2007 г., в частта, с което е оставено в сила решение №146 от 20.06.2007г. по гр.дело № 187/2005г. на Кърджалийския окръжен съд, с което е отхвърлен искът му по чл.266, ал.1 ЗЗД за разликата от 54 437.41 лв. до 204 900лв. Касаторът Е. Г. Х. М. иска отмяна на обжалваното решение в отхвърлителната му част поради допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон, на съществени процесуални правила, и поради необоснованост – касационни основания за отмяна на неправилно решение по чл.281, т.3 ГПК. Искането му е за уважаване изцяло на иска по чл.266, ал.1 ЗЗД. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят се позовава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. С приложението към касационната жалба касаторът представя четири броя решения на отделни състави на ВС и ВКС.
Решението е обжалвано в осъдителната му част от ответника по делото Х. А. Т. от гр. К., с искане да бъде отменено и постановено друго, с което да се отхвърлят предявените искове, алтернативното му искане е за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд. В изложението на основанията за селектиране на касационните жалби на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 пр. първо ГПК.
Страните не са взели становище по касационната жалба на другата страна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл. 280, ал. 1 ГПК приема следното:
Касационните жалби са редовна – подадени са от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивен съд, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови въззивното решение в обжалваните части, съдебният състав на Пловдивския апелативен съд е приел, че между страните е сключен договор за строителство, като ищецът Е е изпълнител, а отв. Т. инвеститор на обект “Бензиностанция, автоуслуги и заведение за обществено хранене” по път 1-5 Х. – Кърджали първи етап подобект “П”. Отчетено е признанието на страните, че за под обект “П” изпълнителят Е. е получил сумата от 33 842 лв. от общо извършените работи за 35 842лв., за която възложителя твърди, че я изплатил изцяло на изпълнителя. Счетено е, че оспорването на договора от 16.04.2001г. е без значение, с оглед на установените факти – признанието на страните за извършените работи и цена за този под обект, и доколкото страните само спорят дали е заплатена на изпълнителя сумата от 35 842лв. или 33 842 лв. Искът е уважен за сумата от 2000лв., като при разпределение на доказателствената тежест съдът е приел, че възложителят не е доказал да е заплатил изцяло сумата от 35 842 лв.
Пловдивският апелативен съд е уважил частично и вторият иск по чл.266, ал.1 ЗЗД, предявен за сумата от 202 900 лв., претендирана цена за извършени СМР на обекта след приключване на под обект “П”. Обсъдени са обстойно гласните и писмени доказателства, и заключенията на съдебните експертизи по делото, въз основа на които е прието, че ищецът е продължил да изпълнява СМР на обект “ Б. , автоуслуги и заведение за обществено хранене” , които възлизат на 52 037.41 лв. по закл. на вещото лице В. Т. Съдът е изложил подробни съображение защо приема това заключение като база за изчисляване на размера на възнаграждението за доказаните СМР от изпълнителя Е. , а не закл. на другите технически експертизи.
Допустимостта на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения в приложението към жалбата по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
І . По касационната жалба на Е. Г. М.
Касаторът формулира следните въпроси: 1.следва ли решаващият състав да обосновава защо кредитира едно, а не кредитира друго заключение, тогава когато по делото са назначени няколко експертизи, 2. допустимо ли е да се приемат за съществуващи и притежаващи доказателствена сила документи, отразени в експертно заключение, които не са приети по надлежен ред от съда както доказателства, 3. каква е доказателствената стойност на заключение на вещо лице, което не притежава образователна степен и квалификация за отговор на поставените му от съда задачи. Въпросите са поставени от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото- чл.280, ал.1, т.3 ГПК и като противоречиво решени със съдебната практика по четири броя решения на ВС и ВКС – чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Не може да се счете, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените процесуални въпроси. Въпросите се отнасят до процесуалните действия на съда и страните, свързани с преценката на доказателствата и обсъждането на доводите на страните, за назначаване на експертизи и оспорване на заключенията им, т.е. до приложението на конкретни процесуални норми, каквито са чл.188 и чл.157 и сл. ГПК отм. Освен поставянето на въпросите, касаторът не е развил никакви правни аргумент по приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. За да е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, то следва приложимата норма, обусловила решаващият извод на съда да бъде неясна или непълна и да се налага по тълкувателен път да се изясни нейното съдържание, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретния фактически състав под разпоредбата, която действително го урежда, като тези предпоставки са в съотносимост на кумулативност. Или развитие на правото като основание, за допускане до разглеждане на обжалвания акт, ще бъде налице във всеки случай, когато произнасянето по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос е свързано с тълкуване на закона при неяснота на правната норма или когато съдилищата изоставят едно свое тълкуване на закона за да възприемат друго. С оглед разгледаната дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и след като страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, последицата е недопускане до разглеждане на подадената касационна жалба по същество.
Не е налице и твърдяното противоречие с практиката на ВС и ВКС. В същност първият и вторият процесуален въпрос се отнася до правото на съда на преценката на доказателствата, а доколко е направена правилна оценка на фактите и доказателствата, които ги установяват от въззивния съд, тя подлежи на проверка при разглеждане на касационната жалба по реда на чл. 290 от ГПК. Във фазата на оценка на основанията по чл.280, ал.1 ГПК на преценка подлежат правните изводи на съда, обусловили крайния изход на делото, но не и преценката на изводите на съда по фактите по делото. Допуснатите в тази насока грешки могат да обосноват евентуално касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК за отмяна на въззивното решение, но не може да бъде основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Решението не противоречи на решение № 932 от 25.09.1991г. по гр.дело №699/1991г. на ВС на Іг.о., според което заключението на вещото лице не става абсолютно доказателство, ако страната не е направила възражение по него. В случая въззивният съд е изложил съображения защо приема закл. на в.л. Виолета Т. и не приема останалите заключения, които са имали за задача не само да установят по вид и количество извършените СМР, но е трябвало да бъде установена цената им към момента на извършването им, а не по пазарна цена към датата на приемане на обекта от Държавна приемателна комисия или за увеличената стойност на обекта след извършените строителни работи. Не отговаря на действителното положение твърдението в т. 2 на изложението, че съдът се е позовал на доказателства, представени със заключението на в.л., но неприобщени към доказателствата по делото по предвидения в ГПК ред. В случая съдът се е позовал на закл. на в.л. Тунч, с оглед на неговата пълнота, поради съобразяването му с документите, които са приложени към документацията на Държавната приемателна комисия. В този смисъл решението не противоречи и на решение №2056 от 13.10.1958г. по гр.дело №5916/58г. на ВС, ІІ г.о. В последното е прието, че в.л. не може да събира доказателства извън поставената му задача и да правна оценка на доказателствата по делото. По конкретното дело в.л. не дава правна оценка на доказателствата, а доколкото е ползвала документи, то те касая спорния предмет и са във връзка с поставената от съда задача. Не следва да се обсъжда решение №1415 от 24.03.1999г. по адм. дело №5334/1998г., с оглед на приетото в т.3 на ТР №1 от 19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Третият процесуален въпрос не е обоснован с практика на съдилищата.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба на Е. Г. М. не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК и по нея не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд.
По касационната жалба на Х. Т.
Не е от значение за крайния изход на делото процесуалния въпрос за значението за процеса на оспорения от страната писмен документ/ договор от 16.04.2001г./ по реда на чл.154 ГПК отм., поради което не е налице основополагащата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК – посочване на материалноправния или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, достатъчно основание да се откаже касация на въззивното решение в обжалваната част. В случая въззивният съд е уважил искът за сумата от 2000лв., като разлика между изплатеното и признатото възнаграждение за под обект “П”, въз основа на становището на двете страни по този иск.
Настоящият състав не установи да има направено в хода на процеса възражение от ответника за изтекла давност за сумата от 2000лв., поради което по този въпрос следва да се има предвид изложеното по – горе.
Материалноправният въпрос за възникването, съществуването и изпълнението, респ. неизпълнението на договор за изработка по смисъла на чл.258 и сл. от ЗЗД, в частност на извършени СМР е поставен общо, хипотетично, поради което не представлява формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и съгласно разяснението по приложението на правната норма в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Що се касае до формулирания въпрос дали въз основа на разрешението за ползване на строителния обект на Държавната приемателна комисия и съставените актове по време на строителството, относно годността на СМР могат да се приемат за достатъчни и безспорни доказателства относно обстоятелството, кой е извършителят на СМР, е въпрос относим към доводите за неправилност на съдебния акт и основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3, пр. трето ГПК. Следва да се отбележи, че не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК доколкото решението на Пловдивския апелативен съд по гр.дело № 145 /2009г., на което касаторът се позовава на противоречива съдебна практика, няма данни да е влязло в сила / т.3 на ТР №1 по т.дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Обжалваното решение не противоречи на решенията на САС по поставения правен въпрос, с оглед на различната фактическа обстановка на отделните казуси.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е аргументирано. Позоваването на закона не е достатъчно за да се обоснове извод за наличието на двете предпоставки, в тяхната кумулативност, за достъп до касационен контрол по т.3.
В заключение релевираните от касатора Т. основания за достъп до касация са неоснователни, поради което въззивното решение в осъдителната му част не следва да се допуска до касационен контрол.
Видим от горното, ВКС, ТК състав на първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №739 от 17.06.2009г., постановено по в.гр.д. №794/2007 г. на Пловдивския апелативен съд в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: