О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 601
гр.София, 14,07,2010г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията КОСТОВА т.д. № 862/2009 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 280 във връзка с чл.288 от ГПК.
Обжалвано е решение № 56 от 5.06.2009г., постановено по в. гр.дело № 696/2008г. на Пловдивския апелативен съд, с което е оставено в сила решение № 74 от 9.05.2008г. по гр.дело №50/2007г., с което е отхвърлен искът на К. А. М. от гр. К. срещу Ю. А. О. от с.гр. за заплащане на сумата от 62 500 лв. по иск по чл.240 ЗЗД и за сумата от 23 686 лв. по иск по чл. 92 ЗЗД. Жалбоподателят К. М. излага оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното решение, като се позовава на касационните основания за отмяна на недопустимо и неправилно решение по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. Твърди, че съдът е постановил решението си без да обсъди всички относими и допустими доказателства по делото, съвкупно в тяхната взаимна връзка и зависимост, в противоречие на закона е приетото, че физическото лице и едноличния търговец са два различни правни субекта, в противоречие на материалния закон – чл.107 ЗЗД е отречено между страните да е сключен договор за новация, че записа на заповед няма правното значение на разписка или друг доказателствен документ, удостоверяващ получаването на сумата, посочена в него, счита за неоснователни възраженията на ответника за изтекла давност. В изложението към касационната жалба на основанията за селектиране на касационната жалба, касаторът поддържа като значим за спора процесуалноправен въпрос за основанието на иска. Твърди, че в съд. заседание на 19.09.2007г. и 31.10.2007г. ищецът е конкретизирал основанието на иска си, като е посочил, че претендира сумата по главницата на основание договор за новация, въпрос решен в противоречие с цитираните решения на ВКС. Като втори процесуален въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС и ВКС, че, Пловдивският апелативен съд не е преценил всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка и зависимост – чл.188, ал.1 ГПК отм. – не са обсъдени писмени доказателства по приложените към делото дела, не са обсъдени показанията на св. П от с.з. на 31.10.2007г. неправилно въззивният съд не е приложил чл.128 ГПК отм. във връзка с отказа на ответника да представи оригиналите на записи на заповед по искане по чл.152 ГПК отм. за задължения предхождащи записа на заповед от 20.02.2001г. и две разписки на пощенски записи, неправилно съдът не е приложил чл.130 ГПК отм. и не е определил по своя преценка размера на иска, въпроси решени в противоречие с цитираната в изложението съдебна практика. Счита, че в противоречие на решение №1012 от 3.07.1995г. и решение №478 от 3.05.1994г. на ВС е решението на апелативния съд по въпроса дали физическото лице и едноличния търговец са различни правни субекти. Като съществен материалноправен въпрос по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е посочен въпросът дали записът на заповед, който е нищожен по ТЗ има правното значение на разписка или на друг документ, удостоверяваща поучаване на сумата, посочена в записа на заповед, като въпрос противоречиво решаван от съдилищата.
В писмен отговор ответникът Ю. А. О. поддържа становището, че в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, представлява касационни основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивен съд.
Пловдивският апелативен съд се е произнесъл по два обективно съединени иска по чл.240 ЗЗД за сумата от 62500 лв. и по чл.92 ЗЗД за сумата от 23 686 лв. Съдът е приел, че с оглед на изложените в исковата молба твърдения и правната характеристика на договора за заем, в процеса трябва да бъде доказано както съгласието за сключването на такъв договор, така и реалното предаване на сумата от 62 500 лв. от ищеца на ответника със задължение да бъде върната, която доказателствена тежест се носи от ищеца – заемодател. Счетено е, че записа на заповед, след констатирания порок при издаването му, няма характеристиката на документ материализиращ договор за заем, тъй като не съдържа волеизявление на двете страни, няма и доказателствената сила на разписка за предадена от ищеца и получена от ответника сума с основание договор за заем. След като е обсъдил подробно твърденията на ищеца за признания на ответника съдържащи се в подписани от него документи – нотариална покана, жалби от 17.08.2001г. и от 17.08.2001г., в частна жалба от 8.04.2003г. по изп. дело №222/2001г., в молба до Районна прокуратура от 20.09.2002г., в тъжба до Прокуратурата от 20.09.2002г., съдът е приел, че само на база на изявленията на ответника не може да се уважи предявения иск, тъй като не може да се установи точния размер на получените от него суми в заем. Съдът не е възприел доводите на ищеца, че издадените множество записи на заповед представляват разписка за получаването на заеми, т.е. както представения с исковата молба обобщен запис на заповед, така и останалите записи на заповед, копия от които са приложени по в.ч. гр.дело №433/2001г. на окръжен съд – Кърджали, не представляват разписки за получени суми и доколкото ответникът признава, че е издал записи на заповед за получени в заем суми, с оглед на поддържаните възражения, не може да се установи по кои точно записи на заповед са получени суми в заем и какъв е размера им. Прието е за неоснователно твърдението за извършена на 20.01.2001г. новация с подписването на обобщаващия запис на заповед, както правния довод за конверсия на обявения за недействителен запис на заповед в друга действителна правна сделка – договор за заем.
Не е налице подържаното оплакване, че обжалваното решение е недопустимо, като постановено по непредявен иск. Предявеният иск е индивидуализиран чрез основанието и петитума на исковата молба. В нея не е налице противоречие между изложението на обстоятелствата, на които се основава искът – чл. 98, б. „г“ ГПК отм. и заявения петитум -чл. 98, б. „д“ ГПК отм. Ищецът заявява недвусмислено в исковата молба, че претендира сумата от 62 500 лв. по договор за заем и издадения по този повод запис на заповед от 20.02.2001г., като разписка удостоверява именно получаване на посочената в нея сума. В петитума на исковата молба ищецът е направил искане за осъждането на ответника да му заплати сумата от 62 500 лв., представляваща главница по отпуснатия му от него заем. По предвидения в чл.116 ГПК отм. ред не е поискано изменение на основанието на иска, поради което след като Пловдивският апелативен съд се е произнесъл по материалното право, така както е заявено с исковата молба, е постановил допустимо решение.
Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по релевираните от касатора процесуалноправни въпроси за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствени правила – чл.188 ГПК отм. и на чл. 128 ГПК отм. по оценка на доказателствата по делото. В случая, в изложението си касаторът излага съображения за неправилност на решението, поради допуснато от съда нарушение на процесуални норми по оценка на доказателствата по делото/ чл.188, ал.1 ГПКотм/, и за необоснованост, поради опорочени фактическите констатации на съда. Така формулирания процесуален въпрос се разглежда в контекста на установената по делото фактическа обстановка и се свежда само до оценъчната дейност на съда по доказателствата по делото. Пловдивският апелативен съд е изложел подробни аргументи при обсъждане на писмените доказателства – молби, тъжби, записи на заповеди, защо не приема, че изявленията съдържащи се в тях не доказват по безспорен начин признание на ответника за точния размер на получени от него по договор за заем парични суми, с оглед на твърдението на ищеца в хода на процеса, че записа на заповед от 20.01.2001г. обобщава задължения на ответника по записи на заповед до неговото издаване. Дали са допуснати нарушения при оценката на релевантните за спора доказателства е въпрос на преценка за всяка конкретно дело, поради което настоящият състав на ВКС приема, че не е налице противоречие между конкретното дело и представените от касатора съдебни актове по приложението на чл.188 и чл.128 ГПК отм. Отделно от това, решението на въззивния съд не е основано на приложението на чл.128 във връзка с чл.152 ГПК отм., поради което така поставения от касатора процесуален въпрос не се явява решаващ за крайните изводи на съда. Ето защо, твърдяната неправилност на въззивното решение при отхвърлянето на предявения от ищеца главен иск, не аргументира наличие на основанията за допустимост на обжалването му по касационен ред, след като тя се обективира в необоснованост на въззивното решение и постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила/ чл.281, т. 3 пр. второ и трето ГПК/.
Не е налице твърдяното противоречие на решението с разпоредбата на чл.130 ГПК отм. и представените от касатора съдебни актове. Принципно правилно е становището на касатора, че когато е доказан иска по основание, съдът може да определи неговия размер. В случая не е представена съдебна практика разпоредба на закона да е приложима към договора за заем, при който дадената сума индивидуализира престацията. С приложеното решение №594 от 25.11.1976г. по н.д. №450/1976г. на ВС е прието, че след като не може да бъде направена оценка на колата, а вредите са доказани по основание, то съдът може да определи техния размер по реда на чл.130 ГПК отм., т.е. съдът може сам да определи цената на паричната престация на вещ или на вреди, предмет на иска, когато е доказан по основание, случай различен от конкретния. От решения №1141 от 25.06.1955г. по гр.дело № 6037/54 на ВС и решение № 1* от 19.05.1956г. по гр.дело № 1322/56г. на ВС не става ясно какъв е предмета на престация, за да се приема, че има идентичност между делата. В случая Пловдивският апелативен съд не е приел за доказан иска по чл.240 ЗЗД по основание за сумата от 62 500 лв., доколкото се е поддържало, че записът на запис от 20.01.2001г. обобщава множество записи на заповед и по всеки един от тях не е доказан, както основанието така и размера на сумата.
По поставения от касатора материалноправен въпрос от значение за преодоляване на противоречивата съдебна практика дали записът на заповед, който няма задължителните реквизити на чл. 535 ТЗ има правно значение на разписка или на друг доказателствен документ, удостоверяващ получаването на сумата, посочена в записа на заповед, относно приетото от въззивният съд, че приложените към делото записи на заповед нямат значението на разписка, е решен с решение №78 от 17.07.2009г. по т.дело № 29/2009г. на ВКС, ТК, постановено по реда на чл.290 ГПК. При хипотезата на нередовен запис на заповед, в който не е посочено основанието и е прието безусловно обещание за плащане, установяване на тези обстоятелства следва да се извърши с други доказателствени средства, извън представения документ, който няма характер на разписка, по смисъла на чл.77, ал.1 ЗЗД. Поради реалния характер на договора за заем предоставената сума представлява съществен елемент на договора, поради което установяването на предаването на паричната сума с поето задължение за нейното връщане, е доказване на договора. Основанието на вземането не би могло да се изведе от ценната книга и последната не се конвертира в разписка за изпълнение. С оглед на даденото разрешение по поставения от касатора материалноправен въпрос, следва да се приеме, че не е осъществена предпоставката на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – налице е както тълкуване на закона чл.77, ал.1 ЗЗД, чл. 535 ТЗ и чл.240 ЗЗД, както и преодоляване на противоречивата съдебна практика по поставения въпрос тъй като даденото от въззивния съд разрешение не противоречи на решението на ВКС.
Поставеният от касатора материалноправен въпрос дали физическото лице и едноличния търговец са един и същи правен субект не е от значение за крайния изход на делото. Изводите на съда за неоснователност на главния иск са изведени не само поради приетото, че не може да се разграничи дали ищецът е предоставял на ответника суми по договори за заем като ЕТ и физическо лице, но и поради обстоятелството, че ищецът, чиято е доказателствената тежест в процеса по силата на чл.127 ГПК отм. не е доказал по отделните записи на заповед какъв е размера на сумата по договор за заем, с оглед на позицията на ответника, че е подписвал записи на заповед както за получаване на суми в заем, така и за лихви по заеми, както и в качеството си на поръчител на трети лица.
В заключение, липсват предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за селектиране на касационните жалби, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.
На основание чл.81 ГПК на ответника по касация ще следва да се присъдят разноски в размер на документираните в договора за правна защита и съдействие в размер на 5000 лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №56/5.06.2009г., постановено по в.гр.дело № 696/2008 г. на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА К. А. М. от гр. К. да заплати Ю. А. О. от с.гр. разноски 5000лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: