О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 75
гр.София 05.02.2009г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и втори декември през две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията КОСТОВА т.д. № 660/2008 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
О. е решение от 4.03.2008г., постановено по в.гр.дело №382/2007г. на Сливенския окръжен съд, гражданско отделение, с което, след обезсилване на първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете на “Р” Е. , гр. С., с правно основание чл.97, ал.1 ГПК и чл.26 ЗЗД, въззивният съд е прекратил производството по делото поради недопустимост на предявените искове. Касаторът “Р” Е. иска отмяна на въззивното решение като неправилно, на основанията посочени в чл.281, т.3 ГПК. В изложението си към касационната жалба касаторът се позовава на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата “Е” Е. , гр. Б. чрез адв. А в писмен отговор счита, че не са налице основанията на чл.280, ал.1 ГПК за допускане разглеждането на касационната жалба по същество. Изложени са също съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд съществен въпрос от материалното и процесуално право, който да е обусловил изводите му за съществуването или несъществуването на претендираното от ищеца материално право, при наличието на изчерпателно изброените хипотези в т.т.1-3. В случая касаторът се позовава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – решен от съда спор от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди, че въззивният съд за първи път се е произнесъл по съществен процесуален въпрос за недопустимост на предявения иск, поради което, съгласно ТР №1 от 4.01.2001г. и ТР №1 от 17.01.2001г. на ОСГК въззивното решение подлежи на касационен контрол и ВКС за първи път ще реши процесуалния въпрос за допустимостта на иска по чл.97, ал.1 ГПК/отм/. Като втори процесуален въпрос касаторът сочи допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по допустимостта на иска въз основа на доказателство, което е събрано в недопустимо производство, каквото е първоинстанционното. На последно място касаторът, счита, че от съществено значение за точното прилагане на закона и по конкретно на чл.124, ал.1 ГПК е произнасянето от ВКС за наличието на правен интерес за обявяването нищожността на договора за наем като последица за действителността на последващите договори, сключени между страните по делото.
Въззивният съд е приел за недопустим предявения от ищеца “Р” Е. установителен иск за обявяване за нищожен договора за наем от 14.04.2003г., с наемател “Е” Е. , гр. Б. на къща в с. Ж., наречена “З” и е извел липсата на правен интерес, от направеното от ищеца изявление, че с обявяване на договора за наем за нищожен ще се обяви за нищожен последващия сключен от страните договор – спогодба от 22.04.2006г., с който са уредени отношенията им във връзка с извършения от наемателя ремонт на къщата. Съдът е направил извод, че от евентуалното уважаване на установителния иск, за ищеца не би произтекла защита във връзка с твърдението му, че не дължи заплащането на подобренията, извършени от наемателя и чиято цена е уговорена в подписано между страните по наемния договор споразумение, чиято действителност не е въведена като предмет на делото.
Следователно, същественият процесуален въпрос, обусловил решаващият извод на въззивният съд, за да прекрати производството по иска по чл.26 ЗЗД, е липсата на правен интерес за ищеца от търсената защита.
С оглед на посоченото от касатора основание / чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ и преценка на изложените аргументи в негова подкрепа, настоящият състав на Върховният касационен съд, намира, че липсва законовата предпоставка за допускане касационно обжалване на решението на Сливенския окръжен съд.
За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК то следва приложимата норма, обусловила решаващите изводи на съда, да бъде неясна или непълна и да се налага по тълкувателен път да се изясни съдържанието й, което има отношение за развитие на правото, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретния фактически състав под разпоредбата, която действително го урежда. Съдържащото се в изложението съображение за наличието на правен интерес от предявяване на иска по чл.26, ал.1 ЗЗД не съставлява въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, в тяхната кумулативна даденост в чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Нормите на чл.97, ал.1 ГПК/отм/ респ. чл.124, ал.1 ГПК, в сила от 1.03.2008г. и чл.26 ЗЗД са ясни и не се нуждаят от допълнително тълкуване, а въпросът за правния интерес от предявяване на установителен иск в хипотезите на чл.26 ЗЗД е винаги конкретен и се преценява с оглед на изложените от ищеца факти и обстоятелства за конкретното материално право. Преценката на фактите по делото, обосноваващи извод за допустимост или недопустимост на иска, има отношение към правилността на съдебния акт и основанията за отмяна на неправилно решение, така както са посочени в чл.281 ГПК. В този смисъл не попадат в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и доводите на касатора по т.2 от изложението. Не съществува съмнение в правната теория и практика, че проверката на правото на иск представлява “процес относно процеса”, защото чрез него се проверява дали исковото процесуално правоотношение е възникнало валидно. Преценката се прави въз основа на твърдяните от ищеца факти, изложени в исковата молба или допълнителна, какъвто е случая по делото. Няма да представлява принос за правото отговорът на поставения от касатора въпрос в т.2 на изложението, защото не съществува спор в правната теория и практика, че с обезсилване на съдебното решение по недопустим иск и прекратяване на производството по делото се заличават с обратна сила всички извършени от страните и съда процесуални действия. Посочването, допускането и събирането на доказателствата са част от извършваните от съда и страните процесуални действия в процеса. Тези правила се отнасят до същинския исков процес, който приключва с постановяването на съдебно решение по материалния спор. Следователно става въпрос за два процеса, които имат своята самостоятелност и тази самостоятелност проличава именно при обезсилване на съдебното решение и прекратяване на производството по делото със заличаване на правните последици на извършените процесуални действия от страните и съда. Неоснователно е позоваването на ТР №1/2000г. и ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, като основание за допускане на касационно обжалване, с довод, че за първи път ВКС ще упражни контрол върху решение на въззивен съд, който е решил процесуалния въпрос за допустимостта на иска по чл.97, ал.1 ГПК/отм/ и това ще е от значение за точното прилагане на закона. С влизане в сила на ГПК / ДВ бр.59 от 20.07.2007г./ се прилагат правилата на касационното производство и по отношение на решенията, с които се прекратява въззивното производство по недопустим иск. Законодателят е предвидил едни и същи основания за допустимост на касационното обжалване на въззивните решения, без да прави разграничение дали съдът се е произнесъл по съществото на материалния спор или е прекратил производството, поради отсъствие на някоя от процесуалните предпоставки за предявяване на иск.
В заключение не следва да се допуска до касационно обжалване въззивното решение, поради отсъствие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №4 от 4.03.2008г., постановено по гр.дело № 382/2007г. на Сливенския окръжен съд, гражданско отделение.
О. не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: