О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 85
гр.София, 12.02.2010г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на осми февруари през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията КОСТОВА т.д. № 103/2010 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК и е образувано по касационна жалба на “България Т. ” Е. , гр. С. срещу решение №299 от 6.04.2009г., постановено по гр.дело № 2543/2008г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решението на Софийски градски съд от 1.01.2008г., по гр.дело №774/2008 г. с което касаторът е осъден да заплати на “Р” А. сумата от 10 846.78 лв. представляваща неустойка по чл.92 ЗЗД по т.23 на договора от 22.02.2006г. за забавено изпълнение на парично задължение. В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за незаконосъобразност, с твърдението за получени от ищеца вреди, надхвърлящи размера на договорената неустойка, а в изложението си към касационната жалба поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът по жалбата “Р” А. в писмено становище счита , че не са налице предпоставките на закона за допускане касационно обжалване на въззивното решение, а по съществото на касационната жалба становището му е за неоснователност.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Според чл.280, ал.1 ГПК подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Или предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
Въззивният съд е разгледал иск по чл.92, ал.1 ЗЗД и е приел, че ответникът – касатор в настоящото производство, е допуснал забавено изпълнение на поето с договора от 22.02.2006г. задължение да заплати в посочените в договора срокове възнаграждението за изпълнената от ищеца работа, поради което дължи договорна неустойка по чл.23 в размер на 10 846.78 лв., предявен с исковата молба. Прието е за установено, че общата стойност на приетите от възложителя / касатора/ строителни работи възлиза на 112 863.82 лв. Съгласно чл.23 от договора страните са уговорили неустойка в размер на 0.5% от цялата сума за всеки просрочен ден, но не повече от 10% от общото възнаграждение по чл.3, ал.2 от договора, изчислена от вещото лице на 11286лв. Според касатора договорната неустойка трябва да бъде изчислена 10% от ориентировъчната цена от 67 890.57 лв. по чл.3, ал.2 на договора, а не от окончателната цена чл.3, ал.3 на договора, в който случай дължимата неустойка възлиза на 6789 лв.
Формулирания от касатора материалноправен въпрос за кумулирането на неустойка с обезщетение за вреди не е решаващ за конкретното дело. В случая въззивният съд се е произнесъл в рамките на предявения иск – претендирана от ищеца договорна неустойка по чл.23 от договора. Размерът на неустойката е определен в резултат на извършената от съда дейност по тълкуване на клаузите на договора – процентно уговорената неустойка е изчислена на база окончателната цена на извършените СМР, а не на базата на ориентировъчната цена. Следователно, така формулирания правен въпрос е изведен от касатора от контекста на установената по делото фактическа обстановка и се свежда само до оценъчната дейност на съда по доказателствата по делото. С оглед на това, твърдяната неправилност на въззивното решение за неоснователност на предявения от ищеца иск за разликата от 6789 лв. до 10 864 лв. не аргументира наличие на основанията за допустимост на обжалването му по касационен ред, защото тя се обективира в необоснованост на въззивното решение / чл.281, т. 3 пр. трето ГПК/.
Обжалваното въззивно решение не е в противоречие с посочената от жалбоподателя практика на ВКС, поради което не е налице твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, доколкото касаторът се позовава на отделни решения на ВКС, които не са задължителни за съдилищата. В решение № 192 от 13.03.2007г. на ВКС, ТК е разгледан въпросът за възможните начини на определяне на неустойката от страните – като процент от цената/ какъвто е настоящия случай/, или като предварително определена сума. Твърдението на жалбоподателя, че в случай съдът е определил неустойката не като процент от цената, а като различна по-голяма сума – извън договора, не отговаря на действителността. В обжалваното решение не е извършено кумулиране на неустойка с лихва за забава, поради което то не противоречи на решение №307 от 14.04.2005г. по гр. д. № 579/2004г. на ВКС, ТК и на решение № 305 от 14.05.1996г. по гр.дело № 1390/1995г. на Vг.о. на ВС. В последните две решения са разгледани обективно съединени искове по чл.92 и чл.86 ЗЗД, произтичащи от неизпълнение на договорно задължение, което е дало повод на съда да приеме, че е недопустимо кумулирането на иск за неустойка с иск за мораторни лихви за обезщетяването на едно и също неизпълнение.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК. На ответника по касация не се присъждат разноски защото не са поискани по реда на чл.81 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №299/6.04.2009г., постановено по в.гр.дело №2543/2008 г. на Софийския апелативен съд, гражданска колегия.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: