O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 416
гр. София, 07.07.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание от шестнадесети март две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател : Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като разгледа докладваното от съдия Соколова гр. дело № 4605 /2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 вр чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3155/30.08.2016 г. на С. Б. А., чрез адв. К. М., срещу решение № 3300 от 21.06.2016 г. на Благоевградския окръжен съд по гр. д. № 323/2016 г., с което, след като е отменено в съответната част решение № 5 от 11.01.2016 г. на Петричкия районен съд по гр.д. № 854/2014 г., предявеният срещу касатора ревандикационен иск е уважен и за останалата 1/2 ид. ч от процесните имоти.
Касаторът излага твърдения за недопустимост на въззивния съдебен акт. Въззивният съд се произнесъл по вещен иск, имотът за който не бил индивидуализиран в исковата молба поради разминаване в площта му, отразена в договора за покупко- продажба и констативния нотариален акт по обстоятелствена проверка. Несъответстващ на вида на иска бил и петитумът на исковата молба – отсъствало искане за установяване правото на собственост към ответника, а въззивният съд се произнесъл в устaновителната част на претенцията, без молбата да е поправена. Поддържа се, при твърдяна от касатора алтернативност, и неправилност на въззивното решение на трите касационни отменителни основания, посочени в чл. 281, т. 3 ГПК. Изтъква се нарушение на чл. 108 ЗС, довело и до нарушаване на процесуалните правила за разпределение на доказателствената тежест – не ответникът следвало да доказва, че упражнява фактическата власт на противопоставимо правно основание, а ищецът да докаже, че ответникът владее или държи процесната вещ без основание. Нарушен бил и чл. 99 ЗС – съдът трябвало да приеме като отказ от правото на собственост бездействието на ищцата, изразяващо се в липсата на владение и ползване на имота, както и неплащането на данъци за него. Изтъква се и нарушаване на чл. 68, 69, 77, 79, ал.1 и 83 ЗС; чл. 2 – чл.5 от Закона за електронния документ и електронния подпис и чл. 116, б.“а“ ЗЗД. Въззивният съд, неспазвайки чл. 184, ал. 1 и ал. 2 ГПК, допуснал оспорване на представения от ответника електронен документ извън посочения в закона преклузивен срок. Също извън преклузивните срокове съдът приел и обсъдил и представената от ищцата разписка. Съдът пренебрегнал и задължението си по чл. 195, ал. 1 ГПК да назначи служебно експертиза за определяне площта на един от имотите с оглед индивидуализацията му. Нарушено било и служебното начало, тъй като не било указано на страните, че се нуждаят от гласни доказателства във връзка с оборване на представения по делото констативен нотариален акт. Нарушения били допуснати и при обсъждане и кредитиране на доказателствата. Решението било необосновано, защото се основавало на превратно тълкувани факти. В представеното отделно изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, като обусловили изхода на делото, се формулират множество материалноправни и процесуалноправни въпроси, за които се навеждат специалните основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК и се цитира и прилага съдебна практика, но без посочване на връзката й с въпросите.
Ответната страна не е ангажирала писмено становище по жалбата.
ВКС, състав на I-во г.о., като обсъди данните по делото, намира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск за собственост, което не е изключено от касационен контрол, съгласно чл. 280, ал.2, т.1 ГПК.
Относно наличието на основания за допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобразява следното:
Първоинстанционното производство по гр.д. № 854/2014 г. е образувано по исковата молба на В. С. А. срещу С. Б. А. за признаване на установено спрямо последния, че ищцата е собственик на УПИ X., с идентификатор 56126.601.8131 по КК на [населено място], ведно с находящата се в него жилищна сграда с идентификатор 56126.601.8131. 1, както и за осъждането му да и предаде владението върху процесните имоти. Отправено е и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариалния акт на ответника от 2014 г., съставен по реда на обстоятелствената проверка. Правото си на собственост ищцата е основала на договор за покупко- продажба, сключен с ответника – неин баща, и със З. Г. А., негова съпруга и майка на ищцата, оформен в НА № 121, том,.1, рег. № 6126 по нот.д. № 98/2003 г. на нотариус С. Г., вписан в Р. под № 288. С отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за нищожност на придобивното основание на ищцата като абсолютно симулативна сделка, с твърдения за неплатена продажна цена и фиктивно прехвърляне на цялото си движимо и недвижимо имущество заради текуща ревизия на фирмата му. Представил е имейл от ищцата до него, който според него доказвал истинските мотиви и действителна воля на страните при сключване на сделката. Индиция за симулативността било и обстоятелството, че оригиналът на нотариалния акт за продажбата на имота се намирал у него, а не у ищцата. Направено е и възражение за придобиване на процесните имоти по давност, чийто срок, по твърдения на ответника, бил изтекъл още преди датата на съставяне на констативния нотариален акт, с който се легитимира като собственик.
За да отмени първоинстаинционното решение в частта, с която ревандикационният иск е бил отхвърлен за 1/2 ид. ч. от терена и къщата, възивният съд на първо място е приел, че когато срещу такава претенция са направени правоизключващи възражения, ответникът е този, който носи доказателствената тежест за установяването им – в случая, че сделката с ищцата е симулативна, както и че придобивната давност е изтекла в негова полза. Допълнително окръжният съд е изложил довод, че при позоваване на симулация, тежестта на доказване се носи от страната, която се позовава на нея. Приел е, че т. нар. „обратен документ“ доказва пълно и главно привидността, а когато такъв не е бил съставен между страните, визираното в чл. 165, ал.2 ГПК „начало на писмено доказателство“, което създава вероятност за симулация, преодолява забраната за гласни доказателства в хипотезата, когато страните по сделката се домогват да разкрият привидността и последната се доказва чрез разпита на свидетели. В тази връзка е приел, че представеният от ответника по делото препис от имейл от ищцата не е начало на писмено доказателство, тъй като не е подписан електронно, не е документ, а и по никакъв друг начин не е установено авторството му. Отделно от това е приел, че и като съдържание този имейл по никакъв начин не представлява индиция за фиктивност на договора за покупко -продажба между страните по него, поради което недопустим се явява и разпитът на свидетели за разкриване на симулацията. Предвид недоказаната симулативност на сделката е приел, че собствеността е преминала в патримониума на ищцата. По възражението за придобиване по давност е приел, че като упражнявана фактическа власт владението от обективна страна не е било несмущавано, спокойно и явно. От друга страна е приел, че не е налице и субективният елемент на владението – ответникът да е упражнявал фактическата власт с намерението да свои вещта, тъй като от събраните по делото доказателства се установявало, че анимусът за своене не е налице. Съдът се е позовал на пълномощно от ищцата в полза на ответника, въз основа на което през 2005 г. последният, именно в качеството и със съзнанието на пълномощник, а не от свое име, е сключил предварителен договор за продажба на процесните имоти.
Първото от наведените в изложението основания за допускане на касационното обжалване е вероятната недопустимост на въззивното съдебно решение, за което ВКС следи служебно и сам. Същото не е налице. Д., че процесните недвижими имоти, в частност теренът, са останали неиндивидуализирани, не се споделя от настоящия състав. Площта на имота не е съществен белег на неговата индивидуализация. За да е индивидуализиран един недвижим имот, е достатъчно да бъде посочен актуалният му регулационен статут и да бъде отграничен от останалите имоти с посочване на поне три негови граници. Това изискване не важи, когато за населеното място има приета кадастрална карта и имотът се ползва с идентификатор. Посочването на идентификатора на имота, както е в настоящия случай, го индивидуализира напълно. Неоснователен е и доводът за нередовност на исковата молба поради неуточнен петитум. Макар и да се състои от две части – установителна и осъдителна, по които съдът следва да се произнася с отделен диспозитив, ревандикационният иск е един и за редовността на исковата молба е достатъчно да бъде посочено от кого се иска предаване на владението, което е сторено в случая, както и ответникът да бъде посочен в титулната част на исковата молба, което също е налице.
Първият от поставените в изложението като обуславящи въпроси е за това дали материалноправната легитимация на ищеца по ревандикационен иск може да бъде оборена чрез доказване факта на изгубване на придобитото от него вещно право. Въпросът е по правилността на решението- възивният съд не е излагал правни доводи в тази насока, но видно от общия смисъл на решението мълчаливо е приел, че е възможно. Дори да се приеме, че въпросът е обуславящ и общата предпоставка за допускане на касационно обжалване да е налице, то той не е решен в обжалваното решение в противоречие с установената съдебна практика. Сам касаторът не сочи с кое от двете наведени основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК свърза изведения въпрос. От съдебната практика, която прилага, единствено решение № 215 от 22.12.2015 г. на ВКС, I –во г.о., по гр.д. № 6209/2014 г. има връзка, и то косвена, с поставения въпрос, защото в него е прието, че при установителен иск за собственост ответникът, който оспорва правото на ищеца, позовавайки се на свои собствени права или на негодност на придобивното основание на ищеца, носи доказателствената тежест съгласно чл. 154 ГПК да докаже основанието, на което е придобил, респективно пречките за осъществяване придобивното основание на ищеца. Един от начините за изгубване правото на собственост, което не се погасява по давност, е ако друг го придобие, и именно това следва индиректно от цитираното решение, като в обжалваното сега решение окръжният съд не се е отклонил от тази теоретична постановка и практика.
Вторият от поставените въпроси е: когато ищецът и ответникът по иск за собственост се позовават на различни придобивни основания, не следва ли да се даде предимство на оригинерното придобивно основание и на този, който последен е придобил права. Този въпрос няма характеристиката на обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. В случая съдът е приел, че оригинерното придобивно основание, на което се позовава жалбоподателят, не се е осъществило и затова то не може да изключи предхождащото го деривативно придобивно основание на ищцата. Липсата на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, какъвто е настоящият случай, е достатъчно основание по него да не се допуска касация, което прави изследването на наличието на специалните предпоставки безпредметно.
Третият въпрос според жалбоподателя е за това дали „при спор относно различни правоотношения, които са част от фактическия състав на правото по чл. 108 ЗС, в диспозитива на съдебното решение следва да се формулира отговор на спорните права, така както са предявени и може ли съдът да се произнесе по непредявени права”. Въпросът е неясен и по него не може да се допусне касационно обжалване. Съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл.108 ЗС и е формирал съответен диспозитив по него, който е в съответствие с установената съдебна практика за съдържанието на такъв диспозитив. По възраженето на ответника, че той е собственик на спорния имот, съдът не дължи произнасяне с отделен диспозитив. В случай, че това възражение се приеме за основателно, това ще доведе до отхвърляне на предявения иск, но настоящият случай не е такъв.
Четвъртият въпрос е за това дали упражняваната от ответника -касатор фактическа власт е била владение, така както твърди той и както е признато от нотариуса в констативния нотариален акт, или е държане. Това не е абстрактен правен въпрос, какъвто има предвид разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК, а въпрос по правилността на въззивното решение, който не може да бъде поставян в настоящата първа фаза по допускане на касационното обжалване. Отговорът на този въпрос зависи от преценката на събраните по делото доказателства и може да бъде различен за всеки индивидуален случай. ВКС би могъл да отговори за конкретната хипотеза само ако бъде допуснато касационно обжалване, а основания за това не са налице.
Въпросът за това дали предварителен договор за продажба на недвижим имот прекъсва течението на придобивната давност и дали заличава теклия до момента период на владение и как следва да бъде тълкуван чл. 116, б. „а“ ЗЗД, в частност – може ли да се тълкува разширително, след като нормата е императивна и визира само вземания, не е включен в предмета на делото. Въззивният съд се е позовал на чл. 116, б „а“ ЗЗД в друга връзка, не в контекста посочен от касатора, а именно, че сключвайки предварителен договор за продажба на процесните имоти от името на друго лице-собственик, като негов пълномощник, ответникът е демонстрирал, че не свои вещта, респективно е признал, че не е неин собственик.
Няма връзка с данните по делото и затова не е обуславящ и шестият въпрос – как следва да се приложи чл. 99 ЗС, след като правото на собственост на ищцата не само е изгубено, защото друг го е придобил, но и защото чрез своите бездействия тя се е отказала от него. Въззивният съд нито е констатирал друг да е придобил правото на собственост на ищцата, нито пък тя да се е отказала от него. Следва да се има предвид, че отказът от право на собственост върху недвижим имот, за да е действителен, трябва да е в писмена форма с нотариално заверен подпис и да е вписан – чл.100 ЗС, а в настоящия случай такива обстоятелства не са налице.
Седмият въпрос: дали от това, че някой е владял в различно време с минимални прекъсвания, следва, че е владял и в промеждутъка, е зададен изцяло теоретично, без връзка с мотивите на обжалваното съдебно решение. За да приеме, че не е налице обективният елемент на владението като част от фактическия състав на придобивната давност, съдът е изложил съображения, че ответникът не е успял да докаже сочения от него като начален момент на установяване на фактическата власт, както и че тази власт е имала признаците на владение. Владението от обективна страна следва да отговаря на следните характеристики – да е спокойно, явно, непрекъснато, както е прието в решение 262 от 29.11.2011 г. на ВКС, II- ро г.о по гр.д. 342 /2011 г., като в случая съдът е приел, че липсва не характеристиката непрекъснатост, а необезпокояваност. По-важното в случая обаче е това, че според въззивният съд не съществува и субективният признак на владението.
Осмият въпрос е: дали имат легална законова дефиниция понятията непрекъснато, явно, спокойно, като характеристики на владението, или законът следва да бъде прилаган съобразно съдържащото се в чл. 68, ал. 1, чл. 69, чл. 70, ал. 1 чл. 71, чл. 79 и др. ЗС. Въпросът отново е теоретичен и не е свързан с конкретен правен проблем по настоящото дело, затова не може да обуслови допускане на касационно обжалване. На какви характеристики следва да отговаря владението от обективна страна е изяснявано и отговаряно в съдебната практика, включително и в цитираното във връзка със седми въпрос решение на ВКС по чл.290 ГПК.
Не е обуславящ и въпросът за приложението на чл. 2, чл. 3 и особено на чл. 4 Закона за електронния документ и електронния подпис. Дори въззивният съд неправилно да е отрекъл качеството на документ по смисъла на чл.184 ГПК на представения от жалбоподателя хартиен препис от имейл, той е изложил и второ решаващо съображение – че самото съдържание на имейла по никакъв начин не е индиция за истинските намерения на страните при сключване на сделката покупко- продажба, чиято фиктивност касаторът се е домогвал да разкрие и затова не представлява „начало на писмено доказателство“, което да прави вероятно твърдението за симулация на придобивното основание на ищцата.
Следващите три въпроса могат да бъде сведени до един за това как се разпределя доказателствената тежест при предявен ревандикационен иск, в частност – следва ли ищецът да докаже основанието на претендираното право на собственост, както и че ответникът владее без основание. Въпросът е обуславящ, като следва логически от първия поставен въпрос. От приложената от ищеца съдебна практика относимо към този въпрос се явява само решение № 215 от 22.12.2015 г. на ВКС, I-во г.о., по гр. д. № 6209/2014 г., но въззивното решение не се е отклонило от приложената задължителна практика.
Нарушен ли е чл. 235, ал. 2 ГПК, ако въззвиният съд не съобрази всички релевантни към спора факти и доказателства по делото, също не е обуславящ въпрос, а и касаторът не обяснява в какво се изразява това нарушение. Зададен общо, без посочен контекст и свързан с необходимостта от преценка на конкретни фактически обстоятелства от страна на ВКС, този въпрос не разкрива характеристиките на обуславящ.
Четиринадесетият въпрос за това недопустимо ли е въззивно решение ако същото е постановено при безадресен петитум в установителната част на ревандикационната претенция и противоречи ли такова решение на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, повтаря оплакванията за недопустимост като служебно основание за допускане на касацията и по него важи изложеното по-горе.
Въпросът за това нарушен ли е чл. 6 ГПК, установяващ принципа на диспозитивното начало, е поставен най-вероятно във връзка с оплакването за служебно постановен от съда установителен диспозитив, без да е имало такъв петитум в исковата молба. Този въпрос също не може да обуслови допускане на касационно обжалване. В съдебната практика съществуваше колебание дали при предявен иск по чл.108 ЗС следва да се постановява отделен диспозитив, с който да се признава или отхвърля правото на собственост на ищеца. С т.2А на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС се прие, че съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. В мотивите към тълкувателното решение е прието, че ревандиказионният иск съдържа две искания за защита – установяване, че ищецът е собственик на процесния имот, и осъждане на ответника да му предаде владението, като съдът дължи произнасяне и по двете искания с отделен диспозитив. От изложеното в тълкувателното решение следва, че когато съдът разглежда иск по чл.108 ЗС, той дължи постановяване на установителен диспозитив, независимо от това дали има изрично такова искане на ищеца. Ето защо в тези случаи произнасянето на съда не може да се свърже с нарушаване на принципа на диспазитивното начало. Въззивният съд е действал в съответствие с посоченото ТР на ВКС.
Последният шестнадесети въпрос за това може ли съдът да се позовава на частен документ, без достоверна дата, очевидно антидатиран според твърденията на касатора, при това представен извън уредените в ГПК преклузивни за срокове. Въпросът е зададен в контекста на представената по делото разписка от ищцата и е изцяло въпрос по преценката на документа като доказателство, а такава преценка не може да се прави в настоящата предварителна фаза по селекция на касационните жалби.
Останалата съдебна практика, посочена от касатора, се явява напълно неотносима към изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК. В т.2 на ППВС №6 /74 г., е прието, че при преценка за това дали е налице владение като елемент от фактическия състав на придобивната давност, съдилищата следва да изхождат от презумпцията на чл. 69 ЗС, доколкото тя не е оборена, както и че за да е налице своене на вещта, е необходимо да се докажат действия, фактически запълващи съдържанието на правомощията на собственика. В случая очевидно сключването на предварителен договор от ответника за продажба на имота от името на ищцата не е действие, запълващо съдържанието на собственическите правомощия, така че въззивният съд не се произнесъл в противоречие с цитираното постановление. ТР № 178 от 30.06.1986 г. по гр.д. № 150/85 г., ОСГК на ВС коментира съотношението на ревандикационния иск с искането за отмяна на констативен нотариален акт. В обжалваното решение, макар да е обозначено като иск по чл. 537, ал. 2 ГПК, е разбирано като законова последица от уважаването на иска за собственост, така че въззивният съд не се отклонил и от посочената практика на ВС. Решение № 75 от 15.07.1999 г. по гр.д. № 26/1988 г. на ОСГК на ВС касае съдържанието на основанието на иска в исковата молба, а не петитума, и разграничението между исковете по чл. 108 и чл. 109 ЗС. ТР №4/2012 г. на ОСГК на ВКС разглежда въпроси, свързани с позоваването на придобивна давност от владелеца, които не възникват по настоящото дело. ТР № 8 /2012 г. на ОСГТК на ВКС, посветено на отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права също е без връзка с предмета и мотивите на обжалваното решение. ТР № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС вероятно е приложено във връзка с оплакването, че въззивният съд не е назначил експертиза за установяване точната площ на терена под сградата, но не е налице противоречие с т. 3 на цитираното решение, тъй като делото не е останало неизяснено от фактическа страна, предвид, че оплакването е наведено с оглед допустимостта на иска и липса на индивидуализация на имота. Решение № 94 от 09.05.2014 г. на ВКС, 3-то г.о. по гр.д. № 5666/2013 г. по чл. 290 ГПК, е с предмет иск за обезщетение от непозволено увреждане, като решението е обезсилено заради непредявен иск. То по никакъв начин не е идентично с настоящата хипотеза и е напълно неотносимо. Решение № 21 от 09.02.2016 г. на ВКС, 1-во г.о. по гр.д. № 3530 /2015 г. по чл. 290 ГПК, с което е обезсилено решение на въззивна инстанция, касае хипотеза на недопустимост, при която е останало неясно основанието на иска за ревандикация поради неизлагане на фактически твърдения, сочещи на определен придобивен способ, пред която не сме изправени в настоящия случай. При решение №11 от 29.02.2016 г. на ВКС , 1-во г.о. по гр.д. № 3942/2015 г., касационното обжалване е допуснато по въпроса дали при общо правоприемство владението преминава към имуществото на наследниците, както и за приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС при наследствено правоприемство, така е абсолютно неотносимо към настоящата хипотеза.
Развитите в изложението оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения: неправилно неприети нови доказателства, неконстатирани пороци на първоинстанционния съдебен акт, не могат да бъдат разгледани в настоящия етап на селекция на касационните жалби.
В обобщение на изложеното дотук, обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване, поради което Върховният касационен съд на РБ, гражданска колегия, състав на I – во г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3300 от 21.06.2016 г. на Благоевградския окръжен съд по гр. д. № 323 /2016 г
Определението е окончателно.
Председател :
Членове: