1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 692
С., 27.07. 2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и девети април две хиляди и десета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова Членове:Дияна Ценева
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1845/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от Ц. Й. П., С. К. П. и В. С. П. чрез адвокат Д. В. от АК гр. Враца, срещу въззивното решение № 566 от 20.07.2009 г. по гр. д. № 922/06 г. на Врачанския окръжен съд, с което в сила е оставено решение № 170 от 31.05.2004 г. по гр. д. № 2040/2001 г. на Врачанския районен съд в частта, с която е признато за установено, че Х. Й. П. е собственик на недвижими имоти № 5458 и № 8003 по кадастралния план от 1990 г. на “Врачанските лозя” /м. “М. краище”, гр. Враца/, и касаторите са осъдени да предадат на собственика владението на 60 кв. м. от първия имот и 200 кв. м. от втория имот, както и да възстановят съществуващата между собствените на ищеца имоти, от една страна, и имот № 8004 – от друга, ограда /ред от железни колове и тел/ и да престанат да преминават през имоти № 5458 и № 8003, като премахнат изградената за целта бетонна пътека. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал.1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът по касация Х. Й. П. счита, че касационната жалба е недопустима предвид обжалваемия интерес, както и че не са налице основания за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., предвид вида на спория по делото имот и данните за пазарната му стойност -1 130 лева според представената с касационната жалба оценка от лицензирания оценител на земеделски земи инж. Л. Б. А. от гр. Враца, намира, че обжалваемият интерес е над установения в чл. 280, ал. 2 ГПК от 1 000 лева, поради което жалбата е допустима.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
За да потвърди първоинстанционото решение в частта, с която исковете за защита на претендираното право на собственост са уважени, въззивният съд приел, че ищецът е придобил чрез дарение по н. а. № 161, т. IV, н. д. № 1432 от 27.12.1966 г., от Й. П. – негов и на ответницата Ц. П. наследодател, недвижим имот, съставляващ лозе с площ 1.000 дка. По неодобрения кадастрален план от 1990 г. за имота били отредени имот № 5458 с площ 1. 083 дка, записан на името на ищеца, и имот № 8003 с площ 0.441 дка, записан на наследници на Й. П.. Имотът по договора за дарение е част от този по н. а. № 57 от 1947 г., с който дарителят закупил лозе, празно място и овощна градина с обща площ 6.000 дка, заснети по кадастралния план от 1970 г. като имот пл. № 750 с площ 5.035 дка. С помощта на вещо лице е установено, че границите на имот пл. № 750 по плана от 1970 г. съвпадат напълно с външните граници на няколко имота по плана от 1990 г., сред които и спорните по делото имоти № 5458 и № 8003. Вещото лице установило и това, че според отразените граници и съседи в нотариалния акт от 1966 г. дареният на ищеца имот на място възлиза на около 1.500 дка и съвпада с имоти № 5458 и № 8003. С гласни доказателства е установено, че между ползувания от ищеца имот и този от ответниците, имало ограда, която последните съборили и преместили, а за да преминат от единия си имот в другия, същите ползуват пътека, прокарана с нареждане на плочи през имота на ищеца.
При така установеното от фактическа и правна страна въззивният съд заключил, че ищецът е собственик на основание договора за дарение от 1966 г. и давностно владение, продължило спокойно и необезпокоявано от 1966 г. до 2001 г. Тъй като имотът /имотите/ е част от селищно образувание /чл. 3, ал. 4 от Закон за административно-териториалното устройство на РБ/, то той не представлява земеделска земя по смисъла на ЗСПЗЗ и няма пречка собственикът да води искове за защита на наушеното си право до влизане в сила на плана на новообразуваните имоти – какъвто все още не е налице предвид обжалването на заповедта от 2005 г. за спорния имот, означен в него с № 9840336 и площ 1.547 дка. Дори да се приеме, че до отмяната на /глава втора/ на ЗСГ през 1990 г. и до 01.03.1991 г., когато влиза в сила ЗСПЗЗ, давност не е текла, то оттогава до предявяване на иска през м. декември /неправилно посочено “м. 10”/ 2001 г. е налице нова 10-годишна придобивна давност, която легитимира ищеца за собственик /за разликата над 1.000 дка/. Поради това и като приел за неоснователни доводите ответницата Ц. П. да е придобила спорното място на основание реституция по ЗСПЗЗ на притежаваните от наследодателя Й. П. земеделски земи, съответно чрез покупко-продажба с н. а. № 25/1959 г., въззивният съд заключил, че искът за ревандикация е основателен и доказан. С ползуването на заграбеното място и преминаването през имота на ищеца е обоснован изводът за основателност на негаторния иск, тъй като с тези действия ответниците пречат на собственика за упражнява правото си в пълен обем.
За да се допусне касационно обжалване на въззивното решение се изисква касаторите да посочат кой е същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, както и да обосноват някоя от алтернативно предвидените предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че съдът неправилно е преценил събраните по делото доказателства и е формирал неправилни изводи относно основателността на двата об ективно съединени иска за защита на собствеността. Твърдят, че по делото няма доказателства, установяващи давностно владение за разликата над 1.000 дка, колкото е площта на придобития от ищеца имот по нотариалния акт от 1966 г., нито същият да е възстановил имота си съгласно изискванията на чл. 10 ЗСПЗЗ. Сочат, че по делото е установено, че между имотите не е имало граница, а бетонната пътека е съществувала още приживе на наследодателите. С оглед на тези съображения се заключава, че решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон – чл. 108 и 109 ЗС, както и чл. 79 ЗС. Това изложение не може да обоснове допускане на жалбата по разглеждане по същество, тъй като се дублира с оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, а те не могат да се разглеждат на настоящия етап от производството. Основанията за неправилност на решението и основанията за допускане на касационното обжалване са различни, подчинени са на различни цели и не се покриват по съдържание.
В изложението на основанията по 280, ал. 1 ГПК касаторите се позовават на практика по чл. 108 ЗС, изразена в решения на състави на Върховния касационен съд по отделни казуси. Съгласно разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – т. 2, тази практика няма задължителен характер, поради което евентуално противоречие на обжалваното въззивно решение с дадените в нея разрешения ще обуслови основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а не по т. 1, както поддържат касаторите.
От данните по делото не може да се направи извод за противоречиво разрешаван въпрос. В р. № 496 от 21.05.2009 г. по гр. д. № 905/2008 г. на I-во г. о., е прието за изключено придобиването по давност на имот, който е бил земеделска земя и подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, до приключване на административната процедура по възстановяването по съображения, свързани с липсата на индивидуализация на вещта. В разглеждания случай въззивният съд е приел, че имотът не е земеделска земя, следователно не е налице пречка като тази в цитираното решение за приложение на оригинерното придобивно основание. Според р. № 1067 от .5.02.2009 г. по гр. д. № 4177/2007 г. на IV-то г. о., положителното установяване на правото на собственост на ищеца върху ревандикирания имот е първата предпоставка за уважаване на иска по чл. 108 ЗС, по отношение на която въпросът за наличието на основание на ответника да владее или държи този имот се явява последващ. По същия начин е процедирал и въззивният съд, който на първо място е изложил фактически и правни съображения защо приема за доказано претендираното от ищеца субективно материално право, а впоследствие е разгледал и противопоставените от ответниците възражения. Въпросът за установяване на материалноправната легитимация на ищеца по исковете за собственост чрез провеждане на пълно и главно доказване е разгледан в р. № 1284 от 20.01.2009 г. по гр. д. № 1169/2008 г. на III-то г. о. Това разрешение е съобразено изцяло от въззивния съд, като правилността на извода, че ищецът е собственик, не стои за разрешаване в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. В цитирания съдебен акт е застъпено и становището, че собствеността върху имот, който е имал земеделски характер към момента на колективизацията, е обусловена от възстановяването му с решение на общинската служба по земеделие, което има конститутивно значение, но както беше посочено, в настоящия случай е прието, че ЗСПЗЗ не намира приложение. Освен всичко изложено е необходимо да се посочи, че въпросът за приложението на чл. 79, ал. 1 ЗС не е решаващ изхода на спора. Данните по делото са, че дареният имот в неговите пространствени предели, определени според граници и съседи по договора за дарение, е около 1.500 дка, а не 1.000 дка, както е записано в нотариалния акт. Наличието на валидно придобито право на собственост чрез правна сделка изключва придобиването му от същия правен субект и по давност.
По приложението на чл. 109, ал. 1 ЗС касаторите се позовават на р. № 2177 от 29.09.1973 г. по гр. д. № 1598/73 г. на I-во г. о., и р. № 139 от 23.11.1985 г. по гр. д. № 111/85 г., ОСГК. И двата съдебни акта застъпват становището, че негаторният иск може да се уважи срещу всяко неоснователно действие или създадено състояние, което пречи на собственика /съсобственика/ да упражнява своето право според предназначението на имота или в съответния обем на правото на собственост. Настоящото решение не противоречи на тази постановка, тъй като съдът е приел, че допуснатите от ответниците нарушения със събаряне и преместване на оградата и преминаване през имота на ищеца, пречат на същия при упражняване на правото на собственост. Следователно решението е в съответствие, а не в противоречие с посочената съдебна практика и затова няма основание за допускане на жалбата до разглеждане. Необходимо е и да се посочи, че неоснователно действие /състояние/ по смисъла на чл. 109, ал. 1 ЗС е не само създаденото от ответника, но и поддържането от него на създадено от друг такова състояние.
Предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обоснована от касаторите, а и по приложението на чл. 108 и чл. 109, ал. 1 ЗС има утвърдена трайна съдебна практика. Не е налице противоречиво или неясно тълкуване, което да налага разглеждането на настоящия случай с цел отстраняването му и осигуряване на точното прилагане на закона и/или развитие на правото. Както се посочи, доводите на касаторите се свеждат до оплакване за необоснованост и нарушение на материалния закон, които не са основания за допускане на касационно обжалване, а пороци на решението по чл. 281, т. 3 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 566 от 20.07.2009 г. по гр. д. № 922/06 г. на Врачанския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: