О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 305
София, 07.06. 2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на десети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 468/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2018 г./.
С решение № 265 от 31.10.2017 г. по в. гр. д. № 354/2017 г. Добричкият окръжен съд е потвърдил решение № 313 от 06.04.2017 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 562 от 15.06.2017 г., по гр. д. № 1301/2016 г. на Добричкия районен съд, с което е допусната делба на две дворни мяста и находящите се в тях сгради при равни квоти между съделителите С. П. П. и С. Т. П..
В срока по чл. 283 ГПК касационна жалба вх. рег. № 7763/04.12.2017 г. срещу въззивното решение е подадена от С. Т. П. чрез адв. А. А.. Иска се отмяна на обжалвания акт, като се поддържа, че делбените имоти са изключителна собственост на касатора като придобити по давност чрез добросъвестно владение. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване се извеждат въпросите за това коя давност – кратката или общата, е приложима в случая, и за това до кой момент в производството за съдебна делба може да се направи възражение за придобивна давност. Не се сочи и не се обосновава специално основание по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 – 3 ГПК.
Ответницата С. П. П. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК с писмен отговор оспорва наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и основателността на жалбата.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване и намира следното:
Първоинстанционното производство е образувано по исковата молба на С. П. П. срещу С. Т. П. за делба при квоти по 1/2 ид. ч. на останалите им в наследство урегулирани поземлени имоти І-13 и ХVІ-13 от кв. 2, находящи се в [населено място] дол, област Добричка, ведно с построените в тях масивни жилищни сгради и обслужващи стопански постройки. Направено е искане по чл. 344, ал. 2 ГПК, уточнено в първото съдебно заседание като искане за заплащане на обезщетение срещу ползването от ответника на делбените имоти.
С отговора на исковата молба, уточненията към него и становището, изразеното в първото съдебно заседание, ответникът е оспорил искането за обезщетение за лишаване от ползване. Поддържал е наличие на уговорка спорните имоти да останат за него, тъй като бил предоставил парични средства и труд за построяване на апартамент за прекия наследодател на ищцата – нейния баща, както и че бил ощетен при доброволна делба на наследствени земеделски земи, поради което като компенсация следва да получи делбените имоти в индивидуална собственост, а така също се грижил за майка си. В първото заседание процесуалният представител на ответника адвокат А. е направил възражение за придобиване на имотите по давност като срок, считано от раждането на ответника, но същевременно към края на същото заседание го е оттеглил – л. 93, ред 9 и 10 отдолу нагоре. В хода на устните състезания при второто съдебно заседание адвокатът отново се е позовал на придобивна давност, изтекла в полза на довереника му при условията на добросъвестно владение.
За да потвърди първоинстанционното решение за допускане на делбата при равни квоти и определяне на обезщетение в полза на ищцата за ползването им от ответника до приключване на производството с влязло в сила решение, Добричкият окръжен съд, след собствен анализ на събраните в първата инстанция доказателства, достигнал до извод, че имотите, предмет на делбата, са съсобствени между страните по наследяване при равни квоти, като произхождащи от общия им наследодател Т. П. П., починал през 1975 г. – баща на ответника и на прекия наследодател на ищцата П. Т. П., починал на 03.01.2009 г. По оплакванията на въззивника С. П. съдът приел, че в процеса не са надлежно въведени като предмет на делба други съсобствени имоти. По твърдението, че делбените имоти би следвало да се отредят в изключителна собственост на ответника като компенсация, приел, че оплакването е ирелевантно за съсобствеността и правото на всеки съсобственик да иска делба. Относно поддържаното и пред въззивната инстанция възражение за придобиване по давност на делбените имоти от ответника като добросъвестен владелец съдът приел, че същото не е заявено в срока по чл. 131 ГПК за отговор на исковата молба, така е преклудирано съгласно чл. 133 ГПК и не подлежи на разглеждане.
При този предмет на делото и изложените от въззивния съд мотиви, първият от поставените въпроси за това коя давност е приложима за случая – кратката или общата, не се явява обуславящ по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Придобиването по давност не е станало предмет на делото предвид направеното от редовно упълномощения адвокат на ответника оттегляне на възражението в края на първото съдебно заседание на първата инстанция. След като не е станало предмет на делото, нито първоинстанциионният, нито въззивният съд са дължали произнасяне по него, в това число по въпроса дали владелецът е добросъвестен или недобросъвестен. Така поставеният въпрос по никакъв начин не е обусловил решаващия извод, че е налице съсобственост върху делбените имоти, която следва да бъде прекратена.
По същия начин стоят нещата и с втория поставен въпрос: до кой момент в съдебната делба може да се заяви възражение за придобиване по давност. Вярно е, че въззивният съд е приел, че това възражение се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба, който извод е неправилен. Той е в противоречие със задължителната съдебна практика, че в делбеното производство преклузията относно възражението, касаещо собствеността, настъпва едва в първото съдебно заседание във фазата на допускане на делбата съгласно чл. 342 ГПК, и същото не е обхванато от приложното поле на задължителните указания на т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно преклудиране на възраженията за придобивна и погасителна давност след изтичане на срока за отговор на исковата молба в общия исков процес /в този смисъл напр. решение № 311/2011 г. от 04.01.2012 г. по гр. д. № 503/2011 г., решение № 51 от 02.06.2016 г. по гр. д. № 68/2016 г., двете на ІІ-ро г. о./. В случая обаче становището на въззивния съд касае допълнителните, а не основните мотиви, тъй като има за предмет поддържаните във въззивната жалба оплаквания на страната, по които съдът дължи да вземе отношение съгласно чл. 236, ал. 2 вр. чл. 273 ГПК. Възражението за придобивна давност не е станало част от предмета на делото заради оттеглянето му и при едно допускане на решението до касационно обжалване Върховният касационен съд не би могъл да го разгледа и да се произнесе по него.
Неформулирането на въпрос от касатора или формулирането на въпрос, който не притежава характеристиките на обуславящ, защото не е включен в предмета на делото или е ирелевантен към него, е равнозначно на липса на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на т. 1 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Тази предпоставка следва да е налице в кумулативна даденост с поне една от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 – 3 ГПК, за да може обжалваното решение да се допусне до касационна проверка по същество. Липсата на общата предпоставка е достатъчно основание да не се допусне касационното обжалване и прави безпредметно изследването за наличие на някоя от специалните предпоставки. Въпреки това следва да се отбележи, че касаторът не излага твърдения за никоя от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 – 3 ГПК, което е отделно, самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване. Касаторът дължи мотивиране и съдържателно посочване и на специално основание, макар подвеждането му под някоя от точките на чл. 280, ал. 1 ГПК да е въпрос на правна квалификация и да влиза в служебните правомощия на касационната инстанция.
В обобщение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Ответницата по касация не е направила разноски за водене на делото във Върховния касационен съд и не е поискала присъждане на такива.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 265 от 31.10.2017 г. по в. гр. д. № 354/2017 г. на Добричкия окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: