5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 559
София, 05.12.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2942/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 141 от 25.04.2019 г. по в. гр. д. № 287/2018 г. Пернишкият окръжен съд потвърдил решение № 5 от 26.02.2018 г. по гр. д. № 178/2017 г. на Трънския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от П. Д. П. срещу Р. П. Х. иск по чл. 109, ал. 1 ЗС за преустановяване на неоснователни действия, изразяващи се поставяне на ограда по букви ПРУФА на скица № 2 от основното заключение на съдебно-техническата експертиза, находяща се на л. 88 от първоинстанционното дело, с които се нарушава и смущава правото на собственост на ищеца върху дворно място с площ от около 2 000 кв. м, ведно с построените върху него паянтова жилищна сграда и стопанска сграда, находящо се в [населено място], [община], при посочени съседи, и за възстановяване на предишното фактическо положение чрез премахването на посочената част от оградата.
Касационна жалба вх. № 3130/10.06.2019 г., допълнена и поправена с касационна жалба вх. № 3216/13.06.2019 г., в срока по чл. 283 ГПК, е постъпила от П. Д. П. чрез пълномощника М. П. Д. чрез адв. А. И. Л., с която се иска отмяна на обжалваното въззивно решение като нищожно и неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост и се претендират разноски за касационната инстанция. Изложените съображения по същество се свеждат до собствен анализ от страна на жалбоподателя на събраните по делото писмени и гласни доказателства, в т. ч. на допуснатата и приетата от въззивния съд експертиза, въз основа на който анализ страната поддържа извод за основателност на иска, противно на възприетото от въззивния съд. Процесният път, заграден от ответника, чрез което се пречи на ищеца като се препятства достъпът до собствения му имот, се ползвал съгласно всички свидетелски показания, от всички живеещи в селото. Заграждението не било извършено при спазване на законовите процедури, защото за имота на ответника и населеното място липсват регулация и кадастър. Допълнение вх. № 8644/14.10.2019 г. /п. кл. от 10.10.2019 г./ към касационната жалба като подадено извън срока за обжалване на въззивното решение не се взема предвид от състава на ВКС.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се преповтарят оплакванията от жалбата и се поставят, с твърдение, че са обуславящи, следните три въпроса: 1. допустимо ли е по действащите правила и норми достъпът до поземлен имот да е под формата на пътека, водеща непосредствено до имота, а не чрез съществуващ, но преграден път; в такъв случай действа ли ЗУТ по отношение на изискванията за лице на поземления имот; 2. възможно ли е за населеното място да липсва регулация, но за един от двата имота да е издадена скица въз основа на кадастрален план; 3. длъжен ли е съдът да възприема заключението на вещото лице или следва да го обсъжда заедно с другите доказателства по делото, които е възможно да сочат на противното на заключението на вещото лице. Допускане на касационното обжалване и по трите въпроса се иска поради противоречие между възприетото от въззивния съд и практиката на ВКС, обективирана в: ТР № 4/2015 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 31/84 г. от 06.02.1985 г. на ОСГК на ВС по гр. д. № 10/84 г., решение № 1039 от 02.10.2008 г. на ВКС, II-ро г. о., по гр. д. № 4390/2007 г., решение № 942 от 07.11.2008 г. на ВКС, I-во г. о., по гр. д. № 3426/2007 г., решение № 1327 от 26.11.2008 г. на ВКС, II-ро г. о., по гр. д. № 5729/2007 г., която се цитира без да се прилага.
От Р. П. Х., ответник по иска и по жалбата, чрез адв. К. Б., е постъпил писмен отговор, чрез който се оспорва наличието на наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., по допускане на касационното обжалване намира следното:
Първоинстанционното производство по гр. д. № 178/2017 г. по описа на Трънския районен съд е образувано по исковата молба на П. Д. П., в която се твърди, че ответникът Р. П. Х. е поставил ограда извън границите на собствения си имот, с която преустановил достъпа до съседните на неговия имоти, включително до имота на ищеца, тъй като прекъснал съществуващия на мястото на оградата селски път. Преустановявал се и достъпът до обществената селска чешма, а и до местния подземен водопровод. Построената от ответника ограда била в нарушение на строителните и санитарно-хигиенни правила. С тези действия ответникът създавал пречки за използването на собствения на ищеца имот, което смущаване е повече от нормалното /чл. 50 ЗС/.
По делото е прието за установено, че ищецът е съсобственик на дворно място от около 2 000 кв. м., находящо се в [населено място], по силата на констативен нотариален акт от 1991 г. по реда на чл. 483, ал. 2 ГПК /отм./, а ответникът е индивидуален собственик на дворно място също от 2 000 кв. м., по силата на договор за покупко-продажба от 2013 г. Двата имота са съседни, като до тях се стига по съществуващи в селото черни пътища. Прието е, че процесната ограда, тип лека ажурна, е изградена въз основа на разрешение за строеж от 2014 г. и протокол за откриване на строителна площадка, издадени от органите на [община], въпреки че за населеното място няма одобрен кадастрален и регулационен план. На база разпитаните по делото свидетели и назначените и неоспорени от страните експертизи в двете инстанции е прието, че спорният път е част от имота на праводателите на ответника, създаден е от тях за обслужване на същия и не представлява общински път, а продължилата с години липса на надзор върху имота от тяхна страна е довела до използването му от жителите на селото за по-удобен достъп до техните имоти. На база двете експертизи, подкрепени и от част от свидетелските показания, е прието, че пречещата на ищеца част от оградата е поставена на границата на имота на ответника, както и че ищецът има достъп до имота си от южната му страна по път, приведен от [община] във вид за ползване.
От правна страна е прието, че по делото не се установява ответникът да е извършил неоснователни действия, които да са създали пречки за упражняване правото на собственост на ищеца в неговия пълен обем поради неосигуряването на достъп до имота през заключения на скица № 2 от основното заключение на вещото лице между буквите ПРУФА път, както и до намиращата се там чешма. Допълнително е прието, че за ищеца не е възникнало сервитутно право на преминаване през имота на ответника по аргумент от чл. 190, ал. 2 и чл. 192 ЗУТ предвид липсата на регулация, нито право на ползване на водоизточник по чл. 103 ЗВ относно намиращата се в имота на ответника чешма, която се захранва от сондаж и не е свързана с изградената през 50-60-те години на миналия век водопроводна мрежа, която е нефункционираща през последните две десетилетия и не захранва селището с вода.
При този предмет на делото и тези мотиви на въззивния съд поставените от касатора като обща предпоставка за допускане на касационното обжалване въпроси, както и наведената във връзка с тях специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за произнасянето им от въззивния съд в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС, са негодни да обусловят допускане на обжалваното въззивно решение до касационна проверка.
За да се допусне касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и приетото по приложението му ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е необходимо в изложението касаторът да е формулирал правен въпрос, който да е обусловил решаващите изводи на съда, отразени в диспозитива на въззивното решение и същият да е във връзка с предмета на делото. Според цитирания тълкувателен акт формулираният материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд. Обуславящият въпрос, който ВКС не може да извежда сам заради принципа на диспозитивното начало, играе ролята на обща предпоставка, която в кумулативна даденост с поне една от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 – 3 ГПК може да обоснове допускане на касационното обжалване, като липсата й е достатъчно основание да се откаже достъп до касационна проверка и прави безпредметно изследването на наведените от страната специални предпоставки.
Първият поставен в изложението въпрос не разкрива характеристиката на обуславящ /т. е. на обща предпоставка/, защото е без всякаква връзка с предмета на делото, определен от вида на предявения иск. За да се уважи иск по чл. 109, ал. 1 ЗС, е необходимо ищецът да докаже, че е носител на право на собственост върху определена вещ, че ответникът извършва неоснователни /т. е. без вещно, облигационно или сервитутно основание/ въздействия /бездействия/ и че въздействията /бездействията/, които извършва, пречат на ищеца, и то повече от обикновеното, да упражнява правото си на собственост. След като е прието от въззивния съд, че ответникът не извършва неоснователни действия чрез поставяне на ограда по имотната граница, преустановяваща съществуващ до момента неправомерен достъп на ищеца до имота му от север, защото ги извършва в своя собствен имот, то ирелевантно е и вън от предмета на делото е, че за ищеца остава достъп само по съществуващ селски път от юг. Именно защото е ирелевантен подобен въпрос, въззивният съд не го е обсъждал и не е бил и длъжен да го обсъжда.
Не разкрива характеристика на обуславящ и вторият поставен въпрос, който е хипотетичен, теоретичен и без връзка с предмета на делото. Отделно от това въпросът не кореспондира с фактическата обстановка, тъй като представената по делото скица за имота на ответника не е извадка от кадастрален план, а проекто-скица за бъдещо нанасяне на имота в кадастъра.
Третият поставен в изложението въпрос е изцяло по правилността на въззивното решение, защото касае преценката на доказателствата и формирането на вътрешното убеждение на съда, а както бе посочено по-горе такъв въпрос е негоден да изпълнява ролята на обща предпоставка за допускане на касационното обжалване. Отделно от това е зададен при предпоставка, която не кореспондира с мотивите на въззивния съд, тъй като, видно от решението, съдът е направил изводите си за фактите въз основа на всички доказателства по делото – и на експертизите, и на свидетелските показания, като е посочил кои от свидетелските показания не кредитира и защо.
Независимо от горното настоящият състав на ВКС държи да посочи, че въззивното решение с предмет иск по чл. 109, ал. 1 ЗС не противоречи на тълкувателната практика, изразена в ТР № 4/2015 г. от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 31/84 г. от 06.02.1985 г. по гр. д. № 10/84 г. на ОСГК на ВС. Цитираната от касатора казуална практика на ВКС /решение № 1039 от 02.10.2008 г. на ВКС, II-ро г. о., по гр. д. № 4390/2007 г., решение № 942 от 07.11.2008 г. на ВКС, I-во г. о., по гр. д. № 3426/2007 г., решение № 1327 от 26.11.2008 г. на ВКС, II-ро г. о., по гр. д. № 5729/2007 г./ поначало не следва да се взема предвид съгласно приетото в мотивите на т. 3 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, след като касаторът не е представил копия от самите актове, а те не са решения по чл. 290 ГПК. Но въпреки това- прегледът на същите показва, че обжалваното въззивно решение не влиза в противоречие и с тях – в цитираните решения са разисквани предпоставките за уважаване на негаторен иск така, както са разисквани и в обжалваното решение, а именно дали са налице неоснователни действия на ответника, които пречат на ищеца да упражнява правото си на собственост.
Правната теория и трайната съдебна практика приемат, че едно съдебно решение е нищожно, когато излиза от правораздавателната власт на съда, когато не е постановено в законния състав и не е облечено в съответствие с чл. 235, ал. 4 ГПК в предвидената от закона писмена форма, както и когато няма изискуемото от чл. 236 ГПК съдържание, чрез което ясно да е изразена формираната от съда правораздавателна воля. Касаторът не изтъква, а и при прегледа на данните по делото не се установява наличие на обстоятелства, които могат да обусловят извод за наличие на порочно съдебно решение от категорията нищожни съдебни актове като основание по чл. 280, ал. 2, предл. 1-во ГПК за допускане на касационно обжалване.
В обобщение – не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, като при този изход на спора разноските на ответника за адвокатско възнаграждение, доказани с приложения договор за правна защита и съдействие № 17362 от 05.07.2019 г. в размер на 600 лева, следва да се възложат в тежест на касатора.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 141 от 25.04.2019 г. по в. гр. д. № 287/2018 г. на Пернишкия окръжен съд.
ОСЪЖДА П. Д. П. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [улица], [община], област Шумен, да заплати на Р. П. Х. сумата 600 /шестстотин лв./ лева разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: