О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 401
София, 22.07.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на тринадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове: Светлана Калинова
Розинела Янчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1270/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 1/03.01.2019 г. по в. гр. д. № 173/2018 г. Търговищкият окръжен съд, след като отменил решение № 495/11.10.2018 г. по гр. д. № 2128/2017 г. на Търговищкия районен съд, отхвърлил предявения от С. К. Е. и Ш. К. М. срещу М. М. М., Г. А. Ю., А. М. Ю., А. М. Ю., И. М. М. и И. М. М. положителен установителен иск за собственост по давност на 1/2 ид. ч. от 8 броя земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], общ. Т..
Касационна жалба вх. № 517/07.02.2019 г. срещу въззивното решение е подадена от ищците чрез адв. Н. С.. Иска се неговата отмяна като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 3 ГПК.
От ответниците по иска – ответници по касация, И. М. М. и А. М. Ю. са подали писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване, останалите не са взели становища.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол, поради което е допустима.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:
Ответниците М. М., Г. Ю., А. Ю. и А. Ю. са наследници на М. М. х. Ю., починал през 1936 г., на чието име по реда на ЗСПЗЗ с решение № 3-92/22.03.1995 г. по преписка № …../25.02.1992 г. на поземлената комисия е възстановена собствеността върху описаните в исковата молба 8 земеделски имота в землището на [населено място] от общо 87.97 дка, отдавани под аренда на З. „П.-94” [населено място] в периода 1995-2005 г., на Ш. Ш. в периода 2006-2014 г. и на „ЕМУ-А.” О. [населено място] след 2014 г. по договори, сключени с ответника М. М..
Ищците са част от наследниците на Ю. М. Ю., починал през 1970 г., брат на М. М. х. Ю..
Посочените двама братя са единствени деца на общия на страните наследодател М. Х., починал през 1945 г., на чиито наследници с решение № 3-91/22.03.1995 г. по преписка № …../25.02.1992 г. на поземлената комисия е възстановена собствеността върху други 80.844 дка земеделски земи в същото землище, отдавани под аренда на З. „П.-94” [населено място] в периода 1995-2005 г., на Ш. Ш. в периода 2006-2014 г. и на „ЕМУ-А.” О. [населено място] след 2014 г. по договори, също сключени с ответника М. М., които не са предмет на делото.
Относно индивидуалните си права във възстановената собственост ответниците М. М., Г. Ю., А. Ю. /Ю./ и А. Ю. се снабдили с констативен нотариален акт № …../2017 г. С нотариален акт за замяна № …../2017 г. и нотариален акт за покупко-продажба № …../2017 г. М. М. се разпоредил с притежаваната от него собственост в полза на синовете си И. М. и И. М. – допълнително конституирани като ответници, а с нотариален акт № …../2017 г. за покупко-продажба Г. Ю. се разпоредила с част от собствеността си в полза на дъщеря си ответницата А. Ю. /Ю./.
Въззивният съд приел, че според копие от партида № 40 от данъчния регистър спорната земеделска земя от 87.97 дка е била обща собственост на двамата братя Ю. и М. М. х. Ю.. Липсват данни чия е била собствеността към момента на кооперирането на земята, но при представяне на посоченото доказателство на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на М. М. х. Ю. е принадлежала само 1/2 ид. ч. от правото на собственост. Вместо това по заявление, подадено от ответника М. М., съдържащо искане за възстановяване на собствеността единствено относно посочения наследодател, с решението на поземлената комисия възстановената собственост не е ограничена до 1/2 ид. ч., а е призната в пълен обем. Въззивният съд приел, че в това се състои т. н. от ищците грешка, но заявление за възстановяване на собствеността на наследодателя Ю. М. х. Ю. не е подавано нито от неговите наследници, нито от наследниците на брат му М. М. х. Ю., поради което и не е налице отказ на поземлената комисия относно претендирана собственост на негово име, който да бъде обжалван по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. Наследниците на Ю. М. х. Ю. не са предявили и иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, нито са повдигнали спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, чието разрешаване да обуслови евентуална промяна в решението на административния орган.
С оглед изложеното въззивният съд приел, че решението легитимира като собственици на спорните 87.97 дка земи единствено наследниците на М. М. х. Ю., поради което преценил дали ищците са придобили собствеността върху 1/2 ид. ч. от спорната земя на въведеното от тях основание 10-годишна придобивна давност в периода 1995-2005 г. В тази насока твърденията на ищците са, че през 1995 г. първоначално конституираните четирима ответници отстъпили на ищците владението върху 1/2 ид. ч. от 87.97 дка, възстановени погрешно на името на наследодателя им М. М. х. Ю., като по общо съгласие са получавали пряко от арендатора половината рента по сключения от ответника М. М. аренден договор относно спорната земя и след изтичане на предвидената в закона 10-годишна придобивна давност са станали носители на 1/2 ид. ч. от правото на собственост.
Въззивният съд приел, че в случая не са представени каквито и да е преки доказателства за писмено или устно съглашение между всички наследници на двамата братя Ю. и М. М. х. Ю., по силата на което на двете ищци да са признати собственически правомощия върху 1/2 от процесните имоти и да им е отстъпена фактическа власт върху земята, упражнявана лично или чрез другиго. В тази насока е единствено първоначалното признание на иска от ответниците Г. и А. Ю., което е оттеглено с изявление за въвеждането им в заблуждение от страна на ищцата С. Е.. Такава уговорка не се установява и от показанията на разпитаните по делото свидетели, а сключваните само от ответника М. М. арендни договори относно земята са индиция за противното. Нещо повече – възстановените на наследодателя му М. М. х. Ю. земеделски имоти не са със статут на сънаследствени и на ищците, за да се приеме, че същият е извършвал действия на обикновено управление и от името на последните, а не само от името и на останалите ответници – наследници на неговия пряк наследодател.
Въззивният съд приел, че получаването на рента и за процесните 87.97 дка земеделска земя би било довод за наличието на признати права, но само по себе си не е доказателство за отстъпено владение, тъй като се касае за облигационни отношения, основание за които може да е проява на някаква друга воля от страна на собствениците, а и получаването на рента и за посочените имоти не е установено по категоричен начин. За да формира този извод, съдът обсъдил представените писмени и гласни доказателства и кредитирал показанията на тези свидетели, които са установили получаване на рента само по договора за земята на общия наследодател М. х. Ю.. Посочил, че тази група показания кореспондират и с приложените писмени доказателства, вкл. решенията на поземлената комисия, арендните договори и удостоверенията за наследници, данните от които сочат, че при възстановена собственост наследственият дял на всяка една от ищците от процесните 87.97 дка би възлизал на едва по 1/20 ид. ч. или общо в размер на 1/10 ид. ч. При тези доказателства съдът посочил, че е необяснимо по правилата на житейската логика по каква причина ответниците биха признали повече права /1/2 ид. ч./ от действително притежаваните и то точно на тези двама от наследниците на Ю. М. х. Ю., както и на какво основание арендаторът би заплащал половината от рентата за тези земи на ищците, след като по ведомост всеки наследник е получавал рента съобразно своя дял. Съобразно с тези обстоятелства съдът приел, че твърдяното от ищците отстъпване на владението върху 1/2 ид. ч. от спорните 87.97 дка не е установено по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване, още повече, че след приключване на съдебното дирене в първата инстанция сами ищците са изоставили посочената теза, твърдейки че грешката на поземлената комисия е била прикривана от първия ответник през посочения 10-годишен период и им е станала известна едва след като е преустановено плащането на рента – обстоятелство, отричащо както намерението им за придобиване на собственост върху чужд имот, така и възможността за упражняване на фактическата власт чрез другиго, без които съществени признаци осъществяване на владение е невъзможно, както е невъзможно и изтичане на придобивна давност в тяхна полза.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и поставят въпросите: 1. получаването на арендно плащане от несобственик само по себе си доказателство ли е за отстъпено право на владение, ако няма данни за други облигационни отношения между страните; 2. когато несобственик упражнява фактическа власт върху земеделски имот чрез получаване на арендно плащане или наем за него, следва ли същият да доказва намеренията си за своене или доказването на противното е в тежест на пасивния собственик. Считат, че допускането на касационно обжалване се налага поради необходимост да се създаде практика за задължителните елементи на доказване при давностно владение в полза на несобственик, получаващ арендно плащане или част от него за земеделска земя.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване може да се допусне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. Освен това формулираният от касатора въпрос, за да изиграе ролята на обща предпоставка, годна в кумулативна даденост с поне една от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК да обоснове допускане на касационното обжалване, следва да кореспондира с установената от въззивния съд фактическа обстановка по делото. В случая и двата въпроса са зададени при предпоставка, която не кореспондира с приетото за установено по делото от въззивния съд, а именно при предпоставката, че получаването на рента от ищците за процесните имоти е доказано. В тази връзка въросите не са обуславящи и нямат характеристиката на обща предпоставка за допускане на касационно обжалване. Макар въззивният съд да е коментирал факта на получаване на рентата на последно място, за да отхвърли иска за собственост, приетото от него, че този факт остава недоказан, е първото по значение, в смисъл на водещо и решаващо обстоятелство от гледна точка на логиката на наведеното от ищците фактическо основание на иска им за собственост, а именно получаването на рента. Ишците сочат получаването на рента като акт на отстъпено владение и признаване от ответниците на правата им на собственици /това е видно и от самия начин на задаване на въпросите/, т. е. сочат го като форма на упражняване на фактическа власт върху процесните имоти. Следователно и двата поставени въпроса касаят произнасяне на въззивния съд, което не би могло да бъде преодоляно чрез произнасането на ВКС, защото, дори да се приеме, че плащането на рента само по себе си сочи в достатъчна степен на признати от ответниците не други, а именно права на собственост, както и на остъпено от тях владение като собственическо правомошие, респективно на установено от ищците владение, а не държане върху имотите, то чрез това произнасяне не може да бъде преодолян изводът на въззивния съд, че ишците не са получавали част от рентата за процесните имоти. А щом ищците не са получавали рента, то те изобщо не са упражнявали каквато и да е фактическа власт върху имота, което изключва първия елемент на владението като фактическо състояние – упражняването на фактическата власт, тъй като абсолютно никакви други твърдения, сочещи на упражняване на фактическа власт върху имота, ищците не навеждат в исковата молба. Владението, като фактическо състояние и елемент от фактическия състав на придобивната давност, от своя страна включва два основни елемента: обективен и субективен, за който в чл. 69 ЗС е установена оборима презумпция, която, ако не се опровергава от наведения от ищеца способ на установяване на фактическата власт, го ползва на общо основание и въпросът да доказва намерението си не стои. В случая ишците не успяват да докажат факта на установяване и упражняване на фактическа власт върху процесните имоти, която според собствените им твърдения се е изразявала в получаването на рента до размера на претендираните от тях права на собственост от 1/2 ид. ч. върху имотите. Оттам нататък въпросът за това каква е тази фактическа власт – държане или владение, и ако е била владение дали то е било явно, несъмнително, спокойно, непрекъснато и постоянно, изобщо не стои за изследване и разрешаване от съда, тъй като не е налице обективният елемент на владението като част от придобивната давност като заявен придобивен способ.
Въззивният съд е отхвърлил иска и с още един мотив – че дори да е получавана рента /т. е. ако се приеме, че получаването на рента е доказано/, този факт сам по себе си не доказва основанието, на което тази фактическата власт е упражнявана – какво точно по съдържание съглашение с ответниците с възстановени с решението на поземлената комисия права е налице и защо последните са се съгласили ищците да получават част от рентата. Основанието /каузата/ на едно такова съглашение би могло да варира в широки граници – от плащане на дълг до дарение, но в случая не се доказва не само основанието на съглашението и неговото съдържание, но и самото съглашение като факт. Установената фактическа власт би била владение, и то явно владение, отстъпено от собствениците по документ, ако ищците бяха успели да докажат уговорката си с ответниците, касаеща арендното плащане, така както те твърдят, че е била. Плащането на рента от арендатора на земята на ищците, дори в хипотезата на погрешно плащане на несобственик, не води до установяване на фактическа власт върху един имот, още по-малко сочи на установяване на владение /чрез завладяване на имота/. Дори да е демонстрирано намерение за своене пред арендатора от ищците, то е ирелевантно за придобиването на имота по давност, тъй като своенето следва да е демонстрирано и насочено спрямо собственика на владяната вещ, а не спрямо трето лице, за да отговаря от обективна страна на характеристиката явно владение /да не е установено по скрит начин – решение № 204/2012 г. от 11.01.2013 г. по гр. д. № 272/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о./.
При това положение /формулиране на въпроси, които не разкриват характеристиките на обуславящи/, касационно обжалване не следва да се допуска, като обсъждането на наведената специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се явява безпредметно, тъй като, както вече бе посочено, положителната преценка за достъп до касация изисква кумулативното наличие на двете предпоставки – общата и специалната.
При този изход на спора в тежест на касаторите следва да бъдат възложени поисканите от ответниците, подали писмен отгтовор, и доказани като извършени с приложения по делото договор за правна защита и съдействие серия Т № [ЕГН] от 09.03.2019 г. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1/03.01.2019 г. по в. гр. д. № 173/2018 г. на Търговищкия окръжен съд.
ОСЪЖДА С. К. Е. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [община], [улица] Ш. К. М. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [община], [улица], да заплатят на И. М. М. и А. М. Ю. разноски за касационното производство в размер на 400 /четиристотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: