5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 585
София, 30.11.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 53571/2015 г. /№ 3571/2015 г. по описа на ІІ-ро т. о./, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 1756 от 04.08.2015 г. по гр. д. № 514/2015 г. Софийският апелативен съд, след като отменил частично в обжалваната отхвърлителна част решение № 18105 от 07.11.2014 г. по гр. д. № 15524/2013 г. на Софийския градски съд по иска по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ на Д. А. Ц. срещу „Застрахователна компания О.- клон България“ К. [населено място], район „Т.”, за обезщетение за неимуществени вреди вследствие пътно-транспорнтно произшествие от 19.01.2012 г., предявен за 250 000 лв., го уважил за още 84 000 лв., явяваща се разлика между присъденото от първата инстанция обезщетение от 91 000 лв. и пълния дължим размер на обезщетението от 175 000 лв., при съобразено съпричиняване от страна на ищеца като пострадал, чрез непоставянето на предпазен колан.
В срока по чл. 283 ГПК редовна касационна жалба № 11249/19.08.2015 г. е подадена от Д. А. Ц. чрез адв. С. Ч., с която се иска отмяната му като неправилно в отхвърлителната част и уважаване на иска на иска до пълния предявен размер от 250 000 лв., както и присъждане на разноски за настоящата инстанция. Като пороци на обжалвания съдебен акт се посочват неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Прилага се отделно изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване, като се твърди, че mоставeните въпроси са обуславящи изхода на делото и се навеждат и трите специални основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответникът по жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не изразява писмено становище по нея.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Въззивният съд приел, че с оглед на претърпените от ишеца като пострадал от пътно-транспортно произшествие, болки и страдания, справедливото обезщетение, определено съгласно чл. 52 ЗЗД, възлиза на 250 000 лв. – пълния размер на претендираната сума, съобразявайки приетата в първата инстанция съдебно-медицинска експертиза и гласните доказателства. За да намали размера от 175 000 лв. и да уважи иска за още 84 000 лв., съдът приел, че своевременно направеното от ответника възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца чрез непоставянето на обезопасителен колан, е доказано.
За да приеме за доказан факта, че ищецът е пътувал в нарушение на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП без поставен обезопасителен колан, съдът е обсъждал и кредитирал извършената в първа инстанция съдебна авто-техническа експертиза, че са възможни удари върху главата на пътника в предната дясна колона и предната дясна врата, дори при правилно поставен колан, както и че най-вероятно пострадалият е бил без такъв колан, опирайки се на други данни в експертизата, а именно – че в мястото на предната седалка, където е бил пострадалият, не се наблюдават деформации, които да причинят притискане на главата; че ако лицето е било с предпазен колан, при установения механизъм на пътно-транспортното произшествие, не би получило травми със същата висока степен на увреждане; че типичните травми, които се наблюдават при поставен предпазен колан поначало и челен удар, са различни от настъпилите в случая; че обезопасителният колан не е бил увреден или ако е имал частично увреждане в точката на закрепване към пода, той е бил функционално изправен, а пострадалият е бил намерен извън автомобила, което е нямало как да стане, ако е пътувал с поставен колан. Пред въззивна инстанция е разпитан като свидетел И. М. Г. – водач на автомобила, в който е пътувал жалбоподателят, и който е признат за виновен за настъпването на пътно-транспортното произшествие с влязло в сила решение по н. а. х. д. № 169/2013 г. на Белослатинския районен съд /н. а. х. д. № 274/2013 г. на Врачанския окръжен съд/. Относно показанията му, че пострадалият е бил с поставен колан, съдът приел, че наличието на съпричиняване ползва деликвента, тъй като намалява размера на дължимото от него обезщетение за причинените при увреждането вреди, както и, че съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест относно факта на съпричиняването, те представляват насрещно доказване, осъществявано от ищеца.
С оглед на всичко изложено въззивният съд заключил, че пострадалият е пътувал без поставен обезопасителен колан, поради което е налице съпричиняване на вредоносния резултат, и определил размера на съпричиняването на 30 %.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поставен въпросът: заключението на вещото лице, че пострадалият вероятно е бил без поставен колан и че вероятно би получил по-леки увреждания, води ли до категоричния извод за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия пътник. Той е поставен в контекста на начина на доказване на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД на съпричиняването и като такъв се явява обуславящ изхода на делото. Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практика по чл. 290 ГПК на ВКС, като представя четири решения, както и в противоречие с т. 7 на Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС. Цитираната т. 7 е неотносима към контекста, в който касаторът е поставил въпроса, защото единственото, което тя вменява в задължение на съдилищата, е да отчитат при съпричиняване причинната връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, без оглед дали пострадалият е действал виновно или не – т. е. тя визира материалните предпоставки на съпричиняването, а не начина на доказването им. Неотносимо е и решение № 151 от 12.11.2012 г. по т. д. № 1140/2011 г. на ВКС, II-ро т. о., при което касационното обжалване е допуснато по въпроса за елементите от фактическия състав на съпричиняването /отново материалните предпоставки/ – поведение на пострадалия и причинна връзка, пряка и непосредствена. По същия въпрос е допусната касацията и в решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II-ро т. о., като е прието, че е необходимо не само извършваните от пострадалия действия да нарушават предписаните от ЗДвП и ППЗдП правила за поведение, но и нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Относими са решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. и решение № 99 от 08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г., двете на ВКС, II-ро т. о., в които касационният съд се е произнасял по въпроса за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Въпреки това обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, защото въззивният съд не се е отклонил от установената с тях задължителна съдебна практика. Според нея само обстоятелството, че пострадалият пътник не е ползвал предпазен колан, не е достатъчно, за да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД; намаляването на обезщетението за вреди е допустимо, само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан. В разглеждания случай решението почива не върху заключението на вещото лице за вероятност досежно определени връзки между факти, а върху самостоятелната преценка на съда на изнесените от вещото лице данни. Въззивният съд задълбочено е съпоставял и преценявал експертизата и изнесените от нея данни за механизма на пътно-транспортното произшествие и на уврежданията. За да приеме, че пострадалият е бил без предпазен колан и че травмите не биха могли да бъдат получени или не в получената степен, ако е бил с колан, съдът се е позовал на няколко обстоятелства, изнесени с експертизата и ги е възприел в тяхната житейска логическа връзка – че коланът е бил функционално изправен, че тялото е било намерено извън автомобила, както и че липсват деформации в предната част на купето, които биха били онова възможно друго, което би могло да нанесе травми в главата, ако пострадалият би бил с поставен предпазен колан.
Вторият въпрос е: следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба. Според касатора апелативният съд е процедирал в нарушение на практиката на ВКС, илюстрирана с решениe № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV-то г.о., решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II-ро г. о., и решение № 1116 от 01.08.2008 г. по гр. д. № 4876/2007 г. на ВКС, V-то г. о. На първо място този въпрос е по правилността на решението, проверка за което ВКС може да извършва едва след успешно приключила за касатора фаза по чл. 288 ГПК, и на второ – съдът е обсъждал в мотивите си възможността, сочена в експертизата /т. 20/, лицето да получи травми в главата и при поставен предпазен колан, която обаче е открекъл, след като е съобразил обстоятелството, че в предната част на купето на автомобила липсват деформации, които биха могли да причинят установените травматични увреждания. Действително, в мотивите към обжалваното решение въззивният съд не е обсъдил данните в т. 21, според които, предпазният колан не може да ограничи движението на крайниците и частично главата, както и, анализирайки само травматичните увреждания, наличието на кръвонасядане на шията вдясно може да бъде свързано с поставен предпазен колан. Това обаче, не обосновава поддържаното от касатора противоречие, защото данните сочат на една от възможните причини за уврежданията, която съдът не е приел, след като на базата на останалите събрани по делото данни, включително съобразявайки механизма на настъпилото произшествие, без пропуски в съжденията и отклонения от логиката, е формирал извод за механизма на увреждането. Ето защо не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Третият въпрос е: трябва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, за да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и да ги изрази писмено в мотивите към решението си. Навежда се противоречие с ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Въпросът е поставен във връзка с оплакването, че съдът не е коментирал посоченото от вещото лице, че предпазният колан на предната дясна седялка виси с долната си част извън купето на автомобила, което би могло да означава или че същият е изначално функционално неизправен, или че е бил повреден вследствие механизма на пътно-транспортното произшествие. Въпросът не кореспондира с обективно установените действия на съда, видни от мотивите на решението, в основата на което въззивната инстанция е поставила приетия от нея за категорично установен факт, че предпазният колан е бил функционално изправен. Освен това в контекста, в който е поставен, въпросът не отговаря на общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като наведените оплаквания представляват разсъждения за различни възможни хипотези и така отново корелира с правилността на решението.
Като разрешаван противоречиво от съдилищата е поставен четвъртият въпрос: компетентно ли е вещо лице медик да се произнася по механизма на пътно-транспортното произшествие, а вещото лице авто-експерт – по характера на получените увреждания. Във връзка с поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е представено решение № 1441 от 02.12.2008 г. по гр. д. № 6245/2007 г. на ВКС, V- то г. о. Въпросът е поставен при предпоставка, която не е налице, тъй като в приетата по делото медицинска експертиза подобно заключение /за начина на осъществяване на пътно-транспортното произшествие/ отсъства – налице е единствено извод, че получените травматични увреждания отговарят на механизма на произшествието, което е изцяло в компетентността на лицата, извършващи медицинска експертиза. На второ място, съдът е преценявал заключението на инженера – автоексперт до обема на неговата компетентност, обхващаща механизма на осъщестяване на произшествието, състоянието на автомобила, деформациите по него и състоянието на обезопасителната техника. Следва да се посочи и, че всички автоексперти неизбежно в своята работа познават и боравят с данни на статистиката относно типичните, характерни травми при различните пътно-транспортни произшествия при поставен, съответно – непоставен предпазен колан, като в случая изказаното за възможните типични травми при поставен предпазен колан не е взето изолирано при формиране на извода за наличие на съпричиняване, а е обсъдено наред с другите данни по делото.
На последно място при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставените пети и шести въпроси.
Петият въпрос е: следва ли едно доказателство да се цени повече от друго само поради факта, че първото е поискано за главно доказване, а второто – за насрещно. Той е зададен във връзка с приетото от съда в мотивите, че показанията на водача на моторното превозно средство- деликвент, са насрещно доказване, а заключенията по автотехническата експертиза – част от главното доказване. Въпросът се отнася до начина на формиране на вътрешното убеждение на съда при преценката на доказателствата, като се презюмират от касатора нарушения на съдопроизводствени правила. И този въпрос освен, че опира до правилността на решението, отново е зададен при предпоставка, която не е налице в случая. С посоченото като прието, въззивният съд е извършил разпределение на доказателствената тежест относно елементите от фактическия състав на съпричиняването, като е приел, че ответникът следва да проведе относно тях главно пълно доказване, а ищецът – чрез разпита на свидетеля – очевидец, насрещно. Последното, за да е успешно, може и да е непълно, като неблагоприятните последици от неуспешното главно пълно доказване са за сметка на ответника, който черпи благоприятни за себе си последици от твърдението за съпричиняване. Това разпределение на доказателствената тежест корелира с изграждането на фактическите и правни констации на съда, докато преценката на доказателствата, за която се изтъква допуснато процесуално нарушение, съдът извършва по свое вътрешно убеждение. Дали съдът, при наличието на противоречиви доказателства относно един и същ факт, ще приеме факта за осъществен – т. е. дали ще приеме едно доказателствено средство /каквото са показанията на свидетеля – очевидец/ за по-достоверно от друго /експертизата/, опира до опитните правила, житейския опит, принципите на устност и непосредственост, конкретните възприятия на съдебния състав. Когато съдът при формиране на своите фактически и правни изводи е отчитал всички събрани с участието на страните доказателства и ги е ценил в тяхната съвкупност, включително взаимно изключващите се, и последователно и в логическа взаимовръзка, съобразена с опита, без да им придава съдържание, каквото те нямат, е достигнал до констатация, че даден факт е осъществен /доказан/, нещо което е сторил и апелативният съд в обжалваното решение, няма основание да се мисли, че са допуснати нарушения на процесуалните правила. Дори да се приеме, че въпросът е с характер на обуславящ, касаторът не е обосновал в изложението си защо следва, по смисъла и приложението на нормите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съгласно които съдът цени доказателствата по вътрешно убеждение и основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, да се изоставя старата константна, в т. ч. задължителна, съдебна практика, и да се създава нова, при това в смисъл, който касаторът не посочва.
Шестият въпрос е: наличието на отворени предни врати на автомобила след удара, доказателство ли е, че возещото се на тази седалка лице е изпаднало. Въпросът е изцяло фактически, а не правен, така негоден да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1756 от 04.08.2015 г. по гр. д. № 514/2015 г. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: