4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 18
София, 09.01.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3365/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от Т. И. В. – Б. чрез адвокат М., срещу въззивното решение № 10 от 19.01.2016 г. по в. гр. д. № 348/2015 г. на Габровския окръжен съд, с искане да бъде отменено като неправилно.
Ответниците по касация Ц. М. К., Р. Н. Д. и П. Н. К. са подали писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
С решение № 218/14.10.2015 г. по гр. д. № 694/2015 г. на Севлиевския районен съд е уважен положителен установителен иск, като Т. И. В. – Б. е призната за собственица на основание наследство от Н. П. К. и реституция по ЗСПЗЗ, на 1/4 ид. ч. от три поземлени имота, находящи се в землището на [населено място], селищно образувание „Х.”, и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен н. а. № 65/09.03.2015 г., с който ответниците са признати за собственици по давностно владение и наследство на същите имоти, за разликата над 3/4 ид. ч. до признатото право на собственост.
С обжалваното решение това решение е отменено в частите, с които ищцата е призната за собственик на над 1/5 ид. ч. и нотариалният акт е отменен за над 4/5 ид. ч. и вместо това искът е отхвърлен за претенцията над 1/5 ид. ч. до 1/4 ид. ч.
По делото не е спорно, че имотите произхождат от общия на страните наследодател Н. П. К., починал на 10.01.1953 г. и оставил за наследници по закон четири дъщери и преживяла съпруга К. Н. К. – трета по ред, починала през 1972 г. и оставила за наследница сестра Н. Н..
Ищцата е наследница от коляното на Т. Н. Н., а ответниците – от коляното на П. Н. К.. Спорът относно размера на притежаваната от ищцата идеална част от възстановените по реда на ЗСПЗЗ имоти въззивният съд разрешил, като счел, че К. К. няма качеството на последваща съпруга по смисъла на чл. 9а ЗНсл и ТР № 1/1998 г. на ОСГК на ВКС. Този извод съдът формирал, като съобразил, че след като наследодателят е починал през 1953 г., то бракът е сключен преди това, и тъй като одържавяването на имотите и включването им в ТКЗС в землището на [населено място] е осъществено по-късно – през периода 1955-1957 г., то тя наследява заедно с четирите дъщери на собственика.
В касационната жалба са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото и по-конкретно за липса на указания до страните кои факти се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тези факти, както и за необоснованост на фактическите и правни изводи относно момента на сключване на брака между общия наследодател и третата му съпруга, които почивали на предположения, и на доказателства, които въззивният съд отказал да приеме, но впоследствие поставил в основата на своето решение.
Във връзка с тези оплаквания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката сочи, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по приложението на чл. 146 ГПК при непълен доклад на първоинстанционния съд, както и на чл. 7 ГПК, с който е въведен принципът на служебното начало. Позовава се на задължителна съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, а именно: решение № 205 от 11.07.2011 г. по гр. д. № 149/2011 г. на ІІ-ро г. о., решение № 307/2011 от 20.03.2012 г. по гр. д. № 284/2011 г. на ІІ-ро г. о., решение № 114 от 26.10.2012 г. по т. д. № 907/2011 г. на І-во т. о. и решение № 886 от 13.12.2010 г. по гр. д. № 1553/2009 г. на І-во г. о.
Посочените съдебни актове най-общо са по въпросите за задълженията на първоинстанционния съд, произтичащи от чл. 145 и 146 ГПК, и за съответните задължения на въззивната инстанция, когато от първоинстанционния съд са допуснати нарушения на тези норми. Постановени са преди ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с т. 2 на което е преодоляна противоречивата съдебна практика по въпроса: какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен.
С тълкувателния акт е прието, че за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Когато във въззивната жалба или в отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения в тази насока, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.
В разглеждания случай въззивната жалба, подадена от ответниците по иска – сега ответници по касация, съдържа оплакване за противоречие на първоинстанционното решение с ТР № 1/1998 г. на ОСГК на ВКС, тъй като към 1953 г. – когато е починал общият наследодател, неговата трета съпруга е била жива и има качеството на негов наследник, а оттам – правата на ищцата са в размер на 1/5, а не на 1/4 ид. ч.; представени са писмени доказателства: н. а. № 186/1997 г. и саморъчно завещание от 30.04.1999 г. от Р. К. /една от дъщерите на общия наследодател/ в полза на една от ответниците по иска – Р. Д..
В отговора на въззивната жалба, подаден от процесуалния представител на ищцата, страната е възразила относно приемането на документите, тъй като не са налице хипотезите на чл. 266, ал. 3 ГПК, включително и тази на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК; не е изразено становище по правата на преживялата съпруга на наследодателя.
От изложеното следва, че нито във въззивната жалба, нито в отговора някоя от страните се е позовала на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада по делото и въззивният съд не е процедирал в противоречие със задължителната съдебна практика, като не е дал указания до страните по въпроса за момента на сключване на гражданския брак между общия наследодател и К. К..
Нормите, които уреждат наследственото правоприемство, са от императивен характер. Съгласно указанията в т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за тяхното нарушаване в първоинстанционното решение. В случая въззивната жалба съдържа оплакване за неправилно приложение от първоинстанционния съд на чл. 9а ЗНсл и в съответствие със задължителната съдебна практика въззивният съд е изложил съображения по приложението на посочената норма, приемайки, при липса на доказателства кога е сключен гражданският брак, че преживялата съпруга наследява заедно с четирите дъщери на общия наследодател, тъй като няма качеството на „последващ” съпруг по смисъла на т. 1 от ТР № 1/998 г. на ОСГК на ВКС. Изводът е формиран при съобразяване на обстоятелството, че след като Н. К. е починал през 1953 г., то бракът е бил сключен преди това, а одържавяването на имотите и включването им в ТКЗС в землището на [населено място] е осъществено през 1955-1957 г., и следователно не е налице първата от четирите кумулативни предпоставки според разясненията на понятието „последващ съпруг”, дадени в посочения тълкувателен акт, а именно: гражданският брак да е сключен след одържавяването на имотите или включването им в ТКЗС или други селскостопански организации. При тези мотиви към обжалваното решение не може да се сподели тезата на жалбоподателката, че изводът за момента на сключване на брака като предхождащ момента на одържавяването на земите, почива на предположения. Касае се не за предположение, а за умозаключение, направено от въззивния съд въз основа на данните по делото и съобразно правилата на логиката. Следва да се добави и това, че един от документите, представени с въззивната жалба- н. а. № 186/1997 г., е бил представен още в първоинстанционното производство и е обсъден в мотивите към решението на районния съд, а другият документ – саморъчното завещание, не е послужило да формиране на каквито и да е фактически и правни изводи в обжалваното решение. Ето защо не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие със закона – чл. 266 ГПК, и съдебната практика по приложението му.
В обобщение, не се установява да е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото.
Няма основания за допускане на касационно обжалване и по приложението на чл. 7 ГПК, в който е закрепен принципът на служебното начало. Не се установява въззивният съд да е пропуснал извършването на необходими процесуални действия по движението и приключването на делото, да не е следял за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните, или да не им е съдействал за изясняване на делото от фактическа и правна страна.
Предвид изхода на спора и съобразно заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 200 лева – адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие серия А № 009412 от 05.07.2016 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 10 от 19.01.2016 г. по в. гр. д. № 348/2015 г. на Габровския окръжен съд.
ОСЪЖДА Т. И. В. – Б. да заплати на Ц. М. К., Р. Н. Д. и П. Н. К. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 200 /двеста лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: