4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N 553
София, 21.11.2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. N 2779/2016 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
И. К. Н. и К. М. Н. са подали в срока по чл. 283 ГПК касационна жалба срещу въззивното решение № VІ-22 от 12.04.2016 г. по в. гр. д. № 225/2016 г. на Бургаския окръжен съд и искат то да бъде отменено като неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закони. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] [населено място] счита, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 1983/12.12.2015 г. по гр. д. № 2761/2015 г. на Бургаския районен съд в частта, с която е отхвърлен иск на касаторите И. и К. Н. за ревандикация на 3/4 ид. ч. от два самостоятелни обекта с площ от 38.87 кв. м. и от 42.83 кв. м., находящи се в сграда с идентификатор 07079.612.279.1.2, с прилежащите /съответните ид. ч. от общите части на сградата, ведно със 140.85 кв. м. от ПИ с идентификатор 07079.612.279 по КККР на [населено място], с площ от 288 кв. м.
Ищецът И. Н. и съпругата му К. Н., конституирана като съищец след производството по чл. 304 ГПК и постановяване на решение № 84/28.04.2015 г. по гр. д. № 795/2015 г. на ВКС на РБ, І-во г. о., се легитимират за собственици на обектите по исковата молба въз основа на решение № І-77 от 25.06.2009 г. по в. гр. д. № 695/2008 г. на Бургаския окръжен съд /гр. д. № 2531/2007 г. на Бургаския районен съд/, влязло в сила на 15.10.2009 г. С него, по искова молба, вписана на 11.03.2008 г., за окончателен, на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, е обявен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 15.05.2002 г. между И. Н. и Д. Д. И..
Ответното дружество е противопоставило право на собственост, произтичащо от договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № 753/01.10.2003 г., с продавач М. В. К.. Последният от своя страна се е легитимирал за собственик на 1/4 ид. ч. въз основа на договор за покупко-продажба по н. а. № 673/29.08.2003 г., и на 3/4 ид. ч. въз основа на саморъчно завещание от 16.07.2002 г., оставено в негова полза от Д. Д. И., починала на 03.12.2002 г. – обещателката по предварителния договор от 15.05.2002 г. Завещанието е прогласено за нищожно на основание чл. 42, б. „б” ЗНсл с влязло в сила на 23.01.2013 г. решение по гр. д. № 10709/2005 г. на Софийския районен съд. Дружеството е въвело и възражение за придобивна давност по чл. 79, ал. 2 вр. чл. 70, ал. 1 ЗС, текла от датата на придобиване на собствеността с нотариалния акт от 01.10.2003 г.
Въззивният съд приел, че ответникът е придобил 3/4 ид. ч. от имота с договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт съгласно чл. 18 ЗЗД и съставляващ основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик поради нищожност на завещанието. От сключването на договора на 01.10.2003 г. до предявяване на иска за ревандикация на 03.06.2010 г. е упражнявал фактическата власт като собственик и е упражнявал и правата на собственика – да поддържа вещта в изправност и да извлича гражданските плодове от нея, като я отдава под наем. Няма доказателства в 5-годишния период от 01.10.2003 г. до 01.10.2008 г. владението да е смущавано, респ. давността да е прекъсвана по смисъла на чл. 116 ЗЗД, включително с производствата по исковете за нищожност на завещанието и за обявяване на предварителния договор за окончателен, тъй като те не са били насочени срещу владелеца, не се ползват със сила на пресъдено нещо срещу него, а и спорният имот е бил прехвърлен преди предявяване на иска по чл. 42, б. „б” ЗНсл, а не през време на производството по него. По тези съображения въззивният съд приел, че ответникът е упражнявал добросъвестно владение от датата на покупко-продажбата и към датата на предявяване на иска с правно основание чл. 108 ЗС е придобил правото на собственост по давност.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, съдържащо се в касационната жалба, на първо място е поставен въпросът: вписването на искова молба за собственост върху имот прекъсва ли добросъвестното му владение, превръща ли го в недобросъвестно и може ли да отмени правото на собственост на лицето, получило този имот с влязло в сила решение, което също е вписано.
Касаторите обосновават този въпрос с данните, че искова молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителния договор между ищеца Н. и Д. И., е вписана на 11.03.2008 г.- преди да изтече 5-годишният давностен срок по чл. 79, ал. 2 ЗС, броен от датата на покупко-продажбата между третото за спора лице и ответното дружество – 01.10.2003 г., поради което и има ефекта на прекъсване на давността. Подържат противоречие с Постановление № 18/18.11.1963 г. на Пленума на Върховния съд. Този тълкувателен акт не намира приложение в случая. Трайната съдебна практика, включително и задължителната, на която се е позовал и въззивният съд, приема, че давността се прекъсва съгласно чл.116, б.”б” ЗЗД вр. чл. 84 ЗС, когато собственикът е предявил установителен или ревандикационен иск срещу владелеца, а последният се е позовал на придобивна давност. Производството, на което касаторите се позовават, е по друг вид иск – конститутивен, който не е бил предявен срещу ответното дружество и въпросът дали последното е придобило имота по давност изобщо не е бил обсъждан. Освен това тълкувателният акт е по въпроса: до кога действа вписването на исковите молби по чл. 19, ал. 3 ЗЗД в хипотеза на придобити впоследствие чрез правна сделка права, както и какви са последиците при отмяна на решението, по което исковата молба е била вписана, чрез извънредното средство за отмяна, каквото се явява прегледът по реда на надзора – хипотеза, различна от тази, пред която страните са изправени.
Вторият въпрос е: налице ли е добросъвестно владение, придобито от праводател, чието право на собственост е обявено за нищожно. Поддържа се противоречие между въззивното решение и Постановление № 6/27.12.1974 г. на Пленума на Върховния съд, раздел ІІІ, т. 10, според която владението, основано на нищожно придобивно основание, е недобросъвестно, освен когато е нищожно поради опорочена форма за валидност и приобретателят не е знаел за порока. В случая ответникът е установил владение на основание договор за покупко-продажба от 01.10.2003 г. – сделка, която не е квалифицирана от въззивния съд като нищожно придобивно основание. Такова е завещанието, въз основа на което праводателят на ответника е придобил 3/4 ид. ч. от спорния имот, поради което и не се е легитимирал за собственик на посочената идеална част, като няма данни това да е било известно на купувача. Съгласно чл. 70 ЗС владението на една вещ на правно основание, годно да го направи собственик, без владелецът да знае, че праводателят му не е собственик, е добросъвестно, като е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание – обстоятелства, които са установени по делото. Ето защо поддържаното от касаторите противоречие не е налице.
Третият въпрос е: необсъждането на всички факти и доказателства, които имат съществено значение за изхода на спора, представлява ли основание за отмяна на решението. Поддържа се противоречие с решение № 1488/08.11.1999 г. по гр. д. № 814/1999 г. на ВКС, V-то г. о., според което е допуснато нарушение на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./ – сега чл. 235, ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд не е обсъдил доказателства, на които ответникът се позовава и които съдържат данни от съществено значение за правилния изход на спора.
Касаторите сочат, че въззивният съд е определил упражняваното от ответника владение като добросъвестно, без да вземе предвид, че продавачът по договора от 01.10.2003 г. М. К. е бил страна по делото за обявяване нищожност на завещанието и исковата молба е била вписана на 21.11.2005 г., с което е дадена гласност на съдържанието й; че съгласно чл. 298, ал. 2 ГПК влязлото в сила решение има действие за наследниците на страните, както и за техните правоприемници, а щом това е така, то законодателят презумира, че приобретателят на имота знае за начина, по който неговият праводател е станал собственик; не е взел предвид вписването на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД на 11.03.2008 г.-преди да изтече 5-годишният давностен срок; добросъвестното владение се изключва и от факта, че с н. а. № 179/11.03.2003 г., вписан преди покупко-продажбата от 01.10.2003 г., трето за спора лице М. Т. Х. била призната за собственик на процесния имот; друга група възражения и доказателства, които са останали необсъдени, са свързани с факта, че имотът бил придобит от М. К. чрез престъпление, за което е образувана прокурорска преписка, прекратена поради изтекла давност, че след продажбата „фиктивният” продавач М. К. останал да ползва имота, но вече като наемател по „фиктивен” договор, който има за предмет само магазина, но не и етажа от къщата, а наемната цена е символична.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че една част от изложеното има отношение към първия въпрос за прекъсване на давността, но посочените факти не могат да бъдат квалифицирани като действия по смисъла на чл. 116, б.б. „а”, „б” или „в” ЗЗД вр. чл. 84 ЗС, които имат предвидения в закона ефект. Другата част е насочена към определяне на владението като добросъвестно или недобросъвестно, което беше разгледано при отговора на втория въпрос. Не се констатира въззивният съд да е процедирал в противоречие с представената съдебна практика, тъй като посочените от касаторите факти не обосновават прекъсване на давността, нито определят владението като недобросъвестно.
Последният въпрос е: владението на отделен, самостоятелен обект от един имот, създава ли на владелеца право на собственост върху целия имот. За да поставят този въпрос, касаторите сочат, че гласните доказателства установяват владение само на магазина, не и на другата част от сградата и на идеалната част от дворното място, но това не е съобразено от въззивния съд. Изложеното съставлява оплакване по правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторите поддържат това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не го мотивират с релевантни доводи съгласно изискванията на т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
В обобщение, не са налице основания за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация ще бъдат присъдени разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 000 лева по договор за правна защита и съдействие сер. В № [ЕГН] от 26.05.2016 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № VІ-22 от 12.04.2016 г. по в. гр. д. № 225/2016 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА И. К. Н. с ЕГН [ЕГН] и К. М. Н. с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], да заплатят на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място],[жк][жилищен адрес] разноски за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1000 /хиляда лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: