4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 354
София, 19.12. 2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 4295/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 72182/27.05.2016 г. на Г. В. Н., чрез адв. Н. М., срещу определение № 9516 от 18.04.2016 г. на Софийския градски съд по ч. гр. д. № 1659/2016 г. в частта, с която е потвърдено протоколно определение от 13.02.2015 г. на Софийския районен съд по гр. д. № 13044/2013 г. за прекратяване на производството по предявените обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 124, ал. 4 ГПК като недопустимо.
Жалбоподателката иска прогласяване нищожността на определението, при евентуалност – неговата отмяна като неправилно. Излага пространни доводи за тежки нарушения на правото на Европейския съюз, в частност на чл. 47 от Х. на основните права на ЕС, представляващи отказ от правосъдие, лишаване от право на справедлив и публичен процес и от ефективни средства за защита на нарушени права. Отправя особено искане за преюдициално запитване чрез настоящия съд до съда на ЕС в Л. по приложението на посочената норма. Представя отделно изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, като навежда специалните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Прилага съдебна практика.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК отговор е постъпил само от К. на частните съдебни изпълнители, с който се оспорва основателността на жалбата.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди данните по делото, намира следното:
С молба от 25.03.2013 г. и последвали уточнения, Г. В. Н. е предявила искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди срещу ЧСИ А. А. Т., [фирма] [населено място], Кооперация „П. В.“ [населено място], Министерството на правосъдието и К. на частните съдебни изпълнители, в общ размер на 689 лв., както и установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 4 ГПК за признаване на установено, че постановление за възлагане на движими вещи от 30.11.2010 г. на ЧСИ А. Т. вследствие на проведена публична продан, е документ с невярно съдържание.
За да потвърди определението по иска за парично вземане, въззивният съд се позовал на изисканата и приложена искова молба по гр. д. № 31070/2012 г. на Софийския районен съд и съдебно удостоверение по същото дело, и приел, че е налице пълно съвпадение между страни, основание и петитум и тъй като другото дело е заведено по-рано, е налице основанието по чл. 126, ал. 1 ГПК за прекратяване на производството по настоящото дело. Приел за правилни процесуалните действия на първоинстанционния съд, който достигнал до същия извод след направена служебна справка.
При тези данни съставът на ВКС, I -во г. о., преценява, че подадената в срок, от надлежна страна с правен интерес от обжалването и редовна частна касационна жалба, е недопустима, на основание чл. 274, aл. 4 вр. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в частта, с която градският съд е потвърдил прекратителното определение на районния съд по иска за парично вземане, като насочена срещу определение, постановено в производство по иск с цена до 5 000 лв. В тази част частната касационна жалба ще бъде оставена без разглеждане, като всички изтъкнати от жалбоподателката съображения и въпроси по тези искове, в изложението и в самата жалба, не следва да бъдат преценявани с оглед наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване. Такъв е и въпросът, съответно уточнен съгласно правомощията на ВКС по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за това дали при предявени като частични, в отделни висящи производства, искове за едно и също притезание, е налице обективен и субективен идентитет между делата и е налице процесуалната пречка по чл. 126, ал. 1 ГПК, с последица прекратяване на по-късно заведеното дело. Към тази група се отнася и въпросът за това допустим ли е отказ от правосъдие и прекратяване на дело по частичен иск чрез използване на мотива за наличие на друго заведено дело, за друга част от вземането.
Частната касационна жаллба е допустима в частта, с която е потвърдено прекратяването на производството по иска по чл. 124, ал. 4 ГПК като неоценяем иск, за който са неприложими ограниченията на чл. 280, ал. 2 ГПК.
За да потвърди прекратителното определение в тази част, въззивният съд споделил мотивите на първоинстанционния съд за липса на правен интерес от така предявения установителен иск поради наличието на изрична забрана в чл. 482, ал. 1 ГПК за обжалване или оспорване по исков ред на публичната продан и предвидените в чл. 496, ал. 3 ГПК изключения от същата, за атакуване на постановлението за възлагане по исков ред само в две хипотези – когато имотът е възложен, въпреки че цената не е платена от определения за купувач и, съгласно чл. 490 ГПК, когато имотът е възложен на лице, което няма право да участва в наддването. Прието е още, че искът по чл. 124, ал. 4 ГПК е недопустим, защото страната е предприела изменение на основанието на иска си, преминавайки от иск по чл. 26 ЗЗД към изцяло нов по същество установителен иск.
При тези мотиви на въззивния съд поставените в изложението въпроси не могат да обосноват допускането на касационно обжалване. Въпросът, поставен при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, дали съдът дължи винаги произнасяне с решение по всяка искова молба, с която е сезиран, и за разликата между процесуалната и материалноправната легитимация на ответниците, е свързан с правилността на определението, зададен е като общо теоретичен, а легитимацията на ответниците не е обсъждана в обжалвания съдебен акт. Останалите въпроси, за които е наведена предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, са необуславящи изхода на делото по чл. 124, ал. 4 ГПК, или отнасящи се до правилността на съдебния акт или до иска за парично вземане: 1. допустимо ли е събиране на доказателства по гражданско дело преди да е насрочено съдебно заседание и да е проведена процедурата по чл. 146 ГПК, и ако не – това погазване на процесуалните права на ищеца съставлява ли касационно отменително основание; 2. допустимо ли е прекратяване на производството единствено на база на твърденията на ответника в отговора по чл. 131 ГПК и на представените от него ксероксни копия от документи, без да е проведено съдебно заседание и без да е осигурено правото на защита на ищеца, включително правото да оспори копията съгласно чл. 183 и чл. 193-194 ГПК, и това представлява ли касационно отменително основание; 3. допустим ли е отказ от правосъдие, аргументиран единствено с несъществуваща служебна справка, извършена от съда и това е ли касационно отменително основание 4. допустимо ли е съдът да извращава аксиоми на математиката, като твърди, че предявена като частична претенция в размер на 2 000 лв., е идентична с предявена претенция в размер на 5 100 лв., с която се претендира друга част от притезанието; 5. при противоречие между чл. 6, ал. 1 и чл. 13 ЕКЗПЧОС и българското национално право, длъжен ли е съдът да изпълнява задълженията, поети от държавата по ратифицирания от нея международен договор, и неизпълнението на това задължение е ли касационно отменително основание; 6. принципът за примат на общностното право на ЕС означава ли, че то, в частност чл. 47 от Х. на основните права на ЕС, дерогира всички вътрешни националноправни норми, в т. ч. по ЗОДОВ, които му противоречат и несъобразяването с това от българския съд е ли касационно отменително основание; 7. нормата на чл. 5, ал. 4 КРБ означава ли, че чл. 13 ЕКЗПЧОС дерогира всички вътрешноправни норми, които му противоречат и неизпълнението му представлява ли касационно отменително основание – този въпрос освен, че е по правилността на обжалвания акт, е изцяло от компетентността на Конституционния съд, който притежава изключителното правомощие да тълкува основния закон в контекста на съотнасянето му с други правни норми. Независимо от изложеното следва да бъде отбелязано, че при обосноваване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, решенията на административните съдилища не се вземат предвид съгласно приетото в мотивите на т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, затова и настоящият състав не ги обсъжда. Представените решения по наказателни дела също не формират съдебна практика по граждански дела.
Направеното е по реда на чл. 628 и сл. ГПК особено искане за преюдициално запитване до съда на ЕС за тълкуване нормата на чл. 47 от Х. на основните права на Европейския съюз – „Право на ефективни средства за защита и на справедлив съдебен процес”. Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира същото за неоснователно, тъй като разпоредбата не само, че е инкорпорирана в българското национално право /Закон за отговорността на държавата и общините за вреди и Закон за правната помощ/ и като част от националното законодателство по нея има изобилна съдебна практика, с която многократно е изясняван смисъла й, но тя не е и от значение за правилното решаване на предмета на спора, който се свежда до допустимостта на предявените искове, в частност до отвода за висящ процес, като отрицателна процесуална предпоставка и правния интерес, като положителна процесуална предпоставка.
При този изход на спора и съобразно направеното искане, на ответника К. на частните съдебни изпълнители следва да се присъдят 200 лева разноски за юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 7, ал. 1 т. 7 вр. чл. 11 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частна касационна жалба вх. № 72182/27.05.2016 г. срещу определение № 9516 от 18.04.2016 г. на Софийски градски съд по ч. гр. д. № 1659/2016 г. в частта, с която е повърдено протоколно определение от 13.02.2015 г. на Софийски районен съд по гр. д. № 13044/2013 г. за прекратяване на производството по предявените от Г. В. Н. срещу ЧСИ А. А. Т., [фирма] [населено място], Кооперация „П. В.“ [населено място], Министерството на правосъдието и К. на частните съдебни изпълнители, искове за осъждането им солидарно да заплатят имуществени вреди в общ размер на 689 лв.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 9516 от 18.04.2016 г. на Софийски градски съд по ч. гр. д. № 1659/2016 г. в частта, с която е потвърдено протоколно определение от 13.02.2015 г. на Софийски районен съд по гр. д. № 13044/2013 г. за прекратяване на производството по иска на Г. В. Н. за признаване на установено, че постановление за възлагане на движими вещи от 30.11.2010 г. по изп. д. № 301/2010 г. на ЧСИ А. Т. е документ с невярно съдържание.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за отправяне на преюдициално запитване на основание чл. 628 и сл. ГПК.
ОСЪЖДА Г. В. Н. да заплати на К. на частните съдебни изпълнители разноски за касационното производство в размер на 200 /двеста лв./ лева.
В частта, с която частната касационна жалба е оставена без разглеждане, определението подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщаването му, пред друг състав на ВКС, а в останалата част същото е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: