6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 83
София, 20.02.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4014/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 127 от 03.06.2015 г. по гр. д. № 249/2014 г. на Ихтиманския районен съд е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищците М. З. М. и С. З. М. са собственици на 1 964.50 кв. м. от имот, целият с площ от 2.429 дка, представляващ нива в землището на [населено място], местността „Г.”, която по картата на землището е имот № 549013, като е отхвърлен предявеният иск за площта от 464.50 кв. м. до пълната претендирана от 2.429 дка.
С решение № 203 от 11.04.2016 г. по гр. д. № 742/2015 г. на Софийския окръжен съд първоинстанционното решение е отменено в частта, с която искът е отхвърлен и ищците са признати за собственици и на частта от 464.50 кв. м.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от адвокат Д. К. като пълномощник на ответника по иска Й. С. Й., който иска то да бъде отменено като неправилно.
Ответниците по касация – ищци по делото, считат, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и към нея има изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК, поради което е допустима.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Страните по делото са наследници на М. З. П., като ищците са деца на неговия син З. М. П., починал на 04.03.1999 г., а ответникът е дете на неговата дъщеря С. М. К..
Предмет на иска за собственост е недвижим имот, който по картата на землището на [населено място], местността „Г.”, е с площ от 2.429 дка. С н. а. № 162/2011 г. С. К., легитимирайки се за собственица на 1/2 ид. ч. от имота, възстановен с решение на поземлената комисия № Е0223/15.07.1997 г. като произхождащ от общия наследодател М. П., дарила на сина си Й. С. Й. – ответник по делото, своята част от имота. Това разпореждане е породило за ищците правния интерес от предявения установителен иск за собственост, основан на твърдения, че правото принадлежи на техния пряк наследодател З. П. по силата на съдебна делба-спогодба, наследство и давностно владение.
С първоинстанционното решение искът е уважен за част от имота с площ от 1 964.50 кв. м., и в тази част решението е влязло в сила като необжалвано – подадената от ответника въззивна жалба е касаела само възложените в негова тежест разноски. Предмет на касационно ожалване е въззивното решение, с което искът е уважен и за разликата от 464.50 кв. м.
Въззивният съд обсъдил представените документи във връзка със собствеността: съдебна делба – спогодба от 19.12.1977 г., дял II-ри, с която имот с площ от 1 070 кв. м. е поставен в дял на наследодателя на ищците З. М. П.; договор за доброволна делба от 03.05.1999 г., с който в общ дял на ищците е поставен същият имот, но вече с площ от 2 570 кв. м., включен в строителния полигон на [населено място] и съставляващ имот пл. № 202, заедно с построената в него едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 25 кв. м., както и нотариален акт за собственост въз основа на собствено и присъединено владение, наследство и делба № 148, том ІІ, рег. № 1281, н. д. № 484/1998 г. Съобразно заключенията на вещите лица по съдебно-техническите експертизи съдът приел, че всички имоти, описани в посочените актове, са идентични и заключил, че ищците се легитимират за собственици на процесния имот. Разликата в площта на имота според вещото лице арх. Г. може да бъде обяснена по различни начини с оглед недостатъчното налични данни, като най-вероятна причина е приобщаването на съседни територии със земеделски характер от югоизточната страна към имот пл. № 202. При обосноваване на този извод съдът съобразил практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, че не площта, а границите са индивидуализиращ белег, а площта се явява второстепенен белег и променлива величина предвид евентуално осъществили се регулационни промени за изтеклия период от време, или зависи от начина на измерване, или се променя при изменение на плана. Въззивният съд обсъдил и твърдението за придобиване на имота по давност през периода от 1977 г. до настоящия момент, с присъединено владение на наследодателя на ищците до 04.03.1999 г. и установено след това от тях самите. Приел същото за основателно по съображения, че имотът не е бил масовизиран с включване в ТКЗС, а е бил дворно място със сграда и следователно със селищен характер, а не земеделски имот, и няма пречка да се придобие по давност. Правилата на чл. 86 ЗС /ред. преди изм. ДВ, бр. 31 от 1990 г./ и чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ са неприложими, тъй като собствеността върху тази земя не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ, поради което и решението на поземлената комисия за възстановяване на имота на наследниците на М. П. е нищожно. От показанията на свидетелите С., С. и И. се установява, че имотът е владян от З. П. и впоследствие от наследниците му – ищците по делото. Показанията на св. Й., че страните по делбата от 1977 г. се разбрали част от имота от около 1 000 кв. м. да остане за общо ползване, не са кредитирани като противоречащи на всички останали свидетелски показания, а и от показанията на св. И. се установява, че тези 1 000 кв. м. са друг имот, съседен на процесния по делото.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпросите: 1. допустимо ли е съдът при проверка на правилността на първоинстанционотто решение в нарушение на императивни материалноправни разпоредби да обоснове своите правни изводи въз основа на неправилно тълкуване на събраните по делото доказателства; 2. допустимо ли е в разрез с правилата на формалната логика и при превратно тълкуване на доказателства по делото, съдът да приеме, че поради невключването на процесния имот в ТКЗС, същият е представлявал имот със селищен характер и е можело да се придобие по давност.
Съгласно задължителното за съдилищата ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. Този въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая при обосноваването на първия въпрос касаторът сочи, че въззивният съд не е установил действителната фактическа обстановка, неправилно е приложил материалния закон, поради което и крайният му правен извод е неправилен, тъй като не се подкрепя от събраните по делото писмени доказателства. За неправилен счита извода на въззивния съд, че спорният имот не е отнет фактически и не е със земеделски характер. Този извод не се подкрепял от удостоверение № 176/11.03.1975 г., на което съдът се е позовал, но е довел до следващия неправилен извод за нищожност на решението за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ; евентуално следва да се приеме частична нищожност само по отношение на имота по дял ІІ от съдебната делба-спогодба от 1977 г., а за разликата от 929 кв. м. /от която касаторът претендира да притежава 464.50 кв. м./ до пълната площ на имота от 2.429 дка решението е валидно. Не била отчетена спецификата на въпроса за идентичността между имота по спогодбата и процесния, изразяваща се в немалката разлика в площта им, и неправилно като индивидуализиращ белег са приети границите, а не площта.
Видно е от изложеното, че касаторът не поставя въпрос за тълкуването и прилагането на конкретна правна норма, от която зависи решаването на делото, а развитите съображения представляват оплаквания за допуснати нарушения на съдопроизводствени правила при преценка на доказателствата. По същество те се покриват с основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК и имат отношение към правилността на решението, която не се проверява в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Ето защо по отношение на първия въпрос не е налице общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.
Вторият въпрос е свързан с института на придобивната давност, приложима по отношение на имоти, които са запазили селищния си характер и не са били фактически отнети от собственика им при колективизацията на земята. Според касатора от депозираните свидетелски показания не се установяват елементите от фактическия състав на посочения придобивен способ, за което в изложението са развити подробни доводи. Както бе отбелязано при обсъждането на първия въпрос, изложеното съставлява довод за нарушение на закона от въззивния съд, който е неотносим към производството по допускане на касационните жалби за разглеждане по същество. Освен това институтът на придобивната давност е приложен от въззивния съд според точния смисъл на закона – чл. 79, ал. 1 ЗС, и съдебната практика по приложението му. Правното твърдение на ищците за придобиване на спорния имот на основание изтекла в тяхна полза десетгодишна придобивна давност е прието от въззивния съд за основателно след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, включително и при подробни съображения защо съдът не е дал вяра на показанията на св. Й., според която наследодателят на ищците и праводателката на ответника се разбрали една част от около 1 000 кв. м. да остане за тяхно общо ползване. Обжалваното решение съдържа преценка относно наличието на признаците на владението, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от специалните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не са налице и специалните основания за допускане на касационното обжалване.
На първо място следва да се отбележи, че касаторът не се позовава на задължителна съгласно разясненията в т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ съдебна практика: тълкувателни постановления на Пленума на Върховния съд, приети при действието на Закона за устройство на съдилищата /отм./, тълкувателни решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на ВКС, приети от Върховния съд или Върховния касационен съд при действието на Закона за съдебната власт /ЗСВ/ от 1994 г. /отм./ – чл. 86, ал. 2, тълкувателните решения, приети на основание чл. 124 ЗСВ от 2007 г., тълкувателни решения по чл. 292 ГПК от 2007 г. или решения по чл. 290 ГПК от 2007 г. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се застъпва само в касационната жалба, но касаторът не е представил доказателства за наличието й – влезли в сила съдебни актове, в които са формирани противоречиви изводи по въпросите, имащи значение за възприетия краен резултат по спора в обжалвания съдебен акт на въззивния съд. Затова съгласно т. 3 на ТР № 1/19.02.2010 г на ОСГТК на ВКС и второто основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
Не се констатират и предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество. Не е налице произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, свързан с тълкуването на закона, който, поради противоречивото му прилагане от съдилищата, да е от значение за развитието на правото, с цел еднаквото прилагане на закона. Следва да се има предвид и това, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не възниква във всички случаи на неточно прилагане на закона, а само в рамките, очертани с т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът не обосновава наличие на такава хипотеза.
На ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 лева по договор за правна защита и съдействие серия А № 629609 от 03.08.2016 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 203 от 11.04.2016 г. по гр. д. № 742/2015 г. на Софийския окръжен съд.
ОСЪЖДА Й. С. Й. да заплати на М. З. М. и С. З. М. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 500 /петстотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: