ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 291
София, 16.05. 2017 година
В ИМЕТО Н А НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 425/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 209 от 30.04.2015 г., допълнително решение № 332 от 24.06.2015 г. и решение № 238/24.06.2016 г. по чл. 247 ГПК, постановени по в. гр. д. № 204/2015 г., Русенският окръжен съд отменил решение № 2180 от 18.12.2013 г. по гр. д. № 8201/2010 г. на Русенския районен съд и уважил предявения от [фирма], ЕИК[ЕИК], срещу М. Р. Р., Р. Х. С., С. Ж. С., Г. Г. Е., Д. И. Е., А. Д. А., Н. И. В., С. В. В. и М. Б. И. иск за заплащане на 20 000 лева, предявен като частичен от вземане с размер 200 000 лева, представляващи стойността на извършени подобрения в имот на ответниците по силата на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за строителство, впоследствие развален.
Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени от ответниците, с изключение на М. Б. И.. Жалбите са в срока по чл. 283 ГПК, отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК, към тях са приложени изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и не подадат в изключенията от касационен контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което са допустими.
Ответникът по касация – ищец по делото, счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:
И. на възникналите между страните облигационни отношения е развалянето поради неизпълнение от приобретателя, на два договора от 1995 г. за покупко-продажба на недвижим имот и учредяване на право на строеж, по силата на които ответниците прехвърлили на ищеца собствеността върху дворно място в [населено място], срещу задължението на търговеца да построи жилищна сграда и други обекти за прехвърлителите. Построеното представлява пететажна жилищна сграда, изпълнена в груб строеж през 1997 г. и понастоящем незавършена. Със заключение на вещо лице е установено, че разходите за извършените строително-монтажни работи възлизат на 419 904 лева, като от тях следва да се приспаднат разходите за събаряне на дефектирали елементи, за конструктивно обследване и препроектиране и за амортизации, при което увеличената стойност на имота вследствие на подобренията възлиза на 215 900 лева. Съобразно правната квалификация по чл. 74, ал. 1 ЗС на възникналите между страните правоотношения въззивният съд присъдил на ищеца по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на направените подобрения.
Изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационните жалби на двете групи касатори съдържат идентични въпроси.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени въпроси, които според касаторите касаят приемането и тълкуването на съдебно-техническата експертиза, приложението на чл. 153 и чл. 154 ГПК и доказването на обстоятелството, че даден обект отговаря на критериите за „подобрения в чужд имот”:
1. Когато вещото лице обвързва крайния си извод дали е налице подобрение в чужд имот с извършването на дадено действие /в конкретния случай извършване на конструктивно обследване съгласно чл. 176в ЗУТ и чл. 20 и 21 от Наредба № 5/, което би дало категорично заключение по спорните факти, следва ли съдът да приеме това обстоятелство за недоказано или може да гради изводите си на вероятните хипотези, които експертът е разработил;
2. Може ли да бъде прието за главно и пълно доказването на факт при липса на категоричност в единственото доказателствено средство – заключението на вещото лице, и съдът да гради изводи на вероятните възможности, които експертът е разработил;
3. Какво включва в себе си понятието „подобрения в чужд имот”, когато то е сграда в чужд парцел, от гледна точка на изискванията, на които следва да отговаря по смисъла на ЗУТ и на останалата нормативна база в строителството и следва ли да бъде годен за довършване, за да бъде приет за подобрение.
Касаторите поддържат и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че въззивното решение противоречи на решение № 92/09.07.2015 г. по гр. д. № 7177/2014 г. на ВКС, І-во г. о., тъй като в случая не е категорично доказано дали обектът представлява „подобрение в чужд имот” поради неизвършването на конструктивно обследване. На второ място според касаторите въззивното решение противоречи на т. VІ-13 от Постановление на Пленума на ВС № 6/1974 г. по въпроса от кога започва да тече погасителната давност за вземане за извършени подобрения в чужд имот.
Делото е за втори път пред касационната инстанция, след като с решение № 29 от 04.03.2015 г. по гр. д. № 5189/2014 г. на Върховния касационен съд, ІI-ро г. о., е отменено първото въззивно решение, с което изцяло е отхвърлен предявеният срещу настоящите касатори иск. С отменителното решение за правилна е приета извършената от въззивния съд преквалификация на претенцията по чл. 74, ал. 1 ЗС /при дадена от първоинстанционния съд такава по чл. 72, ал. 1 ЗС вр. чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД/, с оглед данните по делото, че развалянето на договорите е поради неизпълнение от страна на ищеца и той не може да се ползва от правата на добросъвестен владелец при обезщетяване на подобренията.
Касационната инстанция е отрекла тезата на въззивния съд за неоснователност на претенцията за заплащане на подобрения по съображения, че ищецът понастоящим изобщо няма качеството на владелец. Отречено е и другото съображение за отхвърляне на иска, а именно, че обектът не представлява подобрение, тъй като построеният е прекомерно остарял, изцяло компрометиран, няма да може да бъде завършен, а следва да се събори. Прието е, че този извод не кореспондира със събраните доказателства. Обсъдена е приетата техническа експертиза, която след подробно описание на състоянието на строежа е дала заключение, че до четвъртия етаж строителството е изпълнено с добро качество, отклоненията от проекта могат да бъдат отстранени чрез преработка на същия, поради което е целесъобразно строежът да се запази. Вещото лице е посочило, че е необходимо да бъде направено конструктивно обследване и след това да се актуализира проектът. Липсват доказателства строежът да е обявен за негоден и подлежащ на премахване, което би било основание да се откаже заплащане на обезщетение за него. По тези съображения касационната инстанция е приела застъпената от въззивния съд теза за необоснована.
В отменителното решение е посочено, че при новото разглеждане съдът следва да даде указания относно подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест при претенция за обезщетяване на подобрения, извършени от недобросъвестен владелец съгласно чл. 74, ал.1 ЗС и да даде възможност за ангажиране на съответните доказателства.
Видно от протокола за съдебното заседание от 31.03.2015 г. /л.л. 9-13 по в. гр. д. № 204/2015 г. на Русенския окръжен съд/, задължителните указания на ВКС са изпълнени. Извършен е доклад по делото, който се състои в излагане на обстоятелствата, на които се основават предявените искове, както и на възраженията срещу исковете и обстоятелствата, на които те се основават, а именно, че ответниците /сега касатори, с изключение на М. И./ не дължат плащане на претендираните суми, тъй като в резултат на спирането на строителството на сградата към настоящия момент тя не отговаря на строителните правила и норми, значително е ерозирала под въздействие на природните дадености и вземането на ищеца е погасено по давност, защото от 1997 г. той е преустановил владението върху процесния имот. По-нататък въззивният съд е разпределил доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти – чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, като в тежест на ответниците е да докажат фактите и обстоятелствата, водещи до погасяване правото на ищеца да претендира от тях заплащане на сумата за изграденото в имота подобрение и е посочил как следва същата да бъде определена. Съдът е намерил, че в производството пред първата инстанция страните са ангажирали необходимите и относими към спора доказателства, поради което не следва да им дава указания за ангажиране на нови доказателства във връзка с твърдяните от тях обстоятелства. Видно от същия протокол, процесуалният представител на ответниците /с изключение на М. И., която не е подала касационна жалба/ е заявил, че няма възражения по доклада и няма други доказателствени искания.
Разпоредбата на чл. 295, ал. 1, изр. 1 ГПК ограничава обжалването на новото въззивно решение само поради нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото. В случая не се твърди обжалваното решение да не е съобразено с дадените от ВКС задължителни указания по тълкуването и прилагането на материалния и процесуалния закон. Оплакванията са за това, че при доказателствена тежест за ищеца по въпроса дали извършеното от него строителство е увеличило стойността на имота или напротив – явява се бреме, което следва да бъде премахнато, и то за сметка на касаторите, страната не е успяла да докаже това си твърдение, поради което въззивният съд е достигнал до неправилни правни изводи, като освен това е тълкувал неправилно приетата по делото експертиза.
Свързани с тези оплаквания в касационната жалба са въпросите в изложението, поставени при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, които в обобщен вид се свеждат до това дали спорният обект съставлява подобрение в чужд имот, както и първият въпрос, поставен при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за това, че не е категорично доказано дали обектът представлява подобрение поради неизвършването на конструктивно обследване за възможността за довършване на строителството. Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че по тези въпроси не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните съображения:
Доводи в насока „липса на подобрение” са въведени от ответниците /сега касатори/ в отговора им на исковата молба и за доказването им са били поставени задачи на вещото лице, в т. ч.: „какво е качеството на конструкциите, арматурата и бетона на сградата към настоящия момент” и „възможно ли е дострояване и завършване на сградата и дали то е икономически целесъобразно, като вещото лице даде и вариант със събарянето й и построяване на нова сграда с нов проект”. При първоначалното разглеждане на делото те са били поставени като задачи №№ 4 и 5 на вещото лице инж. К. П., която обаче е заявила, че отговорите им налагат да се възложи обследване на съществуващ строеж /л.л. 138-139 от първоинстанционното дело/. Обследването на съществуващи строежи като процедура, в която се установяват действителните технически характеристики на строежа и съотвествието им с изискванията на нормативните актове, е правно регламентирано в чл. 176в ЗУТ и Наредба № 5 от 28.12.2006 г. за техническите паспорти на строежите – глава трета, чл. 20-26. При разглеждане на делото от първоинстанционния съд процесуалният им представител е заявил, че ответниците не могат да осигурят средства за заплащане на обследването /л.л. 155 от първоинстанционното дело/ и са поискали изменение на поставените задачи, което е и допуснато /л.л. 155-156/. При новото разглеждане на делото от въззивния съд, при правилно разпределена доказателствена тежест и указания, че именно те следва да ангажират доказателства за фактите, водещи до погасяване правото на ищеца да претендира от тях заплащане на сумата за изграденото в имота, ответниците не са подновили въпросите във връзка с обследването. Ето защо въззивният съд е поставил в основата на решението си събраните при предходното разглеждане на делото доказателства, в т. ч. и заключението на техническата експертиза, обсъдено и в отменителното решение на ВКС и обосноваващо извода, че извършеното строителство съставлява подобрение. Както се посочи, касаторите не са поставили въпроса по приложението на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК и не твърдят неизпълнение на указанията в отменителното решение на ВКС. При това положение и предвид липсата на нови доказателствени искания и доказателства по възраженията срещу иска, първите четири въпроса не могат да обосноват допускане на касационното обжалване.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по последния поставен въпрос. Данните по делото сочат, че решенията за разваляне на договорите, съставляващи основание за извършеното от ищеца строителство, са влезли в сила през 2006 г. и 2008 г. От този момент настъпва разместването на благата в имуществената сфера на страните по делото – ответниците са станали собственици на земята и на построеното върху нея, а ищецът е изгубил собствеността върху построеното и от тогава /от отпадане на основанието/ за последния възниква правото да претендира стойността на извършените подобрения. Искът е предявен на 30.09.2010 г. и не е погасен по давност, поради което въззивното решение не противоречи на чл. 114, ал. 1 ЗЗД и на задължителната съдебна практика по приложението му – т. 7 на Постановление № 1/1979 г. на Пленума на ВС /цитираното от касаторите Постановление № 6/1974 г. на Пленума на ВС – т. VІ-13, в случая не намира приложение/.
С оглед изхода на делото и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 500 лева по договор за правна защита и съдействие от 09.12.2015 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 209 от 30.04.2015 г., допълнително решение № 332 от 24.06.2015 г. и решение № 238/24.06.2016 г. по чл. 247 ГПК, постановени по в. гр. д. № 204/2015 г. на Русенския окръжен съд.
ОСЪЖДА М. Р. Р., Р. Х. С., С. Ж. С., Г. Г. Е., Д. И. Е., А. Д. А., Н. И. В. и С. В. В. да заплатят на Й. М. Д., действащ като [фирма], ЕИК[ЕИК], разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 500 /хиляда и петстотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: