5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 573
София, 28.11. 2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3204/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение от 13.04.2016 г. по в. гр. д. № 441/2016 г. Варненският окръжен съд потвърдил решение № 5137/18.12.2015 г. по гр. д. 5552/2015 г. на Варненския районен съд, с което е признато за установено на основание чл. 108 ЗС, че ищците ищците Р. С. Г. и Ж. В. Д. са собственици на източната реална част с площ от 174 кв. м. от ПИ с идентификатор 10135.2571.846, при съответни граници на реалната част, и ответниците А. М. Г. и С. Г. Г. са осъдени да предадат на ищците владението на тази част.
Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от ответниците по иска, които искат то да бъде отменено като необосновано, формирано въз основа на неправилно изследване и приемане на доказателствата по делото.
Ответниците по касация – ищци по делото, считат, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Касационната жалба е подаден в срока по чл. 283 ГПК, срещу въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е допустима.
При проверка по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Въззивният съд е приел, че въз основа на договор за доброволна делба от 15.10.2003 г. /с който е прекратена съсобствеността, възникнала на основание давностно владение/ и наследственото правоприемство от В. Г., починал на 19.12.2009 г., ищците се легитимират като собственици на имот с идентификатор 10135.2571.846 с площ от 682 кв. м., при квоти ? ид. ч. за първата и ? ид. ч. за втората. Реална част от този имот, с площ 172 кв. м., ако не се измерва с оградата, и 175 кв. м., ако се измерва с оградата, е преградена и фактическата власт върху нея упражняват ответниците, ползващи съседния имот с идентификатор 10135.2571.847 – първоначално собствен на ответника С. Г. /придобит с договора за делба от 2003 г./, а впоследствие – на ответницата А. Г., която го закупила на 06.04.2005 г. с н. а. № 27/2005 г.
Ответниците са въвели твърдение, че първоначално Г., а от 06.04.2005 г. и Г. е завладяла спорната реална част, като владението е продължило спокойно и несмущавано в период над 10 години до датата на подаване на исковата молба – 19.05.2015 г.
Въззивният съд изложил съображения, че не са налице основания за придобиване на собствеността на оригинерното основание поради недостатъчност на срока на владението в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗС, тъй като не е безспорно установено то да е започнало поне от 19.05.2005 г. Съдът обсъдил двете групи гласни доказателства и изложил подробни съображения защо кредитира показанията на св. С., макар и преценени съобразно изискванията на чл. 172 ГПК, и на св. Д., макар и пребивавал известно време в чужбина, като посочил, че те кореспондират с останалия събран по делото доказателствен материал, а именно: данни за поредица от съдебни дела по повод разпореждания от ответниците със собствения им имот в полза на трето за спора лице, административни производства по попълване на кадастралния план, по заснемане на имотите в кадастралната карта и кадастралния регистър и последващи изменения, изразено от ответниците съгласие за прокарване на водопровод и електрозахранване, и заключил, че достъпът на ищците до спорната част от собствения им имот е преустановен окончателно в края на 2009 г. – след смъртта на техния наследодател В. Г. /съпруг на първата и баща на втората ищца/, включително като е манифестирано явно намерението на ответницата Г. за своене. Изтеклият от тогава период е недостатъчен, тъй като владението не е продължило поне 10 години до 19.05.2015 г., когато е прекъснато с продаване на исковата молба. Затова и Г. не се легитимира като собственик на процесната реална част и я владее без основание, както и ответникът Г., за когото е установено, че също упражнява фактическа власт, съобразно с което и двамата са осъдени да я предадат на ищците.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че разрешеният от въззивния съд материалноправен въпрос е съществен, тъй като обуславя съдържанието на постановеното решение. Поддържат, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въпросите, поставени на внимание на съда и решени с въззивното решение, имат значение за точното прилагане на закона, при което приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона, както и за развитието на правото. Сочат, че с оспорения акт съдът се е произнесъл въз основа на неправилно изследване и приемане на доказателствата по делото, а разрешеният съществен процесуалноправен въпрос е за приложението на давността като способ за придобиване право на собственост върху имот. Излагат, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява упражняваната от тях, с начало на владението 06.04.2005 г., фактическа власт, че с действията по ограждането са обективирали намерението си да владеят за себе си имота на ищците, чийто наследодател не се е интересувал и не е упражнявал никаква фактическа власт и в резултат на изтекла в тяхна полза придобивна давност в срока по чл. 79 ЗС са станали собственици на спорната част. Считат за недоказани твърденията ищцата да е подавала многократно жалби до район „Приморски” срещу действия на ответниците, като свидетелите, дали показания в тази насока, не са в добри отношения с жалбоподателите и имат висящи съдебни спорове.
Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК касационно обжалване може да се допусне, когато въззивният съд се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за решаването на конкретното дело и го е разрешил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, въпросът е решаван противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не следва да са свързани с преценката на доказателствата от въззивния съд и приетото от него като фактическа обстановка, тъй като целта на касационното производство е даде отговор на правни въпроси, а не да обсъжда за трети път фактите по делото.
В разглеждания случай една част от изложените от касаторите доводи са относими към съдържанието на касационната жалба по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не могат да се подведат под хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, определящи критериите за допускане на касационното обжалване. Такъв характер имат оплакванията за възприемане на доказателствата по делото, в т. ч. за преценката на свидетелските показания, като относими към правилността на решението, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
В изложението е поставен материалноправният въпрос за приложението на давността като способ за придобиване право на собственост върху недвижим имот /неправилно определен като процесуалноправен въпрос/. Въпросът е поставен е общо, без да е свързан със спецификата на разглеждания спор, а това не е достатъчно за допускане на касационното обжалване, защото законът изисква не само да бъде формулиран правен въпрос, но и той да се свърже с отделните, изчерпателно изброени основания за допускане на касационното обжалване. В случая се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но то не е мотивирано с релевантни доводи съгласно разясненията в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторите не обосновават необходимостта от тълкуване на разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС в различен от възприетия от въззивния съд смисъл с оглед точното прилагане на закона или развитието на правото. Становището по основателността на правопрекратяващото възражение е резултат от дейността на въззивния съд по обсъждане на доказателствата и формиране на правните изводи, а не се дължи на липса на съдебна практика по този въпрос, каквото твърдение касаторите не са и въвели, нито на неправилност на съществуващата такава и необходимост същата да бъде променена. Обжалваното решение съдържа преценка относно наличието на признаците на владението, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, в т. ч. и относно субективния елемент на владението, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 250 лева по договор за правна защита и съдействие № [ЕГН] от 23.06.2016 г. Искането за присъждане на законна лихва върху разноските, считано от датата на присъждането им, не може да бъде уважено, тъй като посочената съдебна практика /р. № 45/18.05.2010 г. по т. д. № 532/2009 г. на ВКС, І-во г. о./ касае друг случай – претендирано в отделно производство обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главници, съставляващи присъдени със съдебно решение съдебни разноски, за времето от влизане в сила на решението до изплащането им. Другият съдебен акт – р. № 733/18.05.2010 г. по т. д. № 532/2009 г. на ВКС, І-во г. о., не се намери в деловодната система на ВКС.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 13.04.2016 г. по в. гр. д. № 441/2016 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА А. М. Г. и С. Г. Г. да заплатят на Р. С. Г. и Ж. В. Д. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 250 /двеста и петдесет лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: