2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 70
София,07.04.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание шести април две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 1308/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], срещу определение № 4185 от 15.12.2016 г. по ч. гр. д. № 5796/2016 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определението от 16.09.2016 г. по гр. д. № 17139/2014 г. на Софийския градски съд за оставяне без уважение на молбата на жалбоподателя за конституирането му като главно встъпила страна.
Жалбоподателят иска обжалваното определение да бъде отменено като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържа основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
От ответниците по частната жалба [фирма] [населено място] счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, от [фирма] [населено място] не е постъпил писмен отговор.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди данните по делото, намира следното:
Предявени са от [фирма] на 16.05.2014 г. отрицателни установителни искове за собственост на недвижими имоти, съставляващи сгради, находящи се в УПИ ІІІ-325 от кв. 14 по плана на [населено място], м. „Комплекс Б. – ІV км”, предмет на влезли в сила съдебни решения между страните, с които правото на собственост е признато в полза на ищеца, както и на един магазин, който не е предмет на приключилите съдебни производства. Твърди се, че ответникът се е снабдил с констативни нотариални актове № 102/2006 г. и № 103/2006 г. за същите сгради, поради което за ищеца е налице правен интерес да установи, че ответникът не е техен собственик, както и да се отменят констативните нотариални актове.
На 04.07.2016 г. [фирма] подало молба за главно встъпване и представило искова молба , с която са предявени отрицателни установителни искове за признаване, че ищецът и ответникът по първоначалните искове не са собственици на две сгради, подробно описани. Твърди се, че [фирма] закупило имотите от [фирма] с н. а. № 159/28.05.2014 г. При изповядване на сделката продавачът се легитимирал за собственик с документи, сред които не фигурират констативните нотариални актове № 102/2006 г. и № 103/2006 г., поради което между притежаваните от [фирма] и имотите, описани в констативните нотариални актове, не е налице идентичност. Въпреки това по образуваното от първоначалния ищец [фирма] срещу ответника [фирма] изпълнително дело били описани, с цел публична продан, процесните сгради, собственост на [фирма], на основание именно двата констативни нотариални акта от 2006 г., издадени в полза на [фирма]. Поради това за молителя съществувал правен интерес да установи, че притежаваните от него имоти не били идентични с описаните в констативните нотариални актове и че ответниците – първоначалните страни, не са собственици на същите.
За да потвърди определението, с което молбата за конституиране на жалбоподателя като главно встъпила страна е оставена без уважение, въззивният съд приел, че не са налице предпоставките на чл. 225, ал. 1 ГПК, а именно: 1. да е налице тъждественост между предмета на спора по първоначалния иск и този по иска, който главно встъпилото лице е предявило, и 2. главно встъпилото лице да претендира самостоятелни права върху същия предмет на спора. Първият извод е формиран въз основа анализ на обстоятелствата и твърденията в първоначалната искова молба /включително и допуснатата в нея техническа грешка/ и тези в подадената от главно встъпващото лице искова молба. Прието е, че исковата молба за главно встъпване касае имотите, за които искът по чл. 108 ЗС на [фирма] срещу [фирма] е отхвърлен и това са тези по т.т. 2 и 7 от скицата към влязлото в сила съдебно решение, но тези имоти са извън предмета на първоначалната искова молба на ищеца [фирма], от която ясно следва, че се предявяват искове само за имотите, за които с решението са уважени исковете по чл. 108 ЗС. Вторият извод, че правата на главно встъпващото лице не са самостоятелни, е направен въз основа на данните за правоприемство между първоначалния ответник и главно встъпващото лице, което е настъпило след предявяване на първоначалната искова молба. В този случай правоприемникът не може да встъпи главно по реда на чл. 225 ГПК, тъй като неговите права нямат самостоятелен характер, а е обвързан от последиците на заведения исков процес срещу неговия праводател.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят твърди на първо място, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 145/07.07.2016 г. по ч. гр. д. № 2763/2016 г. на ІІ-ро г. о. Сочи за неправилен извода на съда, че главното встъпване по чл. 225 ГПК е недопустимо поради това, че се иска установяване на факт с правно значение по аргумент от разпоредбата на чл. 124, ал. 4, предл. 2 ГПК. Предявеният иск е за възстановяване на едно право, което е нарушено и същият може да се квалифицира по чл. 124, ал. 1 ГПК, а ако петитумът не е достатъчно ясен, тази нередовност следва да се отстрани по реда на чл. 129 ГПК след допускане на главното встъпване, както е прието в определението по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, тъй като изложеният от жалбоподателят мотив не е част от решаващите изводи на въззивния съд, за да приеме искането по чл. 225 ГПК за неоснователно. А. от разпоредбата на чл. 124, ал. 4, предл. 2 ГПК е част от мотивите към първоинстанционния съдебен акт, с който е прието, освен останалото, че се иска установяване на факт с правно значение, а именно липса на идентичност между имотите. Не това, обаче, е прието от въззивния съд, който е разгледал исковата молба за главно встъпване като такава, с която са предявени отрицателни установителни искове за собственост на недвижими имоти. Съпоставката между сградите, предмет на спора по първоначалния иск и тези, предмет на иска, който главно встъпващото лице е предявило, е извършена именно за да се отговори на въпроса налице ли е тъждественост между двата предмета, което е първата предпоставка за допускане на главното встъпване. С оглед изложеното следва да се приеме, че общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК не е налице, поради което и не се налага произнасяне по допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателят е поставил въпросите: 1. налице ли е идентичност на предмета на спора при формално заявена липса на претенции, но от описателната част на първоначалната искова молба при характеризирането им по местоположение, квадратура, предназначение и т. н. може да се направи извод за наличие на такава претенция; 2. налице ли е несъвместимост на правата по двата иска в случай, че формално не е заявена претенция към предмета на спора, но с включване на описанието на имотите като част от исковата претенция и приобщаването им по силата на съдебно-техническа експертиза съществува опасност те да бъдат признати за собствени на първоначалния ищец или на първоначалния ответник; 3. налице ли е несъвместимост на правата при трудност за установяване на точните параметри на претендираните имоти и голяма вероятност за попадане на имотите, собственост на третото лице, в патримониума на едната или другата страна по първоначалния спор.
За да се допусне касационно обжалване при посоченото основание, не е достатъчно жалбоподателят да възпроизведе законовия текст, а следва и да мотивира и обоснове с какво разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Това не е сторено в приложението към касационната жалба, а не може и да се извлече от текста на жалбата. Освен това съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване може да се допусне по правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. В разглеждания случай такъв принципен въпрос, относим към тълкуването на конкретна правна норма, не се поставя. Поставените въпроси са от значение за делото, но не и за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като са фактически и отговорите им предпоставят преценка по съществото на спора, която не е предмет на производството по допускане на касационното обжалване.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по частната жалба [фирма] следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 200 лева по договор за правна защита и съдействие № 612153/01.02.2017 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 4185 от 15.12.2016 г. по ч. гр. д. № 5796/2016 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 200 /хиляда и двеста лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: