4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 55
София, 31.01. 2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3840/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Н. П., Р. Н. П., Е. С. И., П. Д. И. и К. С. Г. чрез адв. С. В., срещу въззивното решение № 1858 от 30.11.2015 г. по в. гр. д. № 2651/2015 г. на Пловдивския окръжен съд. Поддържат се основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
От ответника по касация Р. Х. Р. е получен писмен отговор със становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и е допустима.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 2646 от 13.07.2015 г. /поправено с решение № 8958 от 03.09.2015 г. за допусната в него очевидна фактическа грешка/ по гр. д. № 9521/2014 г. на Пловдивския районен съд, с което е признато за установено по отношение на жалбоподателите – ответници по иска, че ищецът Р. Р. е собственик на част от УПИ ІV-11 от кв. 20 по плана на [населено място], вилна зона «Р.», с площ на тази част от 269 кв. м., съставляваща реална част от имот пл. № 12, парцел V, от кв. 3, собственост на ищеца, и на основание чл. 537, ал. 2, изр. последно ГПК е отменен н. а. № 102/2013 г.
Ищецът по делото Р. Р. е собственик на парцел V-12 от кв. 3 с площ от 550 кв. м., закупен през 1995 г. от праводателите му, при неуредени регулационни сметки.
Ответниците са наследници на купувачите по писмен договор от 1961 г., закупили съседния от северозапад парцел ІV-11 от кв. 3 и вилна сграда.
Предмет на предявения иск за собственост е реална част с площ от 269 кв. м. от имот пл. № 12, придадена съгласно дворищнорегулационния план от 1937 г. към парцел ІV-11 от кв. 3.
Въззивният съд приел, че регулацията не е приложена – липсват доказателства, а и не се твърди от ответниците да е платено обезщетение за придаваемото място, нито то да е било отстъпено доброволно или чрез въвод във владение; съобразявайки разрешенията, дадени в ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС и данните по делото, приел, че ищецът е провел успешно оспорване на констативния нотариален акт № 102/2013 г., като е доказал, че фактическа власт върху спорната площ не е упражнявана от ответниците, респ. от техните праводатели, в границите, определени от регулационния план, повече от 10 години – според свидетелските показания имотът е владян от неговите праводатели, а след това и от ищеца, в границите, съответстващи на имот пл. № 12, и в процесната част се намират второстепенни постройки на ищеца, които съществуват и понастоящем. Едва преди 3-4 години между имоти пл. №№ 11 и 12 е поставена граница /с колчета/ и до съставянето на този акт, с който ответниците Е. И. и К. Г. са признати за собственици по давност на 1/2 ид. ч. от парцел ІV-11 от кв. 3 и от изградената в него вилна сграда, подобрения и трайни насаждения, срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС не е изтекъл и процесната площ не е придобита на посоченото в акта основание. Не може да се приеме и, че действия по заемане на спорната площ чрез доброволното й отстъпване или чрез давностно владение в продължение на 10 години е възможно да са били извършени в периода между 1937 г. /утвърждаването на плана/ и 1961 г. /закупуването на имота от праводателите на ответниците/. При тези данни въззивният съд приел, че отчуждителното действие на дворищнорегулационния план не е настъпило, с изтичане на преклузивния срок по пар. 6, ал. 2 от ПР на ЗУТ то се е прекратило автоматично /ТР № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС/, собствеността е възстановена в положението отпреди влизане в сила на неприложения дворищнорегулационния план и придаваемата част се е върнала в патримониума на собственика на имота, от който е отчуждена. С оглед това действие на регулацията въззивният съд приел за неоснователни доводите във въззивната жалба, че ищецът е бездействал и е следвало да процедира по административен ред за оценяване и изплащане на придаваемото място – напротив, ответниците са тези, които е следвало да предприемат нужните действия за заплащане на придаденото към техния парцел място, за да не търпят заради бездействието си последиците от неприлагането на регулацията.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат на първо място, че обжалваното решение противоречи на константната практика на съдилищата и на Върховния касационен съд по приложението на чл. 12 ГПК /чл. 188 ГПК – отм./, илюстрирана с представени решения по чл. 290 ГПК и чл. 218а, ал. 1, б. „а” ГПК /отм./ вр. пар. 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК. Считат, че изводите на въззивния съд са направени в нарушение на изискванията на закона за всестранен и задълбочен анализ на доказателствата по делото в тяхната цялост и взаимовръзка – доказателствата или изобщо не са разгледани и анализирани, или са превратно ценени и изцяло е изопачен смисълът им относно установяваните с тях релевантни за спора факти и обстоятелства; титулите за собственост на страните не са възприети точно, няма анализ на предмета на придобиване, игнорирани са фактите относно правата на ищеца единствено върху парцел V, отреден за имот пл. № 12, но не и върху самия поземлен имот; няма изложени съображения, респ. доказателствата, касаещи площите на съседните имоти пл. №№ 11 и 12, не са обсъдени.
При това изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд на РБ, I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице. Съгласно задължителното за съдилищата ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. Този въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства. В посочената част на изложението са развити съображения за допуснати нарушения на процесуалните правила при преценка на доказателствата, които по същество се покриват с основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК и имат отношение към правилността на решението, която не се проверява в производството по чл. 288 ГПК. Отделно от това следва да се посочи, че релевантните за спора доказателства, каквито от изброените в изложението са писменият договор от 1961 г., н. а. №№ 102 и 103/2013 г., нотариалните актове, с които се установява материалноправната легитимация на ищеца, включително и съдържащите се в тях данни за площите на имотите, са предмет на обстоен анализ в мотивите към въззивното решение. Не се установява тези доказателства да са възприети погрешно от съда или въз основа на тях да са формирани погрешни правни изводи. Поради това и поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Фактът, че предмет на придобиване от праводателите на ищеца е парцел V-12 от кв. 3 по плана от 1937 г. при неуредени сметки по регулация, а не имот пл. № 12, за който е отреден този парцел, е ирелевантен за спора. При действието на З. /отм./ собственик на парцела е собственикът на имота, за който парцелът се отрежда, при което правото на собственост върху имота като кадастрална основа, за която се отрежда парцел, се преобразува в право на собственост върху парцела, а за частите от имота, които се придават към други парцели, правото на собственост се преобразува в право да се получи обезщетение. При тази уредба на отношенията длъжник по дворищнорегулационния план е всеки последващ приобретател на парцела, към който се придават части от съседни имоти, а кредитор по това вземане е всеки последващ приобретател на имота, от който тези части са придаваеми. Ето защо соченият от касаторите факт не води до изводи, различни от възприетите в обжалваното решение.
На следващо място се твърди, че въззивното решение не е съобразено с ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС, тъй като не е обсъдено фактическото заемане на спорното място и неговата законосъобразност, уреждането на регулачните отношения, давностните срокове и др. От мотивите към обжалвания съдебен акт се установява обратното – съдът е изложил съображения защо приема, че не е налице ликвидация на регулационните отношения и че спорното място не е заето фактически от лицата, към чийто парцел е придадено съгласно дворищнорегулационния план от 1937 г., и при установените по делото факти е формирал изводи относно правните последици от неприлагането на регулацията, които съответстват на разрешенията, дадени с посочения тълкувателен акт. Поради това поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване не е налице.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се свързва според касаторите с въпроса: при придаваеми по регулационен план /предходен и/или действащ/ места налице ли е приложение на регулацията, ако регулачните отношения не са ликвидирани и вземанията в тази връзка са погасени по давност, респ. пасивността на кредитора по регулачно вземане достатъчно основание ли е да се приеме съответният регулационен плана за приложен. Аргумент в подкрепа на поддържаното специално основание е становището им, че „ако решението на въззивния съд остане в този си вид, това може да създаде прецедент за неточно прилагане на закона, както от други съдилища, така и от самата въззивна инстанция по делото”. Според разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. В разглеждания случай въпросът дали е изтекла погасителната давност за дължимото обезщетение не е поставен от касаторите – ответници по иска, в срока за отговор на исковата молба. Така той не е станал част от предмета на спора и по него не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото в настоящата инстанция в размер на 1 200 лева по договор за правна защита и съдействие № 106721/26.05.2016 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1858 от 30.11.2015 г. по в. гр. д. № 2651/2015 г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА К. Н. П., Р. Н. П., Е. С. И., П. Д. И. и К. С. Г. да заплатят на Р. Х. Р. разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 1 200 /хиляда и двеста лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: