2
2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 254
София, 26.04.2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на тринадесети април две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4975/2016 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. А. Т. срещу въззивното решение № 4778 от 09.06.2016 г. по гр. д. № 1121/2015 г. на Софийския градски съд. В жалбата са изложени оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт, чиято отмяна се иска.
Ответникът по касация П. И. Х. счита, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:
С решение от 01.02.2013 г. по гр. д. № 33981/2011 г. Софийският районен съд осъдил Е. А. Т. на основание чл. 108 ЗС да предаде на ищцата Н. А. В. – заместена в хода на делото от процесуалния си правоприемник П. И. Х., владението на таванско помещение, без посочена квадратура по документ за собственост, находящо се в северната част на подпокривното пространство в жилищната сграда в [населено място], [улица].
С въззивното решение, предмет на касация, Софийският градски съд отменил първоинстанционния съдебен акт в частта, с която ищцата е призната за собственица на над 32.65 % ид. ч. от таванското помещение и ответникът е осъден на основание чл. 108 ЗС да й предаде владението на целия недвижим имот, както и в частта за присъдените над 773.81 лева разноски и вместо това отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено правото на собственост на над 32.65 % ид. ч. от таванско помещение, и за осъждане на ответника да предаде владението върху таванското помещение; първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която ищцата е призната за собственик на 32.65 % ид. ч. от таванското помещение; страните са осъдени да заплатят разноски на основание чл. 78, ал. 3, съответно чл. 78, ал. 1 ГПК.
В касационната жалба са изложени оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт – касационни отменителни основания по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.
Оплакването за недопустимост се основава на първо място на твърдението, че е разгледан непредявен иск – по чл. 40 ЗС, без да са спазени установените в чл. 214 ГПК правила за изменение на иска, с позоваване само и единствено на задължителните указания на ВКС като законен повод за въвеждане на новия иск в хода на вече висящо дело за защита на друго субективно право. По този начин, без да е налице обективно съединяване на искове и в нарушение на диспозитивното начало, е нарушено и правото на защита на касатора, като от този аспект въззивното решение противоречи на Постановление № 1/1985 г. на Пленума на ВС, т. 9, и ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС. На второ място въззивното решение според касатора е недопустимо и поради осъществяване на производство по чл. 40 ЗС без участието на собствениците на партерния етаж от сградата, в нарушение на изискването спорът да бъде разрешен еднакво спрямо всички етажни собственици, които са задължителни необходими другари. На трето място касаторът твърди, че предявеният иск по чл. 108 ЗС също е недопустим, тъй като се ревандикира идеална част от общите части на сграда в режим на етажна собственост.
Оплакването за неправилност е обосновано с твърдения за противоречие на въззивното решение с нормите на чл. 12, чл. 154, ал. 1 и чл. 235 ГПК. Не са обсъдени всички доказателства по делото и в тяхната взаимна връзка. Въззивната инстанция е отказала да обсъди довода, че производството по чл. 40 ЗС е недопустимо поради липсата на неговото предявяване, както и възражението за придобиване на процесния имот по давност. Нарушена е и разпоредбата на чл. 202 ГПК, тъй като въззивният съд е отказал да обсъди тройната съдебно-техническа експертиза съвкупно с представените нотариални актове и проект за промяна и разрешение за ползване на кафе-аперитив, а е изградил решаващите си изводи единствено и само на заключението.
Във връзка с тези оплаквания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпросите:
А. 1. Задължителни ли са указанията на ВКС по реда на чл. 294, ал. 1 ГПК, когато се отнасят до спорно право, въведено в процеса не по реда на чл. 124 и чл. 214 ГПК;
2. Може ли въззивният съд да се произнесе по иск по чл. 40 ЗС, след като в атакуваното решение не е посочено, че е предявен допустим иск по чл. 40 ЗС и може ли задължителните указания на ВКС по реда на чл. 294 ГПК да послужат на въззивната инстанция като законен повод за разширяване предмета на делото;
3. Може ли да се ревандикира идеална част от общите части на сградата в режим на етажна собственост, тъй като правото на собственост върху общите части има принудителен и акцесорен характер спрямо правото на собственост върху самостоятелните помещения, т. е. няма самостоятелност и обособеност;
4. Може ли въззивната инстанция да подменя служебно правното основание на иска – ищецът е предявил иска на основание чл. 108 вр. чл. 98 ЗС, като изрично е посочил в исковата молба, че таванът представлява част /принадлежност/ към собствения му мансарден апартамент, защото има характер на обслужващо помещение и като такова на основание чл. 98 ЗС собствеността върху него следва главната вещ, а въззивната инстанция е приела, че се ревандикират идеални части от общите части на сградата /ищецът никога не е твърдял този правопораждащ факт, от който да произтича спорното правоотношение/, като подмяната е основана отново на задължителните указания на отменителното решение на ВКС;
5. След като към момента на възникване на етажната собственост – 31.03.1961 г. /н. а. № 33, том VІ, дело № 933/1961 г./ таванът е изключителна собственост на праводателя на касатора, не осуетява ли този факт определянето на тавана като обща част по предназначение от въззивната инстанция.
Б. 1. Атакуваното решение противоречи на решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, І-во г. о. – въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото и в тяхната взаимна връзка; въззивната инстанция е отказала да обсъди довода, че производството по чл. 40 ЗС е недопустимо поради липсата на неговото предявяване, както и възражението за придобиване на процесния недвижим имот по давност;
2. Атакуваното решение противоречи и на Постановление № 1/10.11.1985 г. на Пленума на ВС – същото е недопустимо, тъй като въззивната инстанция е разгледала непредявен иск – по чл. 40 ЗС, както и на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, че „спорният предмет по делото се въвежда с исковата молба, която трябва да съдържа задължителните реквизити, предвидени в чл. 98 и чл. 99 ГПК”.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че на първо място следва да се произнесе по вероятността обжалваното решение да е недопустимо.
Делото е за втори път пред касационната инстанция, след като с решение № 118/2014 от 07.01.2015 г. по гр. д. № 3138/2014 г. на Върховния касационен съд, ІI-ро г. о., е отменено първото въззивно решение, с което искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен изцяло. С отменителното решение е отречена тезата на ищцата, че процесното таванско помещение е принадлежащо /обслужващо/ помещение към придобития от нея по сделка и съдебна делба от 1983 г. обособен тавански мансарден апартамент и следва собствеността на главната вещ съгласно чл. 98 ЗС. Получавайки в индивидуална собственост апартамент в таванския етаж /по силата на възлагателното решение/, ищцата е получила и 5 % ид. ч. от общите части на сградата в режим на етажна собственост, и от дворното място. Спорното помещение е с характер на обща част по предназначение и няма пречки при условията на чл. 38, ал. 2 ЗС и данните по делото за самостоятелен вход за достъп до него, то да бъде обща част само на някои от лицата, собственици на обекти в етажната собственост, които в случая са страните по спора: ищцата – собственик на апартамент в таванския етаж, заедно с процент от общите части на сградата /заместена от процесуалния си правоприемник П. И. Х./, и ответника Е. Т., запазил собствеността на гараж, понастоящем преустроен в кафе-аперитив.
Касационната инстанция е приела и това, че ищцата, като собственик на идеални части от общите части на сградата – в случая на идеални части от процесното таванското помещение, имащо характер на обслужващо такова по предназначение, може да упражни иска по чл. 108 ЗС за защита на правото си на собственост на тези общи части, защото формулираният петитум – защита на цялото подпокривно пространство, предполага, при установените предпоставки на фактическия състав на чл. 108 ЗС, искът да бъде уважен за по-малкото, т. е. за защита на припадащите се идеални части от таванското помещение. Дадени са указания на въззивния съд при новото разглеждане на делото да се съобрази: 1. безспорно установеният факт, че ищцата, заместена от наследника си по закон, е собственик на припадащите се, съгласно правилото на чл. 40 ЗС, идеални части от общите части на сградата – конкретно от спорното таванско помещение в подпокривното пространство, 2./ че следва да бъде дадена търсената защита на правото на собственост на общите части в рамките на заявения иск по чл. 108 ЗС, доколкото са налице и другите предпоставки за това и 3./ че търсената защита по чл. 108 ЗС следва да се базира на обема на притежаваните права, определени по реда и на основание чл. 40 ЗС чрез изслушване на съдебно-техническа експертиза.
От изложеното следва, че въпросът за спорното материално право, съставляващо предмета на делото, респективно за допустимостта на въззивното решение, с което съдът се е произнесъл по принадлежността на идеални части от обща по предназначение част на сградата, каквато представлява спорното таванско помещение, е бил разрешен при първоначалното разглеждане на делото от касационната инстанция. Разрешен е и въпросът за надлежните страни по спорното правоотношение, като е прието, че това са част от собствениците на самостоятелни обекти в сградата, а именно: наследникът на ищцата Н. В. /Х./ и ответникът Е. Т.. Съгласно чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК указанията на Върховния касационен съд по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото, а в случая не се твърди въззивното решение да не е съобразено с дадените от ВКС задължителни указания по тълкуването и прилагането на материалния и процесуалния закон.
Същевременно разпоредбата на чл. 295, ал. 1, изр. 1 ГПК ограничава обжалването на новото въззивно решение само поради нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото.
Ето защо не се разкрива вероятност въззивното решение, постановено след връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, да е недопустимо на заявените от касатора основания по р. А, т.т. 2, 3 и 4, р. Б, т. 1 в частта за недопустимост на производството по чл. 40 ЗС поради непредявяване на такъв иск, и р. Б, т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както и във връзка с оплакванията в касационната жалба за неучастието на собствениците на другия самостоятелен обект /партерния етаж/ в сградата. Не се установява и въззивното решение да противоречи на т. 9 на Постановление № 1/1985 г. на Пленума на ВС относно това дали е разгледан иск на предявеното основание, нито въззивният съд да е процедирал в противоречие с ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, според което дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор чрез произнасяне по спорния предмет на делото, който се въвежда с исковата молба, и какво трябва да съдържа същата. Следва да се посочи също, че въпросът за приложението на чл. 214 ГПК не стои, тъй като не се касае до недопустимо изменение на иска, а до произнасяне от въззивния съд в рамките на задължителните указания по приложението на закона. По тези съображения и поставеният в р. А, т. 1 на изложението въпрос не може да обоснове допускане на касационното обжалване.
Въпросът дали спорното таванско помещение принадлежи на собственика на таванския мансарден етаж или е обща част е бил разрешен при първоначалното разглеждане на делото от касационната инстанция. При новото разгреждане на делото въззивният съд е съобразил това разрешение и предвид указанията за попълване на делото с нови доказателства е определил частите на собствениците по правилото на чл. 40 ЗС. Ето защо касационното обжалване не може да бъде допуснато и по въпроса по р. А, т. 5 /след като към момента на възникване на етажната собственост – 31.03.1961 г. /н. а. № 33, том VІ, дело № 933/1961 г./, таванът е изключителна собственост на праводателя на касатора, не осуетява ли този факт определянето на тавана като обща част по предназначение от въззивната инстанция/.
Последният поставен въпрос се съдържа в р. Б, т. 1 – в частта, според която въззивното решение противоречи на решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, І-во г. о., тъй като въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото и в тяхната взаимна връзка, визирайки: 1. възражението за придобиване на процесния недвижим имот по давност и 2. приложението на чл. 202 ГПК.
По първата част на въпроса – при предходното разглеждане на делото съставът на касационната инстанция е споделил разрешенията, дадени в ТР № 34/1983 г. на ОСГК на ВС и в по-новата съдебна практика, за възможността, доколкото има изградени самостоятелни обекти в таванския етаж, те да могат да се придобиват по давност. За да прецени дали в спорното помещение са обособени такива самостоятелни обекти като изброените в тълкувателния акт, съдът е обсъдил данните по делото в тази насока, а именно факта на неизвършеното преустройство на целия тавански етаж, с прилежащо сервизно помещение, с един вход и на едно ниво, съгласно даденото разрешение от 1960 г., и данните за съществуващата в режим на етажна собственост сграда. Приел е, че помещението няма качеството на самостоятелен обект на правото на собственост, обособен в подпокривното пространство. А щом това е така, то следващият извод, макар да не е изрично записан, е за неприложимост на придобивния способ по чл. 79 ЗС, защото той има предвид вещ, която може да бъде самостоятелен обект на правото на собственост. Затова, като не е разгледал възражението за придобивна давност, противопоставено от ответника по иска /сега касатор/, въззивният съд не е действал в противоречие с указанията на предходния касационен състав, нито с цитираната съдебна практика на ВКС. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице и по втората част на въпроса по р. Б, т. 1. По същността си оплакването по приложението на чл. 202 ГПК съставлява несвоевременно оспорване на заключението /чл. 200, ал. 3, изр. 2 ГПК/, при изготвянето на което на вещите лица са съобразили доказателствата по делото, относими към определяне на процента идеални части от спорната в случая обща част. Изводът следва от изложеното в касационната жалба за несъответствие между заключението и отразеното в нотариалните актове.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд по допускането на касационното обжалване в размер на 1 000 лева по договор за правна защита и съдействие № 659387 от 24.08.2016 г. Възнаграждението от 1 300 лева по договор за правна защита и съдействие № 659388 от 24.08.2016 г. не е дължимо, предвид етапа на производството, за който е предвидено – в случай, че касационната жалба бъде допусната за разглеждане по същество и оставена без уважение като неоснователна.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 4778 от 09.06.2016 г. по гр. д. № 1121/2015 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА Е. А. Т. да заплати на П. И. Х. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 000 /хиляда лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: