5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 557
София, 22.11.2016 година
В ИМЕТО Н А НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 60083/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от Р. Х. Я. срещу решение № 364 от 26.02.2016 г. по гр. д. № 4752/2015 г. на Софийския апелативен съд, с искане то да бъде отменено като неправилно – касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
От ответника по касация К. Г. С. не е постъпил писмен отговор.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
Ищецът /сега касатор/ е предявил иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 29 229 лева, представляващи неполучена равностойност на дружествения му дял в [фирма] /заличено/, дължими на основание чл. 125, ал. 3 вр. чл. 127 ТЗ след прекратяване на членственото правоотношение, причинени в резултат на противоправно поведение на ответника, изразяващо се в неизвършване, като управител и ликвидатор на дружеството, на действия по изготвяне на нарочен счетоводен баланс към края на месеца на прекратяване на членственото правоотношение на ищеца, по определяне на дружествения дял и доброволното му изплащане, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба. Предявен е и акцесорен иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за присъждане на сумата 9 063 лева – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 04.02.2010 г. – 04.02.2013 г.
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 3835/21.08.2015 г. по гр. д. № 65/2013 г. на Благоевградския окръжен съд, с което исковете са отхвърлени.
Въззивният съд приел, че не е налице противоправност на соченото от ищеца увреждащо го поведение на ответника – неизготвяне на нарочен счетоводен баланс към 31.10.2004 г., неопределяне към тази дата на равностойността на дружествения дял на ищеца, изключен като съдружник с решение на общото събрание от 07.10.2004 г. /когато е взето и решение за преобразуване на дружеството от О. в Е. и за управител бил избран едноличният собственик на капитала К. С./, и неизплащането на дела въпреки наличието на средства за това, нито има пряка причинна връзка между това поведение и причинените на ищеца вреди.
В тази насока данните по делото са, че в повторно възобновеното производство по ликвидация на дружеството /с решение № 10/04.08.2008 г. по ф. д. № 2207/2000 г. на Благоевградския окръжен съд/ К. С. – един от ликвидаторите, е отправил уведомление до Р. Я. /сега ищец/, връчено му на 29.10.2008 г., че е извършено прихващане между вземането му към дружеството за сумата 29 229 лева – парична стойност на дружествените му дялове към прекратяване на членственото му правоотношение, и сумата 53 764 лева – вземане на дружеството към Я. от липса на парични средства в каса, причинена до освобождаването му като съдружник и управител. Няма данни Я. да е предявил иск по чл. 125 вр. чл. 127 ТЗ срещу [фирма], такъв е бил предявен срещу К. С. като физическо лице, но отхвърлен с влязло в сила решение поради липса на пасивна легитимация. С ДРА от 19.09.2005 г., след извършена данъчна ревизия, е установен размерът на ликвидационния дял на Я. – 34 387 лева, и дължимият върху него и внесен на 14.10.2005 г. данък в размер на 5 158 лева /или разликата е 29 229 лева/. Със заключение на съдебно-счетоводна експертиза е установено, че към 10.08.2004 г. е следвало да има касова наличност в размер на 53 764.14 лева, но касовият остатък не е предаден от изключения съдружник и управител Р. Я. и е отчетен като вземане на дружеството към последния, както следва: за сметка на неговия дружествен дял – 29 229 лева, за сметка на неразпределената печалба от минали години – 24 535 лева.
Въз основа на тези данни въззивният съд заключил, че имуществените вреди от нереализиране на вземането на ищеца срещу дружеството, основаващо се на чл. 125, ал. 3 вр. чл. 127 ТЗ, са резултат от непроявена от негова страна активност и неупражняване на законови средства за защита правото на вземане, каквито се явяват: 1. предявяване, след оспорване на вземането му като погасено чрез прихващане с насрещно задължение, на осъдителен иск по чл. 125, ал. 3 вр. чл. 127 ТЗ и предприемане, след евентуалното му уважаване, на принудително събиране на присъдените суми; не е имало пречка такъв иск да бъде предявен и срещу обявеното в ликвидация дружество; 2. предявяване на иск по чл. 29 ЗТР вр. чл. 365, т. 3 ГПК за установяване вписване на несъществуващо обстоятелство /вписано на основание чл. 273, ал. 1 ТЗ заличаване на дружеството в ликвидация/, ако действително задълженията не са били уредени и/или остатъкът от имуществото не е бил разпределен, да възобнови ликвидационното производство и да предяви иск по чл. 125, ал. 3 вр. чл. 127 ТЗ срещу дружеството в ликвидация. Затова и вредите не са резултат от отказа на ответника като управител, а впоследствие и като ликвидатор на дружеството, да изготви нарочен баланс към 31.10.2004 г., да определи равностойността на дружествения дял на ищеца към тази дата и да му го изплати доброволно. Освен липсата на причинно-следствена връзка между поведението на ответника и претърпените от ищеца вреди, въззивният съд приел и, че не би могло да се приеме за противоправно соченото от ищеца поведение на ответника като управител и ликвидатор на дружеството. Касае се за спорно вземане, което не е било установено със сила на пресъдено нещо и за което не е съществувало висящо исково производство срещу дружеството към нито един момент от изключването на ищеца като съдружник и възникване на правото му по чл. 125, ал. 3 вр. чл. 127 ТЗ до сега, поради което нито управителят на дружеството, нито ликвидаторът на същото са били длъжни да предприемат действия по плащане на претендираните суми; не е противоправно и взетото от ответника решение, като едноличен собственик на капитала на дружеството, да прекрати същото, тъй като това са действия по упражняване на предвидени в закона права – чл. 154, ал. 1, т. 2 вр. чл. 147, ал. 2 ТЗ.
Във връзка с тази част от мотивите към обжалваното решение, касаеща непроявена от ищеца активност за защита правото му на вземане, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпроси № 1 и № 4: 1. предявяването на иск по чл. 125, ал. 3 ТЗ за уреждане на имуществените отношения между прекратилия участието си съдружник и дружеството, дали е необходима проява на активност за защита на права, или посоченият текст дава основата за уреждане на тези отношения, като в различните случаи такава активност може и да не е необходима, и дори безполезна – поддържа се противоречие с решение № 87/06.06.2012 г. по т. д. № 468/2011 г. и решение № 120/10.07.2012 г. по т. д. № 781/2011 г., двете на ІІ-ро т. о.; 4. изводи за непроявена активност от страна на ищеца в защита на своето право на вземане въззивният съд формира и с възможност същият да предяви иск по чл. 29 ЗТР вр. чл. 365, ал. 3 ГПК – поддържа се противоречие с решение № 43/04.07.2012 г. по т. д. № 513/2011 г. на І-во т. о., и довод, че иск с посочената от въззивния съд правна квалификация няма как да се предяви, тъй като производството, по което е постановено решение № 10/04.08.2008 г. по ф. д. № 2207/2000 г., е започнало преди влизането в сила на 01.08.2008 г. на Закона търговския регистър и приложение намира пар. 6 от ПЗР на ЗТР, при което решението е вписано в търговския регистър на Окръжния съд [населено място].
Според изложението разрешението на първия въпрос, дадено в обжалваното решение, е в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, формирана с решение № 87/06.06.2012 г. по т. д. № 468/2011 г. и решение № 120/10.07.2012 г. по т. д. № 781/2011 г., двете на ІІ-ро т. о. При съпоставката на тези решения с обжалваното обаче, е видно, че първото от тях е по правния въпрос: по каква цена следва да се определи стойността на дълготрайните материални активи от имуществото на О. при определяне на стойността на дружествения дял при прекратяване на участието на съдружник в него, съгласно чл. 125, ал. 3 ТЗ; второто е по въпроса: как се уреждат имуществените отношения между дружеството с ограничена отговорност и съдружниците, които прекратяват участието си в него, с оглед характера на правната норма в чл. 125, ал. 3 ТЗ: диспозитивен или императивен. Така поставените въпроси не стоят по настоящото дело и не са разрешавани от въззивния съд, поради което и съпоставката с тях не може да послужи за обосноваване на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съобразно предмета на спора, с който е сезиран, въззивният съд е изложил съображения относно наличието на елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, отговорността по който се поражда при наличието на причинна връзка между противоправното и виновно поведение – действие или бездействие на дееца, и настъпилите вреди. Причинната връзка трябва да бъде доказана във всеки конкретен случай. Твърдението на ищеца в случая е за причиняване на вредите от бездействие на ответника. При установяване на причинна връзка между бездействието на ответника и вредоносния за ищеца резултат следва да се установи задължение за действие, което не е изпълнено и дали вредите са последица на това неизпълнение или на друга причина. Данните по делото в тази насока са, че и без изготвен нарочен баланс към 31.10.2004 г., размерът на дружествения дял на изключения съдружник е бил установен и е възлизал на 29 229 лева, какъвто е и размерът на претендираното вземане. Установено е обаче, и вземане на дружеството към Я., поради което към него е било отправено изявление за погасяване на двете насрещни вземания чрез прихващане, а поради оспорването на вземането не е съществувало задължение за изплащането му. Съобразно това правно положение, не бездействието на ответника, а пасивното поведение на ищеца, който не е предприел действия, въпреки наличието на правни средства за претендиране на вземането, е причина за претърпяната вреда. Съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД обезщетение при деликт се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В случая такава причинно-следствена зависимост между бездействието на ответника и настъпилия резултат не е установена. Този извод не се променя, дори в случая да е била налице невъзможност да се предяви иск по чл. 29 ЗТР вр. чл. 365, ал. 3 ГПК. Ето защо общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не се разкрива и по поставения в изложението четвърти въпрос.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК са поставени още два въпроса: т. 2 – за да бъде извършено годно едностранно извънсъдебно прихващане, трябва ли да е налице изискуемо и ликвидно вземане по смисъла на чл. 103 ЗЗД – поддържа се противоречие с решение № 149 от 30.10.2009 г. по т. д. № 79/2009 г. на ВКС, ІІ-ро т. о.; т. 3 – отговорността на управителя на О. за нанесени на дружеството вреди се осъществява на основание чл. 145 ТЗ по решение на ОС за търсене на такава отговорност съгласно чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ, което е предпоставка за реализирането й – при обосноваването на този въпрос се сочи, че ищецът е бил управител на дружеството, отговаря имуществено за причинени на дружеството вреди, но такава отговорност по предвидения в ТЗ ред не му е търсена, няма решение на общото събрание нито при освобождаването му като управител, нито при изключването му като съдружник или на по-късен етап. Въпреки това ответникът, като представляващ и ликвидатор на дружеството, твърди за нанесени от ищеца вреди – липса в касата, която не е установена по съответния ред, но с размера на тази сума прави неправомерно прихващане с вземането на ищеца. Поддържа се противоречие с решение № 41 от 29.04.2009 г. по т. д. № 669/2008 г. на ВКС, І-во т. о.
И двата въпроса не са обуславящи изхода на спора, защото въззивният съд не е отхвърлил иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди поради извършено годно едностранно извънсъдебно прихващане, нито е мотивирал изводите си с констатация за ангажиране имуществената отговорност на ищеца в качеството му на управител на дружеството, а е приел, че изявлението за прихващане е придало на вземането за дружествения дял качество на спорно вземане, поради което и за управителя на дружеството, а впоследствие и ликвидатор на същото, не е възникнало задължение за изплащането му. Ето защо не може да се констатира и противоречие с представените решения, първото от които е по въпроса: за да бъде уважено възражение за съдебно прихващане, трябва ли вземането да е установено с влязло в сила съдебно решение, а второто разглежда предпоставките за търсене имуществената отговорност на управителя на О. на основание чл. 145 ТЗ.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 364 от 26.02.2016 г. по гр. д. № 4752/2015 г. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: