О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 420
София, 07.07.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на осемнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 350/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 473 от 17.10.2016 г. по в. гр. д. № 261/2016 г. Смолянският окръжен съд, след частична отмяна на решение № 197/20.06.2016 г. по гр. д. № 1000/2015 г. на Смолянския районен съд, отхвърлил предявените от М. Р. И. и И. Р. И. отрицателни установителни искове за признаване на установено, че М. М. Д. и Е. А. Д. не са собственици на нива с площ от 5 214 кв. м., съставляваща имот с кад. № 002813 по картата на землището на [населено място], както и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на н. а. № 127/18.05.2015 г. в частта, с която М. М. Д. е признат за собственик на същия имот на основание давностно владение; първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която са уважени предявените от М. Р. И. и И. Р. И. отрицателни установителни искове за собственост на нива с площ от 300 кв. м., съставляваща имот с кад. № 002816 по картата на землището на [населено място], и н. а. № 127/18.05.2015 г. е отменен в частта, с която М. М. Д. е признат за собственик на същия имот на основание давностно владение.
Касационни жалби срещу въззивното решение са подали и двете страни. Жалбите са в срока по чл. 283 ГПК, отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК и са насочени срещу въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което са допустими.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
По касационната жалба на ищците:
Ищците обжалват като неправилно въззивното решение в частта, с която са отхвърлени предявеният от тях отрицателен установителен иск за собственост на имот кад. № 002813 с площ от 5 214 кв. м. и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК относно същия имот. В жалбата са развили оплаквания, че окръжният съд неправилно е възприел показанията на свидетелите; че при формиране на изводите му заключението на вещото лице не е намерило отражение; че решението в атакуваната част намира опора в декларациите с нотариална заверка на подписа на част от наследниците на Т. И., и на последно място – че в съдебното производство ответниците не са установили законово регламентираните елементи от фактическия състав на давностното владение, установено в атакувания нотариален акт.
Във връзка с тези оплаквания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставили въпросите: 1. приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС в хипотеза, при която фактическата власт върху реална част от имота е придобита на правно основание /сключен договор за дарение/, при липса на уведомяване на съсобствениците за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение; 2. явно и несъмнено ли е владение върху имот, който няма установени на терена трайни граници, не е трасиран до 2015 г., само част от него е оградена и се ползва явно от ответниците, а друга част се владее и ползва явно и непрекъснато повече от 30 години от трето лице; 3. може ли декларацията с нотариална заверка на подписа, подписана по настояване на ответника Д. за да получава субсидии, да се цени като пълно и главно доказателствено средство в процеса, ако деклараторите са оборили изявленията си в нея със свидетелските си показания пред съда; важи ли пълното и главно доказване на всички елементи от придобивната давност и спрямо деклараторите, в т. ч. уведомяване и осъществяване на намерението за своене, при положение, че имотът на практика е бил съсобствен до 2015 г.
Ответникът М. М. Д. оспорва жалбата. Счита, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускането и до разглеждане по същество.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията са следните:
Първият от поставените въпроси е свързан с обстоятелството, че спорният имот кад. № 002813 с площ от 5 214 кв. м., за който ответникът М. Д. се е снабдил с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка от 08.05.2015 г., включва в себе си нивата с площ от 3,600 дка, която преди това той е получил по дарение с нотариален акт от 18.04.1997 г., след възстановяването и по реда на ЗСПЗЗ на дарителите Т. Т., В. Д., М. С. и Р. И., баща на ищците М. И. и И. И.. Въззивният съд е приел след съвкупна преценка на писмените и гласни доказателства, че още след дарението от 1997 г. оветникът М. Д. и неговата съпруга Е. Д. са установили фактическа власт върху целия имот със сегашен кад. № 002813, с площ от 5214 кв. м., с намерение за своене и са го придобили по давност. С включването на един по-малък по площ имот от 3,600 дка в по-голям по площ имот от 5,214 дка е възникнала съсобственост, което обяснява поставения въпрос. Този въпрос обаче не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. След като ответниците са се снабдили с нотариален акт по обстоятелствена проверка, ищците са тези, които следва да опровергаят констатациите на този нотариален акт. Това е разрешението, дадено в ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГТК на ВКС. За оборването на нотариалния акт е необходимо провеждане на пълно обратно доказване. Следователно в настоящия случай доказателствената тежест се определя от наличието на нотариален акт по обстоятелствена проверка. Но дори да се приеме, че тъй като между страните са възникнали отношения на съсобственост, приложимо е ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС, като резултат обжалваното въззивно решение съответства на това тълкувателно решение, макар то да не е разисквано в мотивите на въззивния акт. В съответствие с това тълкувателно решение съдът е обсъдил с какво намерение е установена фактическата власт на ответниците върху целия имот и е направил извод, че те са завладели имота за себе си. Този извод се гради както на извънсъдебното признание в нотариално заверените декларации на самите «дарители», че те са продали, а не дарили целия възстановен по ЗСПЗЗ имот, така и на показанията на свидетелите по делото, включително и на св.К., че още от 1997 г. ответникът е разкопал «на своя глава» част от имота на другите собственици. Посочената от жалбоподателките практика на ВКС не разкрива противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като е неотносима към настоящия спор. Решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на ВКС, І-во г. о. разисква въпроса за приложимостта на презумпцията на чл.69 ЗС, когато фактическата власт е установена като държане, въз основа на договор за заем за послужване. Решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г.о. е допуснато до касационно обжалване по въпросите за прилагане на института на придобивната давност, без владелецът да се е позовал на нея чрез снабдяване с титул за собственост, както и за промяната на държането във владение. Решение № 270 от 20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на ВКС, ІІ –ро г. о. е допуснато до обжалване по въпроса за предпоставките на придобивната давност в отношения между съсобственици. Решение № 145 от 14.06.2011 г. по гр. д. № 62/2010 г. на ВКС, І-во г. о. също е допуснато по въпроса за придобивната давност в отношенията между съсобственици. Във всички тези решения под една или друга форма се поставя въпросът за преобръщане на държането във владение, докато в настоящия случай, обсъждайки всички доказателства в тяхната съвкупност, въззивният съд е приел, че от самото начало упражняваната от ответниците фактическа власт върху целия имот има характеристиките на владение, което не е останало скрито за останалите съсобственици, тъй като те са продали имота си в неговата цялост, макар сделката да е оформена като дарение само на реална част от него.
Вторият въпрос е по-скоро фактически, отколкото правен. Съдът е дал отговор на този въпрос съобразно данните на конкретното дело, като не се е отклонил от практиката на ВКС по въпроса за характеристиките на владението. Обстоятелството, че една малка реална част от процесния имот е била в държане на трето лице, не възпрепятства възможността за придобиване от ответниците на идеалните части на останалите съсобственици по давност, тъй като собствеността на реалната необособена част следва собствеността на целия имот.
Третият въпрос е свързан с представените по делото три броя нотариално заверени декларации, изходящи от бившите собственици на възстановения по ЗСПЗЗ имот. Всички те съдържат признание за действителните отношения между страните по повод прехвърляне на собствеността на процесния имот. Две от тези декларации са подписани преди завеждане на делото и са предназначени за снабдяване на ответниците с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Третата декларация, изходяща от майката на ищците, е подписана при висящността на делото и във връзка с направеното от деклараторката оттегляне на исковата молба. Съдът е обсъдил тези декларации във връзка със свидетелските показания на част от авторите, че не са чели текста на декларациите при подписването им и че са били заблудени относно целта на тези декларации – получаване на евросубсидии от ответниците. Като резултат съдът не е кредитирал свидетелските показания в тази им част. Изложени са подробни мотиви, включително че липсват други доказателства в подкрепа на тези показания, както и че не всички декларатори са се отрекли от изявленията си. Поставеният от жалбоподателите трети въпрос се гради изцяло на отречена от съда теза, че декларациите не съдържат извънсъдебно признание. Съдът е изградил правните си изводи при други фактически обстоятелства, затова и правният въпрос не е относим към спора по настоящото дело и не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Това е въпрос по правилността на въззивното решение, който не може да бъде разискван в настоящата фаза по селекция на касационните жалби.
В обобщение – по касационната жалба на М. Р. И. и И. Р. И. няма основания за допускане на касационно обжалване.
По касационната жалба на ответниците:
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която отрицателният установителен иск е уважен по отношение на имот кад. № 002816, въззивният съд е приел, че свидетелите не са установили имотът да е бил във владение на ответниците.
В касационната жалба срещу решението се поддържат оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения при обсъждане на доказателствата във връзка с твърденията за изтекла придобивна давност за този имот. Поставят следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди поотделно и съвкупно всички събрани по делото доказателства и да изложи мотиви защо едни възприема, а други не; 2. Длъжен ли е въззивният съд да вземе отношение по всички повдигнати с въззивната жалба въпроси от значение за правилното решаване на делото и 3. За допустимостта на предявения отрицателен установителен иск. Жалбоподателите се позовават на множество решения на ВКС по първите два въпроса, които според тях обосновават основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответниците М. И. и И. И. оспорват жалбата. Считат, че въззивното решение в тази си част не противоречи на посочената задължителна практика на ВКС.
Не се разкриват обстоятелства, които да сочат недопустимост на предявения отрицателен установителен иск и на постановеното решение по него. Налице е обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия въпрос по прилагането на чл.235, ал.2 ГПК. Въпросът е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а обжалваното решение в тази част противоречи на задължителната практика на ВКС и затова следва да се допусне касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 473 от 17.10.2016 г. по в. гр. д. № 261/2016 г. на Смолянския окръжен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от М. Р. И. и И. Р. И. срещу М. М. Д. и Е. А. Д. отрицателни установителни искове по отношение на имот с кад. № 002813 по картата на землището на [населено място], както и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на н. а. № 127/18.05.2015 г. за този имот.
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 473 от 17.10.2016 г. по в. гр. д. № 261/2016 г. на Смолянския окръжен съд в частта, с която са уважени предявените от М. Р. И. и И. Р. И. срещу М. М. Д. и Е. А. Д. отрицателни установителни искове по отношение на имот с кад. № 002816 по картата на землището на [населено място], както и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на н. а. № 127/18.05.2015 г. в частта за този имот.
Укава на жалбоподателите М. М. Д. и Е. А. Д. в едноседмичен срок от съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25 лв. и в същия срок да представят по делото вносната бележка, в противен случай жалбата им ще бъде върната.
След представяне на доказателства за внесена държавна такса делото да се докладва за насрочване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: