2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N 125
София, 27.03.2020 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на деветнадесети март две хиляди и двадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. N 4409/2019 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 5387/27.12.2018 г. по гр. д. № 18524/2017 г. Варненският районен съд отхвърлил предявените от Р. Д. Н., К. Д. К., Ж. И. К., С. Д. Д., Д. И. Г., Б. П. Ф., Д. Д. Н., Я. Н. А., А. Н. Б., К. М. Х., М. П. Д., Т. С. Р., Л. С. И., Д. С. К., А. Б. В., И. М. Л., Л. А. Д., В. Г. В., К. И. К., К. И. М., Ц. П. П., П. А. К., К. А. А., М. П. Х., Н. Й. А., С. Й. А., Д. К. Н., Н. Г. Н., Б. Г. К., Т. Н. К., Д. Х. Н., И. Й. И., Р. Д. Д., К. Б. М., Л. Н. В., Н. Й. Г., П. Й. В., Л. С. Т., Х. Д. Д. и К. И. Д. срещу „Таурон” ЕООД [населено място] искове за признаване на установено, че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор ………… по КККР на [населено място], [община], с площ от 8 868 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за санаториум, балнеосанаториум, профилакториум, придобит по давност на основание чл. 79, ал. 1 ЗС и за осъждане на ответното дружество да предаде на ищците владението на имота.
С определение № 2430/19.02.2019 г. по същото дело първоинстанционният съд оставил без уважение искането на „Таурон” ЕООД за допълване на постановеното решение в частта му за разноските.
С решение № 949/26.07.2019 г. по в. гр. д. № 535/2019 г. Варненският окръжен съд потвърдил първоинстанционното решение, а определението, постановено по реда на чл. 248 ГПК, отменил и вместо него допълнил решението, като осъдил ищците да заплатят на ответника направените пред първоинстанционния съд разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 9 500 лева.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от част от ищците: Ж. И. К., С. Д. Д., Д. И. Г., Л. Н. В., Н. Й. Г., П. Й. В., Г. Д. Х., Е. К. Х., М. П. Д., Л. С. И., Д. С. К., Л. А. Д., В. Г. В., К. И. М., П. А. К., К. А. А., М. П. Х., Н. Й. А., С. Й. А., Н. Г. Н., К. Б. М. и Х. Д. Д., които поддържат основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
Ответникът по касация – ответник по делото, е подал писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира следното:
Данните по делото сочат, че със заповед № 820/15.05.1981 г. на Изпълнителния комитет на Окръжен народен съвет В. е наредено да се впише за разрешени лични плавателни средства нова лодкостоянка в местността „Ф.-лиман“ – северно от старата пречиствателна станция на КК „Златни пясъци“, като общинските народни съвети В. и А. и ловно-рибарското дружество да окажат съдействие и подпомогнат гражданите – собственици на плавателни съдове, за оборудване на лодкостоянката и нейното благоустрояване. Държавното ловно стопанство В. е съгласувало изграждането на временни бараки за рибарите в лодкостоянката през 1983 г. Местата за лодкостоянки на лични плавателни средства са определени със Заповед от 1987 г. на председателя на Изпълнителния комитет на Окръжния народен съвет В., като в т. 6 от приложения към заповедта списък № 1 е посочено място [населено място], местност „Ф.“, база ПС на С. В.. В писмо от 1989 г., подписано от председател и секретар на Водна база „Ф.“, се посочва, че към този момент в базата домуват 40 плавателни съда и членуват 60 риболовци; стопанисван е терен от около 10 декара, отреден от Ловно стопанство В., в който са построени хелинги и скари за изтегляне на лодките; водната база е електрифицирана и водоснабдена, като са изградени и 30 дървени бараки за нуждите на риболовците. С писмото е направено искане за включване на Водна база „Ф.“ в проектирането на брегоукрепителни съоръжения в районна на местността „Ф.”. Според представен от ищците списък на лодките на лодкостоянка „Ф.“ за 1992 г. лодките са 67.
След влизане в сила на ЗСПЗЗ процесната територия е обособена в имоти №№ ….,…….. и ………..
С решения № 9358/12.06.1996 г., № 11725/04.03.1996 г. и № 11726/04.03.1996 г. на поземлената комисия А. имотите са възстановени на бившите собственици, респ. техните наследници. На 14.06.1996 г. е извършен въвод във владение на имотите. Легитимирайки се с решение № 9358/12.06.1996 г., собствениците на имот № ………… предявили иск за ревандикация срещу няколко лица, сред които ищците по настоящото дело С. Й. А., Н. Й. А., К. И. М. и К. И. К., които с решение от 24.01.2003 г. по в. гр. д. № 1014/2002 г. на Варненския окръжен съд, влязло в сила на 29.09.2004 г., са осъдени да предадат владението на имота на собствениците му. Видно от протокол от 29.03.2005 г. по изп. д. № 2069/2003 г. собствениците са въведени във владение, а на заварените в имота лица е предоставен 20-дневен срок да демонтират и отстранят от имота намиращите се в него бунгала.
Ищците твърдят в исковата молба, че въпреки извършените действия по принудително изземване на имотите, те не били реално отстранени, продължили да ги владеят със съзнанието, че имотите са частна собственост и с намерението да ги придобият по давност, като по отношение на първия имот началната дата на владението е 30.03.2005 г. – денят, следващ деня на последното действие, с което е прекъснато предходното владение, а по отношение на останалите два имота за начало на давностното владение следва да се счита 22.11.1997 г. при съобразяване разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ.
С нотариални актове № ../28.02.2006 г., № ../28.02.2006 г. и № …/02.03.2006 г. собствениците продали възстановените по ЗСПЗЗ поземлени имоти на „РВБ” ЕООД – едноличен собственик на капитала на ответното дружество „Таурон” ЕООД, част от капитала на което е апортна вноска на обособеното предприятие „Център за комплексна рехабилитация и хидротерапевтично лечение” [населено място], част от търговското предприятие на „РВБ” ЕООД, която апортна вноска включва и собствеността върху поземлен имот с идентификатор ……… по КККР от 2014 г., идентичен с имоти …., ……… и ……… В хода на настоящото производство въз основа на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК /споразумение между „РВБ” ЕООД и „Таурон” ЕООД за предаване владението на имот № ………, сключено в писмена форма с нотариална заверка на подписите/ и изпълнителен лист, на 06.02.2018 г. е извършен въвод във владение, като имотът е ограден с мрежа, създаден е портал и е назначен пазач на имота.
Установено е, че в периода от 13.06.1998 г. до 20.09.2003 г. членовете на лодкостоянка „Ф.“ са събирали общи средства, разходвани за нуждите на лодкостоянката, видно от представени от ищците ревизионни актове, протоколи и фактури. Съобразно констативен протокол от 28.04.1998 г., съставен от комисия, определена със заповед областния управител [населено място], при извършена проверка в местността „К. п.“ е установено, че теренът на лодкостоянка „Ф.“ е застроен с рибарски бараки, нестационарни и лесно демонтируеми; има изграден път, направен от ползвателите; изградена инфраструктура: електрификация от собствено изграден трафопост, водопровод, изградени от рибарите самостоятелни хелинги за изтегляне на плавателни съдове и 47 м. естакада в морето за пристан на същите.
На 12.07.2004 г. са издадени заповеди №№ 297 и 298 на кмета на [община], с които имоти №№ …. и …., находящи се в землището на [населено място], местност „К. п.“, са иззети на основание чл. 34 ЗСПЗЗ от физически лица, сред които ищците Б. П. Ф., М. П. Д., Л. С. И., И. М. Л., К. И. К. и К. И. М.. Постъпилите жалби срещу заповедите са отхвърлени с влезли в законна сила съдебни решения през 2008 г. и 2009 г. Жалбата на ищеца Р. Д. Д. е с твърдения, че предоставянето на права върху имоти-държавна собственост е по реда на НДИ /отм./ и този ред е спазен със заповеди от 1980 и 1981 г. за определяне на места за лодкостоянки. Няма данни дали заповедите са изпълнени.
Видно от писмо от ИА „Пристанищна администрация“ от 19.07.2004 г., на лодкостоянка „Ф.“ съществува създадена от самите рибари инфраструктура, необходима за безопасно домуване на плавателните съдове и съхраняване на риболовен инвентар, която включва път, ограда, водопровод, електропровод, стационарни хелинги за домуване с рудани за изтегляне от водата, за поддръжка и ремонт на около 40 рибарски съда, на територията на лодкостоянката, която е благоустроена и естетически оформена и теренът е допълнително укрепен с подпорни стени и стъпала, има изградени леки постройки – бунгала в един ред по протежение на брега, за подслон и съхраняване на рибарски инвентар. Лицето за кореспонденция, което представлявало колектива от рибари пред различните институции, е ищецът М. Д..
На 19.07.2004 г. е учредено дружество на основание чл. 357 ЗЗД „Лодкостоянка – Ф.“, с което шест физически лица, сред които ищците М. П. Д., Р. Д. Д. и К. И. К., се съгласили да обединят своята дейност с цел експлоатация, поддържане и развитие на Лодкостоянка „Ф.“, изградена съгласно заповед № 820/15.05.1981 г. на ИК на ОС Варна, и осигуряване на доходи за съдружниците и работещите в дружеството лица. На същата дата е проведено общо събрание на съдружниците и в съответствие с договора за съдружник е приет ищецът К. И. М.. На 21.08.2004 г. е проведено ново общо събрание и 39 физически лица са приети за нови членове на дружеството, сред които останалите ищци с изключение на А. Б. В., Б. Г. К., Т. Н. К. и К. Б. М.. На 09.12.2005 г. е взето решение за отпускане от касата на средства в размер на 2 000 лева за заснемане на района и уточняване границите на имотите, на които е разположена лодкостоянката.
Представени са писмени доказателства за извършвани след 2006 г. от „РВБ“ ЕООД и ответното дружество действия за облагородяване на района, представляващи посещения на имота от трети лица, геодезическо заснемане, извършване на укрепителни мероприятия и други дейности, като въззивният съд приел, че същите са били известни на ищците и те не са се противопоставили на извършването им.
С гласни доказателства е установено, че теренът, на който е разположена лодкостоянката, бил сравнително добре поддържан, пътят бил застлан от рибарите с чакъл и асфалт, рибарите укрепвали брега, пред бунгалата имало дворчета, които били много добре направени, като всеки се грижел за двора си, а покрай някои бунгала имало огради, някои рибари живеели целогодишно, други – сезонно. Установено е и това, че в периода от основаване на лодкостоянката до извършените в полза на ответното дружество въводи във владение от края на 2017 г. и началото на 2018 г. фактическата власт върху имота е упражнявана от рибарите-членове на лодкостоянката, които се отнасяли с имота като със свой и смятали, че в перспектива може да бъде техен.
Първоинстанционният съд приел за доказано, че всеки от ищците е упражнявал фактическа власт върху процесния имот в периода поне от 21.08.2004 г. до 06.12.2017 г. /датата на предявяване на исковете/, като са събрани доказателства за началния момент, от който всеки от ищците е упражнявал фактическа власт. Същевременно ищците са упражнявали фактическата власт както съвместно помежду си, така и съвместно с други лица, които са били членове на лодкостоянката в различни периоди, част от процесния период, и са извършвали действия по поддръжката и подобряването на имота, като владението не е било обособено върху реална част от него, а всеки от тях е владял имота и влагал грижи, време и средства за поддържането на целия имот – събирани са и са разходвани общи средства за нуждите на лодкостоянката, като снабдяване на имота с вода и електричество, подобряване на съществуващия път до имота, укрепване на брега. Съдът посочил, че осъществяваното в посочения период фактическо владение не е владение по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС, тъй като ищците са упражнявали фактическа власт върху имота като държатели и без да го считат за собствен, т. е. не е налице вторият основен признак на владението – намерението на владелеца да държи вещта като своя. Като част от рибарите, които са ползвали лодкостоянката, ищците са започнали да упражняват фактическа власт над имота като държатели. Първите рибари, които са изградили постройки в имота, са го направили след определяне на терена за лодкостоянка през 1981 г. Поддържането на имота и създаването на подобрения в него не прави държателите владелци. Ищците в процесния период са считали, че имотът е изключителна държавна собственост, в него не може да се строи и им е отреден за ползване за лодкостоянка. Това тяхно отношение за невъзможност имотът да се придобие в частна собственост се установява от твърденията при обжалване на заповеди №№ 297 и 298/12.07.2004 г., с които имоти №№ …. и … са иззети от членове на лодкостоянката, сред които са част от ищците и трети за настоящия спор лица. Липсата на намерение за своене у ищците се потвърждава от показанията на свидетеля П., че му е споделяно имотът да е закупен от руснак, но документите за това били фалшиви и не можело да се строи в имота, както и на свидетелите М. и К., че сред рибарите се говорело, че имотът е закупен от някакъв руснак, а и от показанията на свидетеля Я. Д., който е извършвал действия в имота по възлагане от ответника, на които ищците не са се противопоставяли. При множеството извършвани от ответното дружество и от праводателя му действия, които са били в имота или извън него, но в достатъчна близост до него и са станали достояние на рибарите от лодкостоянката, липсват данни за противопоставяне от страна на ищците на действията на ответното дружество като собственик на имота до опитите за ограждане на имота. Първоинстанционният съд посочил и това, че ответното дружество е ангажирало писмени и гласни доказателства за действителното извършване на фактически действия в процесния имот – трасиране, проучване, откриване на строителна площадка, които са извършени от ответника като собственик на имота и са станали известни на ищците според показанията на свидетелите Ж. и Д., без да последва противопоставяне от тяхна страна и отблъскване на владението на ответника. Посочил, че по делото не е установен момент, в който ищците, установили фактическата власт като държатели на имота, са манифестирали пред всички останали, включително ответника и неговите праводатели, че вече държат имота като собствен. Не могат да послужат за доказване на намерението на ищците да владеят имота като собствен субективните възприятия на свидетелите, че рибарите се грижат за имота като за постоянно и като за собствен. Съдът посочил и това, че при учредяване на дружеството по ЗЗД и присъединяването към същото изрично е предвидена възможност за приемане на нови членове и заличаване на стари съдружници, като ползването на имота е свързано с членуването в лодкостоянката, а не с придобиване на право на собственост върху идеална или реална част от имота и ползването на постройка в същия и съответно се е прекратявало с решение на съдружниците, независимо какъв период от време е минал от установяване на конкретен рибар в лодкостоянката. Тъй като не е установено ищците да са владели процесния имот като свой собствен, първоинстанционният съд заключил, че исковите претенции се явяват недоказани и неоснователни.
По въведеното от ищците основание за претендираното право на собственост – придобивна давност, въззивният съд посочил, че по делото не са наведени фактически твърдения в персонален аспект за принадлежността на правото на собственост върху имота към момента на установеното от ищците и техните наследодатели владение върху същия, като съответно не са ангажирани доказателства в тази насока. Ищците не отричат, че първоначално не са своили имота, тъй като същият е бил държавна собственост. Твърдят да са го владели и своили след реституцията, при което в тяхна тежест е да установят, че имотът е бил частна собственост, а съответно – и възможен обект на придобивна давност, както и че са своили имота именно спрямо собственика – физическо или юридическо лице. Доказателства в този смисъл не са ангажирани. По делото е установено, че имотите, включени впоследствие в процесния имот, са реституирани през 1996 г. С влязло в сила на 29.09.2004 г. съдебно решение част от ищците са били осъдени да предадат владението на имот № ……….. на възстановените собственици, а след това е проведено и изпълнително производство за принудително изземване на имота на 29.03.2005 г. Така че, дори и хипотетично да се приеме, че ищците са своили имота, то с образуваните дела е прекъсната започналата да тече давност. Липсват каквито и да е данни след приключването на посочените дела ищците да са демонстрирали по отношение на невладеещите собственици на имотите поведение на пълноправни собственици. Такова поведение, което безсъмнено да сочи, че упражняват собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си, не се установява и по отношение на следващите собственици на имота – „РВБ“ ЕООД и ответното дружество. Доказателства, от които да е видно, че са владели вещта с намерение да я своят и това да е изразено явно, така че да се разбере от действителния собственик, не са ангажирани. Установяване на намерението за своене е необходимо и предвид обстоятелството, че фактът на грижа за имота не може да обоснове извод за това, че е налице владение на имота като свой, тъй като посочените действия са действия на обикновено управление, а намерението за своене трябва да е изразено по ясен и несъмнен начин, като се отрича чуждата власт върху вещта и се декларира, че същата се владее като собствена. Доколкото не са ангажирани достатъчно доказателства за установяване наличието на субективния елемент на владението, осъществявано от ищците, въззивният съд формирал извод за недоказаност на всички кумулативно изискуеми елементи от фактическия състав на придобивната давност, поради което и ищците не могат да се легитимират като собственици на имота на твърдяното придобивно основание. Липсата на активна материална легитимация у ищците прави безпредметно изследването и обсъждането на другите две предпоставки за уважаване на предявения иск – дали ответното дружество осъществява фактическа власт върху имота /който факт е безспорен между страните/ и дали има правно основание за това, противопоставимо на ищците. Предвид съвпадението на правните изводи на двете инстанции, въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение.
По подадената частна жалба с предмет определение на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК, въззивният съд приел, че предявените искове са отхвърлени, поради което ищците дължат на ответното дружество направените разноски, включително и за адвокатско възнаграждение. По първоинстанционното дело е представена фактура, издадена въз основа на договор за правна помощ № 82/25.01.2018 г. от „Таурон“ ЕООД за 9 500 лева, както и извлечение от банкова сметка на адвокатско дружество „А. Д. и М. П.”, за извършен превод на 29.01.2018 г. на същата сума от наредител „Таурон“ ЕООД. Съобразно с тези доказателства и като се позовал на т. 1 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд заключил, че плащането е доказано и сумата се дължи от ищците на ответното дружество. Въз основа на тези съображения обжалваното определение е отменено и е постановено друго, с което искането за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските е уважено.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.
На първо място касаторите се позовават на ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 323/18.05.2010 г. по гр. д. № 1338/2009 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 169/02.10.2017 г. по т. д. № 1672/2016 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 292/20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., и твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочената съдебна практика по приложението на чл. 6, ал. 2 ГПК за произнасяне по предмета на спора с оглед дължимата защита на всяка от страните и на чл. 236, ал. 2 ГПК към диспозитива на решението да се изложат мотиви, в които да се посочат исканията и възраженията на страните и правните изводи на съда по отношение на тях.
В съответствие с указанията, дадени в т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото фактически и доказателствен материал и е направил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Макар правните изводи да са лаконични, въззивният съд, в съответствие с твърденията на ищците и доказателства за тях, е приел, че при първоначалното установяване на фактическата власт ищците не са своили имота, който е бил държавен. Приел е и това, че след реституцията на имотите, от които впоследствие е образуван процесният имот, ищците е следвало да докажат, че своят имота именно по отношение на този нов субект на правото, но доказателства в тази насока не са ангажирани. Посочил е още, че дори да се приеме наличие на намерение за своене, с образуваните дела за отстраняването от имота, започналата да тече давност е била прекъсната, като липсват данни впоследствие ищците да са демонстрирали поведение на собственици било по отношение на възстановените собственици, било по отношение на ответника и преди това – на неговия праводател. Изводът е обоснован с преценката на данните по делото, че грижата за имота не може да обоснове извод за наличие на своене, тъй като такива действия са действия на обикновено управление. Следователно, обжалваното решение съдържа преценка, основана на данните по делото, относно наличието на признаците на владението, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, в т. ч. и относно субективния елемент на владението, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. П. по този начин, въззивният съд не се е отклонил от съдебната практика по приложението на чл. 6, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, изразена в представените от касаторите решения, защото разгледаните в тях случаи са различни от настоящия – така, в решение № 323/18.05.2010 г. по гр. д. № 1338/2009 г. на ІV-то г. о. предметът на спора не е бил разгледан изчерпателно, тъй като съдът не е изложил мотиви по възражение за задържане на претендираната сума поради прихващане с насрещно задължение за заплащане на обезщетение; видно от решение № 169/02.10.2017 г. по т. д. № 1672/2016 г. на І-во г. о., искът за парично вземане е бил отхвърлен поради необсъждането на довода във въззивната жалба, че връчването на исковата молба на ответниците представлява покана за плащане; според решение № 292/20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., мотивите на въззивния съд са изразявали проверяваща, а не решаваща дейност, тъй като се състоят от крайните решаващи изводи, без да са изложени каквито и да е фактически и правни съображения, които позволяват преценка на правилността на крайните изводи, въпреки релевираните във въззивната жалба оплаквания в тази насока и доводи за идентично произнасяне и от първостепенния съд.
Оплакването на касаторите, че въззивният съд е постановил диспозитив /включително и за разноските/ по отношение на К. М. Х., който е починал в хода на въззивното производство и на негово място са конституирани процесуалните му правоприемници, вместо по отношение на последните, може да обоснове основание за приложение разпоредбата на чл. 247 ГПК, но не съставлява основание за допускане на касационно обжалване.
На следващо място касаторите сочат, че въззивният съд не е приложил презумпцията на чл. 69 ЗС и в нарушение на закона е разместил доказателствената тежест при оборването й, като е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, илюстрирана с решение № 31/08.02.2016 г. по гр. д. № 4539/2015 г. на І-во г. о., решение № 12/19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на І-во г. о., и решение № 32/02.04.2019 г. по гр. д. № 1816/2018 г. на ІІ-ро г. о.
В посочената съдебна практика е прието, че когато заявилото възражението за придобивна давност лице е упражнявало фактическата власт върху имота без да е налице основание за това, в тежест на другата страна е да установи наличието на основание за упражняване на фактическата власт, с оглед на което тя би била квалифицирана като държане; че презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение, само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си; че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание, според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец.
Първоначално установената от ищците фактическа власт е върху държавен имот, като те са имали качеството на държатели. С възстановяването на собствеността през 1996 г. по реда на ЗСПЗЗ формата на собственост е променена от държавна в частна, поради което забраната за придобиване по давност е отпаднала и се допуска възможността възстановеният имот да бъде придобит чрез посочения способ. За настъпването на такава правна последица обаче е необходимо всеки, който иска да придобие собствеността по давност, да демонстрира, че от посочения момент упражнява фактическата власт под формата на владение. По делото такива данни не са установени, тъй като през целия период, през който са упражнявали фактическа власт, ищците са имали съзнанието, че ползват имота във връзка с членуването им в лодкостоянката, а не във връзка с придобиването на правото на собственост. Ето защо позоваването на посочените решения не може да послужи като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В касационната жалба касаторите се позовават на решение № 106/28.12.2015 г. по гр. д. № 2687/2015 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., според което владението може да бъде правомерно или неправомерно, но е фактическо състояние, което може да бъде защитено. Държането винаги /по дефиниция/ е правомерно, след като почива на договорно основание, т. е. на постигнато съгласие, по силата на което е предадена фактическата власт върху вещта. От това разграничение между двете фактически състояния е изхождал и въззивният съд при разрешаването на настоящия правен спор, поради което посоченото решение не обосновава основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На следващо място касаторите се позовават на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Според тях обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно, тъй като неправилно е прието, че липсват твърдения от ищците за редица факти, съответно и доказателства за тяхното съществуване, налице е пълно игнориране на голяма част от събраните писмени и гласни доказателства в смисъл, че съдът ги е приел за несъществуващи; не са обсъдени доводите на въззивниците; по същество липсват мотиви; неправилно са приети за установени факти, които не са подкрепени с доказателства по делото, като това, че в процесния имот ответното дружество е извършвало редица действия, които са смутили осъществяваното от ищците владение – проучване, проектиране, укрепителни мероприятия; необосновано е прието, че такива действия, извършвани около процесния имот, са смутили владението, и непротивопоставяйки се на тях, за ищците не е налице владение, а държане за трето лице; в очевидно противоречие със събраните доказателства съдът е приел, че не са доказани конкретни факти от решаващо значение за спора – относно принадлежността на правото на собственост, начина на установяване на владение, времето на владението, намерението за своене, противопоставянето на невладеещите собственици от страна на ищците.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. Изложените от касаторите доводи са за игнориране на твърдения, доказателства и доводи, за неправилна преценка на съда дали твърдени от страните факти са се осъществили или не и за значението на тази преценка за формиране правните изводи на съда. Така обосновано, това основание за допускане на касационно обжалване се припокрива с изложеното от касаторите при поставяне на първия въпрос. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК не може да се разглежда като самостоятелно – то се поглъща от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и за него важи изложеното по поставения първи въпрос. Освен това не е очевидно неправилен съдебен акт, който е постановен при неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на твърдения, доказателства и доводи – такъв порок на въззивното решение не е установим пряко и единствено от съдържанието на същото, а предполага запознаване и анализ на данните по делото, което означава, че с оглед на горепосочените критерии въззивното решение не може да се квалифицира като очевидно неправилно. Ето защо и второто поддържано от касаторите основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 7 000 лева по договор за правна защита и съдействие серия Б № [ЕГН] /№ 22/23.10.2019 г., заплатени по банков път, видно от платежно нареждане за кредитен превод на „Ю. България” АД, клон В..
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 949/26.07.2019 г. по в. гр. д. № 535/2019 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА Ж. И. К. от [населено място], [улица][жилищен адрес]06, С. Д. Д. от [населено място], [улица], вх. 7, ет. 2, Д. И. Г. от [населено място], [улица], Л. Н. В. от [населено място], [улица], Н. Й. Г. от [населено място], ул. Е.” № 4, ет. 2, ап. 4, П. Й. В. от [населено място], [улица], Г. Д. Х. от [населено място], [улица], Е. К. Х. от [населено място], [улица], М. П. Д. от [населено място], [улица][жилищен адрес]0, Л. С. И. от [населено място], [улица], ет. 5, ап. 13, Д. С. К. от [населено място], [улица], ет. 2, ап. 38, Л. А. Д. от [населено място], сп. „М.”, ул. 17/102, В. Г. В. от [населено място],[жк], [улица], К. И. М. от [населено място], м. „Е.”, ул. 20, № 35, П. А. К. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] К. А. А. от [населено място], [улица], М. П. Х. от [населено място],[жк], [улица], ап. 6, Н. Й. А. от [населено място], [улица]бл. № 1, вх. А, ап. 24, С. Й. А. от [населено място], [улица]бл. № 1, вх. А, ап. 24, Н. Г. Н. от [населено място], [улица], вх. 9, ет. 2, К. Б. М. от [населено място],[жк]бл. № 402, вх. 2, ет. 2, ап. 21 и Х. Д. Д. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплатят на „Таурон” ЕООД със седалище [населено място], р-н „О.”, [улица], ет. 4, разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 7 000 /седем хиляди лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: