2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 89
София, 26.02.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3795/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от [фирма] [населено място] чрез адв. М. М., срещу въззивното решение от 22.05.2017 г. по гр. д. № 2059/2017 г. на Софийския градски съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
В писмения отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Н. С. К., действащ като едноличен търговец с фирма „Н. К.-К.-НА”, чрез адв. М. З., поддържа становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване намира следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решението от 06.08.2014 г. по гр. д. № 21724/2012 г. на Софийския районен съд и вместо него е отхвърлен предявен от касатора отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ответникът не притежава право на собственост на основание давностно владение върху недвижим имот, съставляващ двуетажна масивна сграда със застроена площ 33.25 кв. м. за всеки етаж и Р. 66.50 кв. м., състояща се от два надземни етажа и подпокривно пространство, находяща се в поземлен имот пл. № 10 от кв. 104 по плана на [населено място], м. „Зона Б – 2”, попадаща в УПИ VІІІ-10,11, и касаторът е осъден да заплати 3 908.33 лева разноски по делото.
В касационната жалба касаторът твърди, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като спорът е разрешен по различен от формулирания в исковата молба петитум, при недопустимо разместване на доказателствената тежест и при изследване и произнасяне не по собствеността на ответника, а на тази на ищеца, която не е предмет на спора.
Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В разглеждания случай настоящият състав на ВКС, І-во г. о., счита, че доводът на касатора не намира опора в данните по делото – не съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо. Делото е за втори път във Върховния касационен съд, след като с решение № 9/10.02.2017 г. по гр. д. № 6320/2015 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е отменено решение № 6334/07.09.2015 г. по в. гр. д. № 18037/2014 г. на Софийския градски съд, с което е обезсилено първоинстанционното решение от 06.08.2014 г. по гр. д. № 21724/2012 г. на Софийския районен съд за уважаване на предявения отрицателен установителен иск за собственост и производството е прекратено поради недопустимост на иска, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Касационното обжалване е било допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради несъобразяване на въззивното решение със задължителната практика на ВКС по въпроса: как следва да процедира съдът, сезиран с отрицателен установителен иск за собственост, когато правният интерес на ищеца от предявения иск произтича от претенцията му да е титуляр на правото, което отрича на ответника, при формиране на извод за недоказаност на фактите, на които се основава правото на собственост на ищеца – да прекрати производството поради липса на правен интерес или да се произнесе с решение по съществото на спора. Прието е, че когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот и предяви отрицателен установителен иск, доказването, че спорното право принадлежи на ищеца е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация – въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот. Ето защо, като се е произнесъл по твърдението на ищеца, че той е носител на правото, което оспорва да принадлежи на ответника, въззивният съд не се е произнесъл извън предмета на спора. Решението не противоречи, а съответства на приетото в отменителното решение на ВКС, както и на определение № 427/12.12.2013 г. по ч. гр. д. № 3593/2013 г. на ВКС ІІ-ро г. о., цитирано в отменителното решение като задължителна съдебна практика.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът въвежда основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. длъжен ли е въззивният съд да се съобрази с изводите на ВКС по вече постановено по делото съдебно решение, с което е указано, че при предявен отрицателен установителен иск решаващият състав следва да установи само обстоятелството дали ответникът притежава или не претендираното вещно право, което е отричано от ищеца; 2. по какъв начин следва да бъде разпределена доказателствената тежест между страните по отрицателния установителен иск за собственост, както и длъжен ли е въззивният съд, когато решава да изследва дали ищецът е собственик на процесната сграда да изготви нов доклад по делото, с който да разпредели отново доказателствената тежест между страните или да им укаже за кои факти същите дължат събиране на доказателства; 3. длъжен ли е решаващият състав, който обосновава изводите си върху фактическа обстановка, различна от установената в заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата.
Първият от въпросите по изложението не съответства да данните по делото и в този смисъл не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Това е така, защото указанията в отменителното решение не са в смисъла, поддържан от касатора. Касационната инстанция е приела, че въззивният съд неправилно е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството, именно защото е счел, че твърденията на ищеца да е придобил собствеността върху процесния имот на релевираното придобивно основание – приращение по чл. 92 ЗС, са относими към материалноправната му легитимация по предявения иск, а не към допустимостта на иска. Следователно, разглеждайки исковата претенция по същество, при което отрекъл ищецът да е носител на правото на собственост, въззивният съд е процедирал в съответствие с указанията на касационната инстанция, които според чл. 294, ал. 1 ГПК са задължителни за съда, на когото делото е върнато.
Вторият въпрос също не обуславя допускане на касационната жалба за разглеждане по същество. Касаторът, в качеството си на ответник по въззивната жалба, в отговора си не се е позовал на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада. Напротив, изрично в отговора е записано, че според въззиваемия съдът е спазил изцяло задълженията си по чл. 146 ГПК – както в проекта за доклад по делото, обективиран в определение от 13.01.2014 г., така и в окончателния доклад, обективиран в протокола от съдебно заседание на 05.03.2014 г. Такова позоваване е било необходимо, тъй като въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото – т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а и в касационната жалба касаторът не е обосновал защо счита, че е налице пропуск на първоинстанционния съд да извърши доклад или че извършеният доклад е непълен или неточен, за да се прецени дължал ли е въззивният съд да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В обобщение, не се касае за определящ изхода на правния спор процесуалноправен въпрос като обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
За да постави третия въпрос, касаторът се позовава на тази част от заключението на допуснатата по делото съдебно-техническа експертиза, според която спорната сграда, състояща се от два етажа и част от подпокривно пространство, към момента на огледа от вещото лице е без покрив. Въпреки това и без да изложи мотиви въззивният съд направил извод, различен от извода на експертизата, а именно, че сградата има ограждащи стени и покрив. Касаторът твърди, че по този въпрос въззивното решение противоречи на решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, ІV-то г. о., а по въпроса дали е налице годен обект на правото на собственост, в касационната жалба е обосновал противоречие с решение № 1192/20.11.2008 г. по гр. д. № 5225/2007 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение № 96 от 16.02.2010 г. по гр. д. № 291/2009 г. на ВКС, ІІІ-то г. о. Въпросът не е определящ изхода на спора, защото искът е отхвърлен с решаващия мотив, че ищецът не е доказал да е собственик на дворното място, в което е построена спорната сграда, поради което и не я е придобил на основанието по чл. 92 ЗС – по приращение. Това придобивно основание не е осъществено дори да се приеме, че ищецът валидно е придобил правото на собственост върху поземления имот, тъй като сградата е съществувала преди придобиването на мястото, а не е била построена след това, както се твърди в исковата молба. Освен това ищецът не е закупил сградата заедно с дворното място, тъй като предмет на н. а. № 199/30.03.2007 г. е цялото дворно място и една конкретно посочена сграда в него /при данни по делото за съществуващи повече от една сгради/. След като страните по нотариалния акт са конкретизирали изрично коя сграда се явява, заедно с дворното място, предмет на договора, следва да се приеме, че останалите сгради са изключени от продажбата и по отношение на тях не намира приложение презумпцията на чл. 92 ЗС, че собственикът на земята е собственик и на постройките.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 е поставен въпросът: прекратява ли се правото на собственост върху постройка, когато правото на собственост върху нея е било прекратено поради разрушаването й; дали новата сграда, макар и изградена в същия обем като разрушената, представлява същия обект на правото на собственост, както и от кой момент /ако е различен обект на това право на собственост/ с оглед разпоредбата на чл. 181, ал. 2 ЗУТ, същото възниква. Фактическата обстановка, приета за установена от въззивния съд, не дава основание да се приеме, че спорната по делото сграда е изградена след разрушаване на съществувала преди това сграда – съдът е приел, че след 1996 г., когато била в лошо състояние /без прозорци, врати и външни стълби, с паднала мазилка и почти разрушен покрив/, ответникът по иска възстановил сградата, като изградил покрив и дървена стълба, поставил дограма, измазал я. Ето защо въпросът, като поставен в разрез с данните по делото, не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Отделно от изложеното – четвъртият въпрос не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на иска по изложените при разглеждането на третия въпрос съображения.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 2 000 лева по договор за правна защита и съдействие серия А № 689805 от 18.09.2017 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 22.05.2017 г. по гр. д. № 2059/2017 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 1, да заплати на Н. С. К., действащ като едноличен търговец с фирма „Н. К.-К.-НА”, разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 2 000 /две хиляди лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: