О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 123
София, 27.03.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на дванадесети март две хиляди и двадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4110/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 223/05.08.2019 г. по в. гр. д. № 136/2019 г. Кюстендилският окръжен съд, след като отменил решение № 83/04.02.2019 г. по гр. д. № 1344/2018 г. на Кюстендилския районен съд, отхвърлил предявения от И. К. Х. срещу С. Л. М. иск с правно основание чл. 108 ЗС за ревандикация на недвижим имот с идентификатор ………. по КККР на [населено място], Кюстендилска област, целият с площ от 3 084 кв. м., при посочени съседи.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца с оплаквания за постановяването му при основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
От ответника по касация – ответник по делото, е подаден писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
По делото е установено, че с решение № 41-Р/15.12.1994 г. на поземлената комисия [населено място] на Г. С. Х. е възстановено правото на собственост върху земеделска земя, съставляваща пасище, мера от 3.084 дка в местността „Д.” по картата на землището на [населено място]. Ищецът е един от наследниците по закон на собственика на възстановения имот.
Ответникът е оспорил иска с твърдението, че е собственик на имота на основание давностно владение, установено през 1994 г., упражнявано първоначално съвместно със съпругата му, а след нейната смърт – и с двете му дъщери. В отговора на исковата молба посочил, че през 1994 г. закупил от ТКЗС [населено място] /в ликвидация/ сграда, представляваща овчарник, а през 1996 г. – сграда, представляваща навес; след закупуването на овчарника завладели голяма част от стопанския двор на [населено място], махала „Ч. р.”, с обща площ от 8.000 дка, като започнали да я ползват като своя; една част е ползвана с оглед предназначението на овчарника, а останалата част – за овощна и зеленчукова градина, засаждайки в периода 1994 – 2000 г. множество плодни дръвчета; владението било явно и необезпокоявано до 2018 г., когато ищецът поискал да му бъдат предоставени двете сгради за ползване.
Обстоятелството, че ответникът владее процесния имот, е прието за безспорно между страните и ненуждаещо се от доказване.
Преценявайки събраните по делото доказателства с оглед нормата на чл. 79 ЗС и разрешенията по прилагането на закона, дадени с решения на ВКС /решение № 68/02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на І-во г. о., решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ІІ-ро г. о., решение № 376/12 от 12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на І-во г. о./, с оглед показанията на разпитаните свидетели въззивният съд приел, че ответникът е упражнявал фактическа власт върху процесния имот за период, по-дълъг от 10 години, непрекъснато, явно и необезпокоявано и затова го е придобил по давност. Посочил, че и двете групи свидетели са категорични за това, че ответникът е ползвал сгради, попадащи в имота на наследодателя на ищеца и пространството около тях. И двете групи свидетели са възприели засаждането на спорния имот с овощни дръвчета, като с оглед показанията на свидетелите Г. и К. е доказано, че именно ответникът ги е засадил, като се касае за дървета на около 20 години. Съдът кредитирал показанията на посочените лица като логични, непротиворечиви и неопровергани. С оглед посоченото и съобразно показанията на св. Г., че цялата площ, която се ползва, е оградена, съдът приел за доказано осъществяването на фактическа власт върху спорния имот чрез извършване на явни действия по физическо присъствие и стопанисване. Засаждането от ответника на възстановената на ищеца площ с овощни дръвчета, действията, свързани с обиране на плодовете, косене на мястото и ограждането, съдът преценил като действия на упражнявано владение върху същата, които могат да станат достояние на заинтересования собственик. Посочил и това, че ако имотът не е ограден и засаден, би могло да се приеме, че осъществяваните действия са проявление само на упражняваното право на собственост върху сградите. Не са представени доказателства за прекъсване на давността поради наличие на някое от обстоятелствата, посочени в чл. 116 ЗЗД, приложим съответно към института на придобивната давност съгласно чл. 84 ЗС. Не се твърди и не са представени доказателства владението да е установено с насилие, както и да е било смутено чрез действия на противопоставяне от невладеещия собственик – ищеца, след възстановяването на имота с решение на поземлената комисия, на поведението на владеещия несобственик по отношение на владения имот, а спорове с наследодателя на ищеца, за които сочат свидетелите М. С. и Д. С., са ирелеватни. Липсват и доказателства за съдебни спорове, като с оглед датата на смъртта на наследодателя на ищеца – 03.03.1994 г., предшестваща придобиването на сгради от ответника на 04.05.1994 г. и 06.08.1996 г. и завладяването на имота, спорове няма как да е имало. Действия на противопоставяне – поставяне на колчета в имота, са извършени едва след изтичане на срока по чл. 79, ал.1 ЗС, при настъпили вече материалноправни последици на придобивната давност в полза на ответника, в резултат на което ищецът е изгубил правото си на собственост върху имота. Изявленията на ответника, че имотът се владее като прилежаща земя на собствените му сгради – овчарник и навес за фураж, в отговор на отправената от ищеца нотариална покана, са направени след изтичане на необходимия срок и придобиването на имота по давност и поради това нямат правопогасяващо действие.
С оглед изложеното въззивният съд приел, че ответникът е придобил правото на собственост на основание давностно владение върху имота на ищеца, респ. ищецът е изгубил своето право на собственост на основание чл. 99 ЗС, при което положение предявеният иск за ревандикация на имота се явява неоснователен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпросите:
1. Може ли да се придобият по давност вещи /сгради/, които са публична държавна или общинска собственост, въпреки че същите са разположени в частен имот, собственост по наследство на И. К. Х. и Р. К. В.;
2. Допустимо ли е установяването от съда на собствеността върху вещите и сградите, които се намира в частен имот;
3. Длъжен ли е съдът при произнасяне по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС да обследва всички свидетелски показания и допустимо ли е кредитирането единствено на показания, подкрепящи твърденията на ответника;
4. Следва ли съдът по искове с правно основание чл. 108 ЗС да изясни въпроса ответникът каква част от процесния имот владее.
По всички въпроси се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображения, че по въпросите, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, липсва задължителна съдебна практика.
В касационната жалба се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2019 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване може да бъде допуснато по процесуалноправен или материалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. В разглеждания случай въззивният съд не е обсъждал въпроса за придобиване на права върху сградите, които ответникът твърди, че е закупил през 1994 и 1996 г. от лицата с право на дял от имуществото на прекратеното ТКЗС. Съдът не е бил и длъжен да стори това, тъй като този въпрос не стои по иска за ревандикация, който има за предмет поземления имот, възстановен на ищеца по реда на ЗСПЗЗ. Както е записано и в мотивите към обжалваното решение, моментът на придобиването на сградите е посочен от ответника само като начален момент на установеното от него владение върху поземления имот, поради което не е било нужно съдът да обсъжда придобиване от ответника на права върху имота на основание твърдените сделки. Ето защо първите два въпроса за възможността да се придобият по давност сгради, които са публична държавна или общинска собственост, намиращи се в частен имот, като поставени извън предмета на спора между страните, не обосновават наличие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
За да постави третия въпрос, касаторът е развил в касационната жалба тезата, че въззивният съд е основал фактическите си изводи единствено на показанията на свидетелите Г. и К. и не е кредитирал показанията на свидетелите И. и С.. Прегледът на мотивите към въззивното решение не дава основание за такъв извод- обсъдени са показанията и на двете групи свидетели, като показанията на свидетелите Г. и К. са изтъкнати по причина, че съдържат факти за конкретни фактически действия по стопанисването на имота, извършени от ответника, от които собственикът може да узнае, че друго лице владее неговия имот и ще има възможност да предприеме действия по защита на собствеността си. Изложени са и съображения, поради които съдът е кредитирал тези показания – те са възприети като логични, непротиворечиви и неопровергани. Изложени са и съображения, че част от показанията на свидетелите С. и С. са по ирелевантни за спора факти. Ето защо поставеният трети въпрос от една страна е зададен при предпоставка, която не се установява по делото, а от друга страна при разрешаването му въззивният съд е процедирал в съответствие с трайната съдебна практика на Върховния касационен съд относно начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите /решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на I-во г. о.; решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на II-ро г. о., решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на IV-то г. о. и цитираната в него съдебна практика/ – гласните доказателства се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото, като се вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането от свидетелите на установяваните факти, а изводът защо следва да бъде дадена вяра на показанията на един свидетел, а на друг – не, следва да се основава на анализ на показанията на всички свидетели, включително с оглед възможността да възприемат определени факти пряко и непосредствено. Наличието на съдебна практика, на която въззивното решение съответства, изключва възможността касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Четвъртият въпрос също не обосновава предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй като е поставен в несъответствие с данните по делото – установено е, че ответникът владее целия имот, предмет на иска за ревандикация, а не част от него, за да се налага определянето на тази част.
В касационната жалба е изложен довод за противоречие на въззивното решение с т. 2А на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, според която съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. Поддържаното противоречие не е налице, защото видно от диспозитива на обжалвания акт, въззивният съд е процедирал по начина, указан в тълкувателния акт. Не се установява противоречие и с решение № 551/13.09.2010 г. по гр. д. № 669/2009 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 9/23.01.2012 г. по гр. д. № 251/2011 г. на ВКС, І-во г. о., относно елементите от фактическия състав на иска по чл. 108 ЗС. Това е така, защото въззивният съд е приел за доказана материалноправната легитимация на ищеца като собственик на процесния имот на основание реституция по ЗСПЗЗ и наследствено правоприемство, но е приел, че същият е изгубил правото си поради придобиването му от ответника на основание придобивна давност – чл. 99 ЗС. Въззивното решение не противоречи и на трайната съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, според която в мотивите към решението съдът следва да обоснове изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост и преценявайки всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдените фактически обстоятелства /решение № 23/02.02.2018 г. по гр. д. № 920/2017 г. на ІV-то г. о.; решение № 65/12.03.2018 г. по гр. д. № 2589/2017 г. на ІV-то г. о.; решение № 200/02.01.2018 г. по гр. д. № 350/2017 г. на І-во г. о., и др./. В разглеждания случай въззивният съд е обсъдил всички доказателства за правнорелевантните факти по делото, посочил е кои факти намира за доказани и кои – не, и е обсъдил всички доводи и възражения на страните, поради което въззивното решение не противоречи и на посоченото в касационната жалба на решение № 609/15.01.2009 г. по т. д. № 323/2008 г. на ВКС, І-во т. о.
Не се установява наличие и на поддържаното в касационната жалба основание очевидна неправилност. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационното обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В случая въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика, а и касаторът не обосновава защо според него обжалваното решение е очевидно неправилно.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 600 лева по договор за правна защита и съдействие сер. К, № [ЕГН]/26.09.2019 г., заплатени по банков път, видно от платежно нареждане от 14.10.2019 г. на „И. А. Б.” АД.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 223/05.08.2019 г. по в. гр. д. № 136/2019 г. на Кюстендилския окръжен съд.
ОСЪЖДА И. К. Х. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], Кюстендилска област, [улица], да заплати на С. Л. М. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 600 /шестстотин лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: