2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N 178
София, 28.10.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. N 3037/2019 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК вр. чл. 248, ал. 3, изр. 2-ро ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 2412/05.07.2019 г., подадена от Община Търговище, срещу определение № 247/27.06.2019 г. по в. ч. гр. д. № 199/2019 г. на Търговищкия окръжен съд, с което е оставена без уважение частна жалба срещу определение № 910/22.05.2019 г. по гр. д. № 2228/2018 г. на Търговищкия районен съд.
Иска се отмяна на обжалваното определение като неправилно. Твърди се, че в случая са налице двете кумулативно дадени изисквания на чл. 78, ал. 2 ГПК за невъзлагане в тежест на ответника – жалбоподател по делото, сторените от ищеца разноски в производството по предявения положителен установителен иск за собственост, а именно: ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и е признал иска.
Ответникът М. И. Х. оспорва жалбата като недопустима.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди данните по делото, намира следното:
Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване по аргумент за обратното от чл. 274, ал. 4 ГПК акт на въззивен съд, така допустима. Настоящият състав не споделя довода на ответника за недопустимост на жалбата. При преценката дали въззивният акт по съществото на искането за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските подлежи на касационно обжалване, се съобразява специалната разпоредба на чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК, която препраща към чл. 280, ал. 3 ГПК, тъй като обвързва допустимостта не с размера на исканите или присъдени разноски, а с допустимостта на евентуална касационна жалба предвид вида и цената на иска. Тъй като в случая е предявен иск за собственост върху недвижим имот, а съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решенията по такива искове подлежат на касационно обжалване винаги, без оглед данъчната оценка на имота, то на обжалване без оглед цената на иска подлежи и определението на окръжния съд по съществото на искането по чл. 248, ал. 1 ГПК като втора по ред инстанция.
С решение № 257/19.04.2019 г. по гр. д. № 2228/2018 г. на Търговищкия районен съд е признато за установено по отношение на Община Търговище, че М. Х. е собственик на основание наследство и давностно владение на недвижим имот, находящ се в землището на [населено място] с идентификатор ………… и площ от 2 030 кв. м., и ответникът е осъден да заплати на ищеца сторените от последния разноски по производството в размер на 620 лева. Решението е влязло в сила като необжалвано.
С определение № 910/22.05.2019 г., постановено в производство по чл. 248, ал. 1 ГПК, първоинстанционният съд отхвърлил молбата на ответната община за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските.
Частната жалба, подадена от общината срещу това определение, е оставена без уважение с обжалваното сега определение.
Въззивният съд приел, че в случая не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК разноските в производството да са в тежест на ищеца. Посочил, че признанието на иска е направено след първоначалното му оспорване и развито съдебно дирене по делото. Признанието на иска е несъвместимо с неговото оспорване, за разлика от признанието на факти. Признанието на иска, направено след събиране на съответни доказателства в исковия процес, не може да породи правните последици на чл. 78, ал. 2 ГПК. Постановено е от районния съд решение, с което искът се уважава, поради което ответникът следва да носи отговорност за направените от ищеца разноски. По тези съображения е прието, че молбата на ответника за изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските се явява неоснователна.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят е поставил въпроса: „допустимо ли е при иск по чл. 124, ал. 1 ГПК – положителен установителен иск за установяване собствеността на поземлен имот, представляващ земеделска земя, въз основа на давностно владение по чл. 79, ал. 1 ЗС, да се присъждат разноски в производството в тежест на ответника – община, при положение, че своевременно е направено възражение на основание чл. 78, ал. 2 ГПК предвид факта, че с поведението си общината като ответник не е дала повод за завеждане на делото, изричното признание на иска от страна на общината, това, че за процесния имот не е съставян акт за общинска собственост, както и обстоятелството, че процесните имоти се водят „земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ”, респ. „на община”, по силата на закона, а не вследствие на действия, оспорващи правата на ищеца, както и обстоятелството, че протоколно решение № 2 от 30.07.2008 г. на комисия, назначена съгласно чл. 19, ал. 2 от ЗСПЗЗ, е подписано с „особено мнение”, мотивирано от представителя на общината”. Поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване с цел осъвременяване на съдебната практика, изхождайки от мотивите на съда, че по този род дела следва да се присъждат разноски в полза на ищците и в тежест на ответниците- общини.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по следните съображения:
Противно на предпоставката, при която се задава поставеният въпрос, съдържаща се в самия него, а именно отречено от въззивния съд признание на иска, съдът в мотивите си е приел, че е налице признание на иска, но тъй като същото е направено след първоначалното оспорване с отговора на исковата молба и проведено съдебно дирене, то е негодно по смисъла на чл. 78, ал. 2 ГПК да породи освобождаване на ответника от отговорността за разноски. Следователно, решаващият извод на окръжния съд в обжалваното определение е обусловен от въпроса може ли признание на иска, направено след отговора на исковата молба, да обоснове приложение на чл. 78, ал. 2 ГПК, а не от въпроса налице ли е признание на иска по делото и поведение на ответника, даващо повод за завеждане на делото. В този смисъл въпросът не е обуславящ изхода на спора, поради което не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Дори хипотетично да се приеме, че въпросът е обуславящ, то не е налице наведената специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а това е така, защото, макар да се позовава на необходимостта от осъвременяване на съществуващата практика по поставения въпрос, позоваването на тази необходимост е бланкетно – касаторът не сочи с какво са се променили обществените условия и с какво тази промяна налага занапред, в аналогична хипотеза, разноските вече да не се възлагат на общината. Обстоятелството, че бюджетът на общината се формира от местни данъци и такси, събирани от гражданите, не е израз на промяна в обществените условия, нито е сред основанията за разпределяне на отговорността за разноски по чл. 78 ГПК.
Освен това е налице и съдебна практика на състави на ВКС по аналогични хипотези, с която обжалваното сега определение не влиза в противоречие, което също изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване – напр. определение № 709 от 28.12.2012 г. на ВКС, І-во г. о., по ч. гр. д. № 592/2012 г., определение № 181 от 30.10.2017 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., по ч. гр. д. № 3852/2017 г. В нея е прието, че когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК. Разглежданият случай разкрива тази специфика, свързана с характера на недвижимия имот, предмет на положителния установителен иск за собственост, че според приетото в мотивите към влязлото в сила като необжалвано първоинстанционно решение, към момента на кооперирането имотът е бил селищен, а не земеделска земя, поради което е прието, че същият не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, както и че ограниченията по чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ за придобиване на такива имоти по давност като оригинерен способ са неприложими. При този характер на имота именно отразяването му като земя по чл. 19 ЗСПЗЗ е породило необходимостта от предприетата съдебна защита по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, тъй като претендираната промяна в собствеността не може да се извърши по друг ред, освен по съдебен /както правилно е посочено в мотивите към определението по чл. 248, ал. 1 ГПК на първоинстанционния съд/. Касаторът се позовава на обстоятелството, че протоколно решение № 2 от 30.07.2008 г. на комисията, назначена съгласно чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ, за определянето на имотите, които стават общинска собственост съгласно чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, е подписано с особено мнение от представителя на общината. То обаче, не може да обоснове друг краен резултат по повдигнатия въпрос, тъй като в случая не е налице втората предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК.
Ответникът не е сторил и не е претендирал присъждането на разноски за настоящото производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 247/27.06.2019 г. по в. ч. гр. д. № 199/2019 г. на Търговищкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: