10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 63
София, 11.02.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3846/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Г. Р. и М. Ц. Р. чрез адвокат Н. Д. от АК [населено място], срещу въззивното решение № ІV-49 от 31.05.2018 г. по в. гр. д. № 45/2018 г. на Бургаския окръжен съд.
С обжалваното решение въззивният съд потвърдил решение № 165 от 26.10.2017 г. по гр. д. № 253/2017 г. на Районния съд [населено място], с което е отхвърлен предявен от касаторите отрицателен установителен иск за приемане на установено, че Г. С. К., Г. Г. К. и О. Г. К. не са собственици на 23.50 кв. м. ид. ч., представляващи част от поземлен имот с идентификатор ……. по КККР на [населено място], идентичен с парцел ІІ-… от кв. 42 по плана на града.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и към нея има приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./, поради което е допустима.
От ответниците по касация – ответници по делото, е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
От данните по делото е видно и това е прието за установено, че имотът произхожда от Д. К. Русия, който при действието на регулационния план от 1959 г. е притежавал парцели ХІІІ-… и ХІV-… от кв. 14, идентични с парцели І-… и ІІ-… от кв. 42 по плана на града от 1965 г.
През 1963 г. между наследниците на собственика е извършена делба. Видно от протокол от 21.06.1963 г. по гр. д. № 185/1963 г. на Поморийския народен съд, К. Р. е получил в дял 72.50 кв. м. от парцел ІІ-… от кв. 42, целият от 232 кв. м. – идентичен със спорния понастоящем поземлен имот с идентификатор …….. по КККР на [населено място], и 1/2 ид. ч. от парцел І-…, целият от 168 кв. м., идентичен с поземлен имот с идентификатор …… О. Р. е получила 159.50 кв. м. от парцел ІІ-…, целият от 232 кв. м. – идентичен със спорния понастоящем поземлен имот, и 1/2 ид. ч. от парцел І-…., целият от 168 кв. м. Поделена е и съществуващата жилищна сграда.
През 1981 г. е приет нов кадастрален, застроителен и регулационен план, според който имот с пл. № … е обозначен с пл. № 100, за който с отредени парцели ІІ-… от кв. 42, идентичен със спорния имот, и парцел ХVІ-… от кв. 42, отреден за магазин.
При действието на този план съсобствениците са извършили следните разпоредителни сделки:
С н. а. № …/19.12.1997 г. К. Р. дарил на дъщерите си А. Г. и С. Р. 72.50 кв. м. ид. ч. от парцел ІІ-… по плана от 1963 г., от който по плана от 1981 г. е образуван парцел ІІ-… от кв. 42, урегулиран от 358 кв. м., като от него дарителят дарил на приобретателите по равно собствените си 112/358 кв. м. ид. ч. при запазване на съществуващото съотношение със съсобствениците. Предмет на дарението са още западната част от двуетажна паянтова жилищна сграда и 1/2 ид. ч. от парцел І-… от кв. 42, идентичен с парцел …-за магазин от кв. 42.
На същата дата – 19.12.1997 г., с н. а. № …/1997 г. О. Г. /Р./ дарила на децата си Г. Г. и Е. К. 159.50 кв. м. ид. ч. от парцел ІІ-… от кв. 42 по плана от 1963 г., от който по плана от 1981 г. е образуван парцел ІІ-… от кв. 42, урегулиран от 358 кв. м., като от него дарителката дарила на приобретателите по равно собствените си 246/358 кв. м. ид. ч. при запазване на съществуващото съотношение със съсобственика. Предмет на дарението са още източната част от жилищната сграда, както и 1/2 ид. ч. от парцел І-… от кв. 42, идентичен с парцел …-за магазин от кв. 42.
Впоследствие дарените по двата договора са извършили следните разпоредителни сделки:
С н. а. № ../20.01.2004 г. С. М. /Р./ продала на племенника си Е. Г. Р. 1/2 ид. ч. от 112/358 кв. м. ид. ч. от УПИ ІІ-… от кв. 42, целият урегулиран от 358 кв. м., а с н. а. № ../11.03.2004 г. А. Г. продала на сина си Р. Р., по време на брака му с М. Р. /бракът е сключен на 25.10.1995 г./, 1/2 ид. ч. от 112/358 кв. м. ид. ч. от УПИ ІІ-… от кв. 42, целият урегулиран от 358 кв. м. Предмет на разпорежданията са и притежаваните от продавачите идеални части от западната част на жилищната сграда. При сключването на договорите прехвърлителите са се легитимирали за собственици с н. а. №…/1997 г., с който са придобили съответните имоти от своя баща К. Р.. При действието на кадастралната карта и кадастралния регистър на [населено място], одобрени през 2006 г., с н. а. № …/06.03.2009 г. А. Г. и С. М. продали на Р. Р. и Е. Р. при равни квоти 23.50 кв. м. ид. ч. от спорния имот с идентификатор ….., целият с площ от 373 кв. м. Впоследствие с н. а. № …/26.06.2015 г. Е. Р. продал на Р. Р. собствените си 67.75 кв. м. ид. ч. от спорния поземлен имот и 1/2 ид. ч. от апартамент № 2.
Надарената от О. Г. /починала през 2012 г./ нейна дъщеря Е. К. е починала през 2013 г. и е оставила за наследници ответниците по делото: Г. С. К. – съпруг, Г. Г. К. – син, и О. Г. К. – дъщеря. С н. а. № …/02.10.2014 г. Г. Г. заменил с ответниците по делото получените по дарение от О. Г. 123 кв. м. ид. ч. от спорния поземлен имот, целият от 373 кв. м., както и собствената си 1/2 ид. ч. от построени в същия сгради, а така също и 1/4 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ………./идентичен с …….. – за магазин, преди това парцел І-… от кв. 42/. Прехвърлителят се легитимирал с н. а. № …/1997 г., с който придобил имотите по дарение от своята майка О. Г..
Предмет на спора е установяване правата на ответниците върху 23.50 кв. м. ид. ч. от ПИ с идентификатор …….., идентичен с УПИ ІІ-… от кв. 42 по плана от 1981 г. Според твърденията на ищците те представляват разликата между прехвърлените от О. Г. с н. а. № …/1997 г. 246 кв. м. ид. ч. от парцел ІІ-… от кв. 42, целият с площ от 358 кв. м., и действителния обем на притежаваните от прехвърлителката права от 222.50 кв. м. ид. ч.
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че първоначално площта на имот пл. № … от кв. 42, от който са образувани два парцела, е била 400 кв. м., като парцел ХІІІ-… по плана от 1959 г. е бил с площ от 168 кв. м., а парцел ХІV-… – с площ от 232 кв. м. Според одобрения през 1965 г. план имотните граници и номерата на имотите не са променени, променени са само номерата на парцелите, като вече са образувани парцел І-… и парцел ІІ-… от кв. 42. В плана от 1981 г. имот пл. № … е получил пл. № 100, като са образувани два парцела: парцел … – за магазин с площ от 40 кв. м. и парцел ІІ-… от кв. 42 с площ от 377 кв. м. според заключението на вещото лице от техническата експертиза. В нотариалните актове №№ … и … от 1997 г. обаче, площта на парцел ІІ-100 от кв. 42 е записана като 358 кв. м., а на парцел … – за магазин – 42 кв. м., т. е. отново общата квадратура на двата е 400 кв. м.
Твърденията на ищците са свързани с различните площи на парцелите, образувани от притежавания от първоначалния собственик един общ имот пл. № …, впоследствие – пл. № … от кв. 42, а именно: по плана от 1965 г. парцел І-… е от 168 кв. м., а по плана от 1981 г., когато става парцел … – за магазин, е от 42 кв. м., а парцел ІІ-… по плана от 1965 г. е от 232 кв. м. и от 358 кв. м., когато е парцел ІІ-… от кв. 42 по плана от 1981 г., т. е. налице е преминаване на част от площта на парцел … – за магазин към парцел ІІ-…от кв. 42. Съобразно с тези данни ищците твърдят, че разликата в площта на първия парцел от 126 кв. м. /168-42=126/ е присъединена /но не в смисъл на придадена по регулация/ към втория парцел, който от 232 кв. м. е станал 358 кв. м. /232+126=358/. Оттук според ищците следва, че в парцел ІІ-100 от кв. 42 те притежават 135.50 кв. м., получени от сбора на 72.50 кв. м., колкото са идеалните части на праводателя им К. Р. според съдебната делба-спогодба от 1963 г., с половината от 126, а именно 63 кв. м., на колкото възлизат правата им в парцел І-346 от кв. 42, от който посочените 126 кв. м. са отнети /72.50+63=135.50/. Същевременно правата на праводателката на ответниците О. Г. според ищците възлизат на 222.50 кв. м., получени от сбора на 159.50 кв. м., колкото са идеалните части на О. Г. според съдебната делба-спогодба от 1963 г., с половината от 126, а именно 63 кв. м., на колкото възлизат правата им в парцел І-… от кв. 42, от който посочените 126 кв. м. са отнети /159.50+63=222.50/. Съответно, разликата между частта, с която О. Г. се е разпоредила с н. а. № …/1997 г., а именно 246 кв. м. ид. ч., и действително притежаваната от нея част от 222.50 кв. м. ид. ч., съставлява 23.50 кв. м. ид. ч., които според правното твърдение на ищците не принадлежат на ответниците.
Въззивният съд приел това твърдение на ищците за доказано. Посочил, че при сключване на съдебната делба-спогодба от 1963 г. общата площ на имота, който е бил урегулиран в два парцела, е била 400 кв. м. С одобрението на плана от 1981 г. площта на парцелите, отредени за имота, е останала същата, а изменението в рамките на площта е в конфигурацията на съсобствения на съделителите имот. От този факт съдът направил извод, че съсобствениците и след урегулирането от 1981 г. са притежавали право на собственост върху имота, за който са отредени новите два парцела в същия обем, но разпределено в новите парцели, а именно по 21 кв. м. от парцел …, който е с площ от 42 кв. м., като от парцел ІІ-…, който е с площ от 358 кв. м., К. Р. притежава 135.50 кв. м., а О. Г. – 222.50 кв. м. Така, когато през 1997 г. с н. а. № … К. Р. дарил на дъщерите си собствените си 112/358 кв. м. ид. ч. от парцел ІІ-… от кв. 42, всъщност се е разпоредил с 23.50 кв. м. ид. ч. по-малко от идеалните части от имота, които е придобил въз основа на делбата от 1963 г. Съответно, с дарението по н. а. № …/1997 г. О. Г. се е разпоредила с 23.50 кв. м. повече от идеалните части от имота, които е придобила въз основа на делбата от 1963 г.
За доказано обаче въззивният съд приел правното твърдение на ответниците, че са придобили спорната част от 23.50 кв. м. ид. ч. по давност. Извод в тази насока съдът направил от записаното и в двата нотариални акта от 1997 г., че, извършвайки даренията, праводателите изразяват волята да се запази съществуващото съотношение със съсобствениците. Това означава, че между тях е съществувала договореност за запазване на съществуващото съотношение в новия парцел, който е с по-голяма площ от парцела по предходния регулационен план. Тази договореност въззивният съд изтълкувал в смисъл, че К. Р. е отстъпил владението върху 23.50 кв. м. от своята идеална част от имота на сестра си О. Г., като началната дата на установяване на владението е 19.12.1997 г., тъй като на тази дата Г. се е разпоредила с процесните 23.50 кв. м., дарявайки ги на децата си. Обсъждайки представените от ответниците документи, подписани от двете групи надарени, а именно декларация от 1997 г., че ще ползват за търговска дейност площ от имота, съответстваща на дарените им идеални части, и договор от 2003 г. за реално ползване на имота в същия обем, въззивният съд заключил, че наследниците на К. Р. не са се противопоставили на владението, отстъпено от наследодателя им върху тези 23.50 кв. м. и не са оспорили уговорката, че се запазва съществуващото съотношение със съсобствениците. Съобразявайки разрешението на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС относно установяване на владение от съсобственик, въззивният съд намерил, че волеизявленията на съсобствениците Р. и Г. в нотариалните актове за дарение, както и волеизявленията и действията на надарените и техни правоприемници, преценявани в тяхната съвкупност, водят до извод, че праводателите на ответниците са установили владение върху процесните 23.50 кв. м. от момента на извършване на дарствените актове. Владението е упражнявано от тях непрекъснато, явно и спокойно в продължение на повече от десет години и ответниците са придобили правото на собственост на основание изтекла придобивна давност на 20.12.2007 г., с присъединяване владението на праводателите им.
Въззивният съд приел и, че така придобитото право не е изгубено от ответниците. През 2012 г. Е. К., а през 2013 г. Г. К. /неин съпруг/ и Г. Г. са подали данъчни декларации, в които са посочили, че притежават идеални части от съсобствения имот, изключващи спорните 23.50 кв. м., но това не води до извод, че са изгубили правото на собственост, което към този момент вече е било придобито от тях на основание изтекла придобивна давност. Съдът взел предвид сключеният през 2014 г., след смъртта на Е. К., договор за замяна между нейния брат Г. Г. и наследниците й по закон – ответниците по делото, и посочил, че след като след подаване на данъчната декларация Г. е извършил разпоредителни действия, включващи и припадащата му се идеална част от процесните 23.50 кв. м., това изключва извода за отстъпване на владението или промяна на анимуса. Съдът обсъдил и съдържанието на отговора на отправена от ищеца Р. Р. до ответниците през 2017 г. нотариална покана за сключване на нов договор за разпределение на реалното ползване на дворното място, в който ответниците заявили, че площта на идеалните части за тях не може да бъде по-малка от 246 кв. м. съгласно нотариалните им актове, и заключил, че не е налице и извънсъдебно признание на правата на ищците, а волеизявление, което ясно манифестира, че ответниците не са променили намерението си да своят имота и след подаването на данъчните декларации. Съдът посочил и, че от показанията на свидетелите не се установяват различни факти относно владението върху процесните 23.50 кв. м. ид. ч., а става ясно, че до 2008 г. не е имало спор между съсобствениците относно тази площ, такъв е възникнал през 2008 г., когато ищците узнали, че трябва да притежават собствеността върху още 23.50 кв. м.
В резултат на изложеното въззивният съд заключил, че като правилно по резултата си първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен по други съображения, следва да бъде потвърдено.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили въпросите: 1. следва ли при съвладение на недвижим имот съсобственикът, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да извърши действия, с които да обективира спрямо останалите съсобственици намерението си да владее техните идеални части за себе си – по този въпрос като основание за допускане на касационно обжалване се поддържа чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, както и с практика на тричленни състави на ВКС, която се цитира и представя; 2. възможно ли е при условията на съвладение единият от съсобствениците да увеличи идеалната си част чрез владение на идеална част от идеалните части на другия съсобственик, след което отново да е налице съсобственост между същите лица, но при променено съотношение-основанието за допускане на касационно обжалване, което се поддържа, е чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика по въпроса; 3. на последно място се поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.
Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване може да бъде допуснато по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. Поставените от касаторите първи и втори въпроси формално са обуславящи правната воля на въззивния съд, защото съдът е разсъждавал относно елементите на придобивната давност, противопоставена от ответниците по иска в защитата им по съществото на спора, и е формирал правния си извод, че елементите от придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС са налице.
В действителност обаче решаващият изхода на спора въпрос е друг и като резултат въззивното решение произтича от отговора на този въпрос: по какъв начин промяната с регулационния план от 1981 г. в площите на двата съседни парцела, образувани от един общ имот, се е отразила на правата на съсобствениците, определени между тях при действието на предходен план по силата на съдебната делба-спогодба от 1963 г. При разрешаването на този въпрос следва да се има предвид, че промяната през 1981 г. в площите на двата парцела, всеки от които е отреден за част от един общ имот, не може да бъде определена като придаване по регулация, защото имотът и отредените за него парцели принадлежат на едни и същи съсобственици. Както е отбелязал и въззивният съд, към 1981 г., когато е одобрен действащият регулационен план на [населено място], имотът и двата отредени за него парцела са принадлежали на двама съсобственици – К. Р. и О. Г., поради което при новото урегулиране на имота не е извършено придаване по регулация от имот към парцел, а преминаване на част от 126 кв. м. от площта на единия парцел към площта на другия парцел. В резултат на това площта на парцел ІІ-… от кв. 42 се е увеличила и от 232 кв. м. е станала 358 кв. м. Разпределението на площта от 126 кв. м. между съсобствениците на парцел ІІ-… не е съответно на частите, които съсобствениците са притежавали в парцела, от който тази площ се отнема, а е съответно на материалните права на съсобствениците в парцела, към който тази част преминава, така, както същите са установени по съгласие между тях със съдебната спогодба от 1963 г. Така, след като К. Р. е притежавал 72.50/232 ид. ч. от парцел ІІ-… по предходния план, то правата му в парцел ІІ-… по плана от 1981 г. възлизат на 111.88/358 ид. ч., а правата на О. Г., които в парцел І-… по предходния план са възлизали на 159.50/232 ид. ч., в идентичния му парцел ІІ… по плана от 1981 г. възлизат на 246.12/358 ид. ч. Видно е от нотариалните актове от 1997 г. №№ … и …, че съсобствениците са се разпоредили именно с така определения обем права, които съответстват на правата, действително притежавани от всеки от тях. Така, К. Р. е дарил на дъщерите си собствените си 112/358 ид. ч. /приблизително равни на 111.88/358 ид. ч./, а О. Г. е дарила на децата си собствените си 246/358 ид. ч. /приблизително равни на 246.12/358 ид. ч./. Ето защо, като са придобили с договора за дарение от 1997 г. 246/358 ид. ч. от парцел ІІ-… от кв. 42 по плана от 1981 г., праводателите на ответниците са придобили и спорните 23.50 кв. м., предмет на предявения срещу тях отрицателен установителен иск. Обуславящият изхода на спора въпрос не е поставен от касаторите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а поставените при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК два въпроса относно придобивната давност не са решаващи за изхода на спора, поради което по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК е мотивирано с твърдението на касаторите, че въззивното решение не е съобразено с трайната съдебна практика, в резултат на което законът е приложен неправилно, както и с обстоятелството, че решаващият съд е проявил различно отношение при тълкуване действията на двете страни, които са необходими за демонстриране на субективното отношение на своене на процесните идеални части. Липсва изявление или действие от страна на К. Р. по отстъпване владението на 23.50 кв. м. ид. ч. на О. Г. /Р./, както и доказателства за предприети действия на страна на О. Г. да приеме и упражнява владение върху тези идеални части. Извършеното тълкуване на несъществуващи уговорки е немотивирано, прекалено свободно и поради това несправедливо, извършено в ущърб на едната страна по делото. Коренно противоположен е изводът на съда по отношение действията на праводателите на ответниците по иска Е. К. и Г. Г., както и на ответника Г. С. Г.. Те писмено са изразили своето субективно отношение към процесните идеални части, подавайки декларация по чл. 14 ЗМДТ с вярната площ, намалена с 23.50 кв. м. ид. ч. от дарените 246 кв. м. ид. ч., а Е. К. е заявила и пред свидетели, че дарени в повече 23.50 кв. м. са резултат на изчислителна грешка, която желае да се отстрани. Въпреки това за съда са били необходими и други действия, които да подкрепят промяна в анимуса на тези лица, които никога не са имали намерение да своят процесните идеални части, тъй като до този момент не са знаели за допуснатата грешка в нотариалния им акт. Подобно „свободно” тълкуване на доказателствата по делото според касаторите е неправилно, а постановеното на базата на такива мотиви решение е очевидно неправилно и необосновано.
В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че в приложното поле на предпоставката очевидна неправилност като отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, законодателят е включил всички пороци на въззивния акт, обуславящи неговата неправилност. Това налага разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК да бъде направено въз основа на обективни критерии.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правила на формалната логика.
В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. Обжалваното решение не е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касаторите доводи за неправилно възприемане и тълкуване на част от доказателствата за наличието на елементите на придобивната давност по съществото си са доводи за неправилност на решението като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Обосноваването на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК със съображения за противоречие с практиката на ВКС означава, че то се поглъща от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и не може да се разглежда като самостоятелно. Ето защо не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.
В обобщение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
При този изход на спора и предвид заявеното искане, касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация Г. Г. К. доказаните разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция по договор за правна защита и съдействие № 0000082652 от 07.08.2018 г. в размер на 600 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № ІV-49 от 31.05.2018 г. по в. гр. д. № 45/2018 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА Р. Г. Р. с ЕГН ………. и М. Ц. Р. с ЕГН ……….., двамата с адрес: [населено място], [улица], да заплатят на Г. Г. К. разноски за касационната инстанция в размер на 600 /шестстотин лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: