2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 545
София, 03.12.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3443/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
С решение № 178658 от 24.07.2017 г. по гр. д. № 19043/2016 г. Софийският районен съд приел за установено по отношение на Столичната община по предявените искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, че М. К. П. и Е. В. М. са собственици на основание придобивна давност при квоти 3/4 ид. ч. за първата и 1/4 ид. ч. за втората на ПИ с идентификатор 11884.5974.1 по КК от 2012 г., находящ се в [населено място], м. „С. локва”, с площ от 635 кв. м., с номер по предходен план 188, и присъдил в полза на ищците разноски в размер на 650 лева.
С решение № 1895 от 22.03.2018 г. по гр. д. № 16237/2017 г. Софийският градски съд потвърдил горното решение.
Касационна жалба вх. рег. № 63730 от 09.05.2018 г. срещу въззивното решение е подадена от ответника по исковете с искане за отмяна на обжалвания акт като постановен при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
От ответниците по касация – ищци по делото, е получен писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:
Въззивният съд приел, че спорният имот е земеделска земя, попадаща в границите на урбанизирана територия в терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Вписан е в регистъра на новообразуваните имоти без да е отбелязан собственик. По делото няма данни да са предприети действия по отчуждаване на имота и по възстановяване на собствеността, няма и данни върху него да е предоставено право на ползване по силата на някой от актовете, посочени в пар. 4, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ. От показанията на свидетеля М. е установено, че В. П. – съпруг на ищцата М. П. и баща на ищцата Е. М., взел имота от съседи през 1976 г., за да го работи, заградил го, построил в него сграда и до смъртта си на 12.10.2007 г. упражнявал фактическа власт, продължена впоследствие от наследниците му по закон. През целия период, а и към настоящия момент, никой не е имал претенции към имота. При тези данни и съобразно презумпцията на чл. 69 ЗС, въззивният съд формирал правния извод, че наследодателят, а впоследствие и ищците, са владели имота за себе си, владението е било необезпокоявано и непрекъснато, като към момента на изтичане на 10-годишния срок на давността наследодателят е бил в брак с ищцата М. П..
На 20.03.2015 г. за имота бил съставен акт № 3979 за частна общинска собственост на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, според която земеделската земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или държавата, е общинска собственост. Въззивният съд приел, че доколкото съставеният акт няма правопораждащо действие, цитираната като основание законова разпоредба не установява фактическия състав на придобито право на собственост. В приложното й поле се включват само онези земеделски земи, които са подлежали на възстановяване, но не са заявени в предвидените в закона срокове, респ. не са изкупени от ползватели по смисъла на пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, какъвто процесният имот не е. На последно място съдът приел, че за периода до съставянето на акта за частна общинска собственост липсват каквито е да било доказателства, че имотът е бил държавна или общинска собственост, поради което не съществуват законови пречки за придобиването му по давност. Съгласно чл. 79 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а за времето от 1976 г. до датата на издаване на акта за частна общинска собственост – 20.03.2015 г., са изминали повече от 10 години.
В касационната жалба са развити доводи, че спорният имот е земеделска земя по смисъла по чл. 2 ЗСПЗЗ и като такъв има специална правна регламентация и подлежи на възстановяване по реда и в сроковете на ЗСПЗЗ, а решение, постановено в административно производство, и легитимиращо като собственик друг правен субект, различен от общината, не е постановено. Следователно, на основание чл. 25 ЗСПЗЗ същият е общинска собственост. През периода 1951-1990 г. имотът е бил държавна или кооперативна собственост, поради което е сред категорията имоти, за които по изрично разпореждане на закона – чл. 86 ЗС, е налице невъзможност да се придобиват по давност. За периода от 1990 до 1996 г. е вещ държавна или общинска собственост, а от 01.06.1996 г. е вещ публична държавна или общинска собственост. След 01.06.1996 г. по давност могат да се придобиват имоти частна държавна или общинска собственост, но с пар. 1 от ЗДЗС /ДВ, бр. 46 от 06.06.2006 г., в сила от 01.06.2006 г., изм., бр. 105/2006 г., с последващи изменения/ давността е спряна, считано от 01.06.2006 г. и понастоящем. По отношение на земеделските земи следва да се имат предвид и специалните разпоредби, каквато е пар. 1, т. 3 от ПЗР на ЗОСОИ, според която изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по реда на ЗСПЗЗ, не се зачита и върху тях започва да тече нова давност, считано от влизане в сила на закона – 22.11.1997 г., но същата е спряна, считано от 01.06.2006 г., по силата на пар. 1 от ЗДЗС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като въззивното решение е очевидно неправилно.
Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. Този въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда. В случая в изложението не се поставя въпрос за тълкуването и прилагането на конкретна правна норма, от която зависи решаването на делото, поради което не е налице общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е обосновано и специалното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което е посочено само като текст от закона, но не е мотивирано съгласно изискванията на т. 4 от посочения тълкувателен акт.
Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно. Такова то би било, ако от самия прочит на съдебния акт е видно, че с постановяването му въззивният съд е нарушил императивни материалноправни разпоредби или се е произнесъл в противоречие със задължителна съдебна практика. В разглеждания случай тези предпоставки не са налице.
Съобразно изложените от въззивния съд мотиви за земеделския характер на спорния имот, който не е бил отчуждаван, основният спорен въпрос е дали същият е включен в режима на възстановяване по ЗСПЗЗ и приложима ли е забраната на чл. 86 ЗС за придобиването му по давност от физическо лице. Трайната съдебна практика на ВКС по приложението на основната реституционна норма на чл. 10, ал. 1-14 ЗСПЗЗ, включително задължителната, приема, че не всички земеделски земи подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ /напр. р. № 380 от 04.08.2010 г. по гр. д. № 110/2009 г., р. № 341 от 04.08.2010 г. по гр. д. № 4723/2008 г., двете на I-во г. о., р. № 427 от 21.07.2009 г. по гр. д. № 3255/2008 г. на II-ро г. о., решение № 798/16.11.2010 г. по гр. д. № 3303/2008 г., р. № 197 от 10.05.2011 г. по гр. д. № 430/2010 г., двете на I-во г. о./. Изводът се налага от целта на закона: да се върне едно предходно фактическо и/или правно положение, което е било създадено в резултат на отнемане /ограничаване/ от държавата на правото на лична /частна/ собственост по отношение на земеделските земи. Затова на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ подлежат селскостопанските имоти, които са били отнети фактически или юридически от собствениците им. В случаите, когато имотът не е бил коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван – например съгласно чл. 12, ал. 2 ЗСГ /отм./, не е отнеман фактически, запазил е статута си на частна собственост и е владян в реални граници, следва да се приеме, че такъв имот не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ. Затова и включването на такива земи във фонда по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, в който се включват само подлежащите на възстановяване, но останали незаявени в законните срокове, и придобиването им в собственост от общината на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ не намира опора в закона. По отношение на имотите, които не са били реално отнети и са продължили да бъдат във владение на лицата, които са упражнявали фактическата власт върху тях, забраната по чл. 86 ЗС за придобиването им по давност не се прилага /в случай, че давността не е изтекла до влизането в сила на посочената норма/. За тях не се прилага и разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, приета с пар. 1, т. 3 от ПЗР на ЗОСОИ. Лицата, които претендират да са придобили права върху такъв имот, могат да защитят претендираното от тях субективно материално право по общия исков ред. В това производство общината не може да се позовава на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Нормата не се отнася за земя, която не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и за която не се провежда процедура за възстановяване на собствеността по този закон. Такава земя, ако не е станала държавна на някакво друго основание или общинска след отделяне на общинската собственост от държавната през 1991 г., може да се придобива по давност, ако не съществуват пречките за това, предвидени в ЗРПВПННИ /отм./ и чл. 29 ЗСГ /отм./ – решение № 109/25.05.2016 г. по гр. д. № 356/2016 г. на ВКС, І-во г. о.
Въззивното решение съответства на посочената съдебна практика, защото е установено, че от гледна точка на реституционното законодателство не е налице отнемане от държавата на земеделската земя фактически или юридически – св. М. е посочил, че в района не е образувано ТКЗС, същата запазила е частния си характер и не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, поради което е неприложима забраната по чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. За земята няма реституционни претенции. Същата попада в терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и е включена в плана на новообразуваните имоти, но няма данни да е предоставяна за ползване. От 1976 г. е владяна от наследодателя на ищците, който я застроил, а след смъртта му през 2007 г. – от самите тях, явно, спокойно, необезпокоявано и непрекъснато, с намерение за своене, поради което след отмяната на глава втора от ЗСГ /ДВ, бр. 21 от 13.03.1990 г./ не е съществувала пречка за придобиването му по давност. Общината не е придобила имота, поради което и не е налице забраната на чл. 86 ЗС да се придобива по давност имот общинска собственост, съответно за него не се прилага спирането на давността с пар. 1 от ЗДЗС. В обобщение, не е налице основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 600 лева по договор за правна защита и съдействие № 778386 от 18.06.2018 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1895 от 22.03.2018 г. по гр. д. № 16237/2017 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА Столичната община да заплати на М. К. П. и Е. В. М. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 600 /шестстотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: