ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N 126
София, 27.03.2020 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на дванадесети март две хиляди и двадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. N 3782/2019 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 1832/18.04.2019 г. по в. гр. д. № 11/2019 г. Благоевградският окръжен съд потвърдил решение № 10214/30.10.2018 г. по гр. д. № 3288/2017 г. на Благоевградския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от М. С. К. и В. С. К. срещу Е. С. И., С. С. К. и Л. С. И. иск за ревандикация на недвижими имоти, съставляващи самостоятелен обект с идентификатор ……….., с предназначение жилище, апартамент, с прилежащи части таванските стаи и едно мазе, съответстващ на трети жилищен етаж, и самостоятелен обект с идентификатор ………., с предназначение жилище, апартамент, с площ 39 кв. м., с прилежащи части съответните идеални общи части на сградата, съответстващ на таванския етаж на сградата и записан като етаж 4, както и да се отменят на основание чл. 537, ал. 2 ГПК н. а. № …/1975 г. и н. а. № …/2016 г.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците, които поддържат основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
Ответниците по касация – ответници по делото, са подали писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира следното:
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че ищцата М. К. е наследница по закон-дъщеря на С. Ю., който с брат си Д. Ю. закупил с н. а. № …/17.06.1959 г. двуетажна къща с мазе и таванско помещение, застроена върху 48 кв. м., в [населено място], [улица], при описани съседи. През 1960-1961 г. сградата била надстроена с трети жилищен и тавански етажи, а през 1974 г. братята Ю. извършили съдебна делба на къща и дворно място. От протокола от 05.04.1974 г. по гр. д. № 141/1974 г. е установено, че в дял на наследодателите на ищцата С. и М. Ю. се поставят първият и вторият етажи от сградата, а в дял на Д. и Е. Ю.- третият и четвъртият етажи. Съобразно с тези данни въззивният съд приел, че по делото не е установено към датата на смъртта си наследодателите на ищцата да са били собственици на третия и четвъртия етажи от сградата, за да може ищцата да се легитимира като техен собственик на основание наследствено правоприемство, съставляващо вторичен придобивен способ.
Въззивният съд приел за недоказано и поддържаното от ищците основание по чл. 92 ЗС за придобиване на спорните етажи по приращение. Посочил, че при позоваване на този първичен придобивен способ се размества тежестта на доказване и ответната страна следва да установи дали в отношенията между страните не е установено нещо „друго” по смисъла на чл. 92 ЗС, което да изключи принадлежността на правото на собственост върху постройката от принадлежността на правото на собственост върху земята. В случая с извършването на делба през 1974 г. между съсобствениците на сградата С. и Д. Ю. е извършено отделяне на собствеността на сградата от тази на земята, поради което по смисъла на чл. 92 ЗС е налице установено „друго” по отношение на построеното върху земята. С извършването на делбата и разделянето на етажите на сградата между отделни собственици по-нататъшното им прехвърляне следва отделно от собствеността на земята и последващото придобиване на земята от други лица не засяга собствеността върху етажите. Ищците се легитимират за собственици на 1/2 ид. ч. от земята в режим на съпружеска имуществена общност в резултат на договор от 1992 г. и на останалата 1/2 ид. ч. в същия режим в резултат на договор от 2010 г., т. е. те придобиват собствеността върху земята значително след изграждането на процесните трети и четвърти етажи през 1960-1961 г. и след делбата на тези етажи през 1974 г. По силата на тази делба процесните етажи са станали собственост на други лица, а не на наследодателите на ищцата. С делбата е извършено юридическото отделяне на собствеността на земята от тази на постройките и след делбата, която също е годен и валиден способ за прехвърляне на субективни права, вещите следват приобретателите съобразно съответния придобивен способ, с който същите са отделени като самостоятелни обекти на правото на собственост и могат да се прехвърлят отделно от земята. Въззивният съд посочил, че позоваването на чл. 92 ЗС би било успешно, ако се установи, че след като са станали собственици на земята, върху нея има изградено, пристроено или надстроено друго, без да са учредили надлежно право на строеж, което се включва в правото на собственост върху земята, но не и по отношение на изграденото до момента на придобиване на земята и въпросът за собствеността на сградите е разрешен в полза на трети лица, като това е станало изрично по волята на предишните съсобственици на земята, включително и на наследодателя на ищцата.
Въззивният съд разгледал и противопоставеното от ответниците по иска правопрекратяващо възражение за придобиване на спорните обекти по давност, включително и чрез присъединяване владението на техните праводатели. В тази насока е установено, че ответниците са низходящи от първи ред на починалия си баща С. К., който според свидетелските показания закупил спорните обекти от Д. Ю. без документ и от тогава до смъртта си през 2000-та г., а след това и ответниците като негови наследници, са осъществявали владение без спорове с други лица, като няма данни за прекъсване или спиране на давностния срок. Съдът кредитирал показанията на свидетелите В., С. и С., доколкото същите взаимно се допълват, не противоречат на писмените доказателства, поради което няма индиции, които да сочат за тяхна заинтересованост, независимо от факта, че свидетелката С. е в дела с ищцата К.. Свидетелите са категорични, че след като е извършена съдебна делба между братята Ю., Д. Ю. е получил парични средства от С. К. и изградил жилище на друго място, като от този момент – 1963-1967 г. и до настоящия, процесните имоти са се ползвали от ответниците и техните родители, докато са били живи. Споровете относно имотите са започнали значително по-късно, като нито един от тях не е сред обстоятелствата по чл. 116 вр. чл. 120 ЗЗД и чл. 83 ЗС за прекъсване на давността. Тези съображения на въззивния съд също са обосновали извод за неоснователност на иска за ревандикация, основан на придобивния способ по чл. 92 ЗС.
Въззивният съд посочил и това, че неоснователността на иска за ревандикация сочи на неоснователност и на искането за отмяна на констативните нотариални актове, с които ответниците, респ. техният наследодател, се легитимират за собственици на спорните имоти на основание придобивна давност.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не формулират материалноправни и/или процесуалноправни въпроси. Сочат, че първоинстанционното и въззивното решения, с които се признават самостоятелни обекти – жилища, каквито самостоятелни жилища няма, както няма и изтекла придобивна давност, се крепи на предполагаеми, измислени, недоказани свидетелски показания, при представени писмени документи, доказващи истината, по които няма произнасяне. Анализирайки представени писмени доказателства, сочат, че не се потвърждават свидетелските показания Е. и Д. Ю. да са се преместили, като са строили и закупили новото жилище през 1963 г. и на тяхно място да се е настанило семейството на С. К., но съдът признал тези лъжесвидетелски показания незаконно, неправилно и недоказано, за да се признае на С. К. изкуствено недоказано давностно владение; неправилно било посочено, че С. К. починал през 2000-та година по показания на св. В. В., при наличие на удостоверение, според което същият е починал на 11.05.2002 г., а съпругата му – на 28.02.2012 г. в [населено място]. Сочат, че не е налице давностно владение като ползватели на общи части в еднофамилната къща, без собственост на основно жилище, което е собственост на ищцата. Позовават се на нотариална покана от 2010 г. до В. Н. К. и дъщерите й, че ползването е прекратено, че ищцата е собственик на дела на Д. Ю. и че ако искат да го ползват, трябва да плащат свободен наем, както и на нотариална показана от 2017 г. до ответниците по иска да освободят имота или да плащат свободен наем- тези документи доказвали, че давностно владение няма след 2010 г., когато собствеността на наследниците на Д. Ю. била прехвърлена на ищцата чрез покупко-продажба по н. а. № …/2010 г., с която са прехвърлени и общите части – трети и четвърти етажи и 1/2 мазе, които са неразделна част от поземления имот, независимо дали са вписани или не; по тези нотариални показани въззивният съд не се бил произнесъл. Сочат, че Д. и С. Ю. не са продавали на С. К. имот, не са взимали наем и няма писмени документи за това. Излагат, че до 2010 г. третият и четвъртият етажи, 1/2 от мазе и от поземления имот са били собственост на Д. и Е. Ю., от които /съответно от наследниците на Д. Ю./ ищцата ги закупила с н. а. № …/2010 г. В протокола по гр. д. № 141/1974 г. било записано трети и четвърти етажи, а не самостоятелни жилища, както е приел окръжният съд, като от заключението на техническата експертиза е установено, че поотделно те не могат да бъдат жилища съгласно изискванията на ЗУТ, а би могло да има едно жилище в случай, че двата етажа се съединят, поради което представляват общи части по смисъла на чл. 38 ЗС, като няма извършена процедура по промяна на предназначението им от общи части в самостоятелни жилища. Касаторите възразяват против становището на въззивния съд по приложението на чл. 92 ЗС и сочат, че Д. и Е. Ю. не са прехвърляли имота си на С. К. през 1975 г. и на ответниците през 2016 г. Окръжният съд не е обсъдил наличието на гр. д. № 1764/2014 г. на Благоевградския районен съд, съответно гр. д. № 767/2016 г. на Благоевградския окръжен съд, както и адм. д. № 744/2013 г. на Административния съд Б. и в. ч. гр. д. № 325/2014 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е нарушен чл. 297 ГПК. Окръжният съд не се е произнесъл, че за ползвания имот не тече давност и не се наследява от ползвателите. Купувайки целия поземлен имот, върху който е построена къщата от 48 кв. м. и основното жилище, намиращо се на втори жилищен самостоятелен етаж, ищцата М. К. е придобила и всички права върху общите части на същата, а именно първи партерен етаж, трети и четвърти етажи и мазе, и има право да строи и надстроява, също и да учредява право на строеж на трети лица, ответниците няма тези права и настоящите съдебни решения не ги правят собственици, затова предмет на делото е отмяна на констативните нотариални актове на ответниците и техния баща, както и да освободят общите части от първи, трети и четвърти етажи и мазе, и да се отменят и предишни съдебни дела, които не доказват истината. От всичко това става ясно, че решенията на районния и на окръжния съд се крепят на предполагаеми и недоказани дати и събития по свидетелски показания, целящи да се признаят ответниците за собственици и наследници, а не истината, видно от приложените писмени документи. Всичко това довежда на съмнения за търговия с влияние върху определени съдии в Благоевградския съд от представящите се за адвокати на ответниците; липсва обективност и отказ от произнасяне по всички писмени доказателства.
При това изложение настоящият състав на Върховния касационен съд на РБ, I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице.
Касаторите не са изпълнили първото условие на закона, а именно да формулират материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и който е от значение за изхода на заявения за разрешаване правен спор. В ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, без да бъде посочен от касатора определящият изхода на делото правен въпрос, нито това може да стане, като касационният съд изведе въпроса от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в изложението или в касационната жалба. Наред с това в тълкувателния акт са дадени разяснения какво се разбира под определящ изхода на делото правен въпрос, които не са съобразени при изготвяне на изложението. Същевременно е прието, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – т. 1 на посочения тълкувателен акт.
Доводите в изложението не са съвместими и с поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което има предвид не неправилното решаване на конкретен правен спор, а произнасянето по такъв правен въпрос, по който липсва съдебна практика или се налага съществуващата практика да бъде променена – т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Наред с това разглежданият случай не разкрива някаква специфика, която да налага касационната жалба да бъде допусната за разглеждане по същество на посоченото основание.
Така, въззивният съд е процедирал в съответствие с трайната съдебна практика на Върховния касационен съд относно начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите – според решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на I-во г. о.; решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на II-ро г. о., решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на IV-то г. о. и цитираната в него съдебна практика, гласните доказателства се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. По този начин въззивният съд е преценил показанията на свидетелите, като е посочил и защо кредитира показанията на св. С., която е в процес на дела с ищцата К.. Съответствието на обжалваното решение с практиката на ВКС изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не се подкрепя от данните по делото тезата на касаторите, че спорните по делото трети и четвърти етажи съставляват общи части на жилищната сграда и като такива са принадлежност към собствения им втори жилищен етаж – със заключение на вещо лице по техническата експертиза е установено, че макар поотделно да не отговарят на строителните правила и норми за самостоятелно обособено жилище /третият етаж – поради това, че в него няма кухня, а четвъртият – поради това, че там липсва санитарно помещение/, двата етажа заедно функционално отговарят на изискванията за самостоятелно обособен жилищен обект на две нива. Ето защо не може да бъде споделена тезата, че купувайки жилището на втория етаж, ищцата К. е придобила заедно с него и третия етаж с мазе и четвъртия етаж. Не се установява и неправилно възприемане на записа в протокола по гр. д. № 141/1974 г. относно описанието на придобитото в собственост от Д. и Е. Ю..
Съгласно практиката на ВКС владението на недвижим имот не се счита смутено, нито придобивната давност – прекъсната, с подаването на различни покани – устни, писмени, нотариални, тъй като не се касае за противопоставяне от собственика на имота на поведението на владелеца по отношение на имота /решение № 376/12 от 12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на І-во г. о./. Ето защо позоваването на изпратени от ищцата К. нотариални покани е неоснователно.
Липсата на разпореждане от Д. и Е. Ю. в полза на С. К. през 1975 г., съответно – в полза на ответниците по делото през 2016 г., по никакъв начин не е свързана с приетото от въззивния съд по приложението на чл. 92 ЗС. За да отрече, че в полза на ищците се е осъществил този придобивен способ, съдът е приел, че преди ищците да са придобили през 1992 г. и 2010 г. правото на собственост върху земята, правото на собственост върху третия и четвъртия етажи от жилищната сграда вече е било отделено от правото върху земята с придобиването му през 1974 г. по силата на съдебната делба-спогодба от Д. и Е. Ю., а не от наследодателите на ищцата М. К..
С решението по гр. д. № 767/2016 г. на Благоевградския окръжен съд е обезсилено решението по гр. д. № 1764/2014 г. на Благоевградския районен съд, с което е признато за установено по предявен от М. С. К. и В. С. К. иск, че Е. С. И., С. С. К., Л. С. И., А. Б. П. и В. И. К. не са собственици на право на строеж върху имот с идентификатор ………….. по КК на [населено място] /т. е. имота, върху който се намират спорните обекти/, и производството по делото е прекратено. При зачитане съгласно чл. 297 ГПК на влязлото в сила решение по това дело въззивният съд не би могъл да направи каквито и да е изводи относно релевантните за спора по настоящото дело факти, поради което и за съда не е възникнало задължение да обсъди същото в мотивите към обжалваното решение. Неотносими към спора за собственост са и данните, съдържащи се в решението по гр. д. № 744/2013 г. на Административния съд Б., постановено по реда на чл. 145 и сл. АПК и чл. 54, ал. 2 ЗКИР, тъй като с него не е разрешен спор за собственост, а е разгледана жалба срещу отказ на началника на Службата по геодезия, картография и кадастър за изменение на одобрените кадастрална карта и кадастрален регистър на [населено място] досежно спорните по настоящото дело обекти. Видно от определението по гр. д. № 325/2014 г. на Благоевградския окръжен съд, с него е потвърдено определение по гр. д. № 2404/2011 г. на Благоевградския районен съд, с което без разглеждане е оставено искането на ответниците по делото Е. И., С. К. и Л. И. за допълване на основание чл. 250 ГПК на основното решение чрез произнасяне по възражението им за придобивна давност. Непроизнасянето по направено от ответници по иск правопрекратяващо възражение за придобивна давност не е равнозначно на отричане на правата им, основаващи се на този придобивен способ, поради което и обсъждането на посочения съдебен акт от въззивния съд не би допринесло за формиране на различни от направените с обжалваното решение фактически и правни изводи. Освен това произнасянето от въззивния съд по възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза придобивна давност не е определящо изхода на спора по чл. 108 ЗС – определящо е това, че ищците не са доказали да са се осъществили поддържаните от тях придобивни способи.
На последно място – по делото не се установява да съществуват обстоятелства, които да пораждат основателно съмнение в безпристрастието на съдебния състав, постановил обжалваното въззивно решение.
В обобщение на всичко изложено, въпросите по приложението на чл. 108 ЗС и чл. 537, ал. 2 ГПК са разрешени в съответствие със закона и трайната съдебна практика по приложението му, поради което не се констатира да е налице поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 100 лева по договор за правна защита и съдействие серия АВ № [ЕГН]/12.08.2019 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1832/18.04.2019 г. по в. гр. д. № 11/2019 г. на Благоевградския окръжен съд.
ОСЪЖДА М. С. К. с ЕГН [ЕГН] и В. С. К. с ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], [улица], ет. 2, да заплатят на Е. С. И., С. С. К. и Л. С. И. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 100 /хиляда и сто лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: