О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50
София, 10.02.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3213/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 2302/29.03.2019 г. по в. гр. д. № 7790/2018 г. Софийският градски съд, гражданско отделение, ІІ „Б” въззивен състав, потвърдил решение № 315058/16.01.2018 г. по гр. д. № 62237/2016 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен срещу „Специализирана болница за рехабилитация Банкя” АД [населено място], за признаване на Л. Н. Т. и Д. Н. Т.-П. за собственици на 1/3 ид. ч., на Р. Г. Т.-А. и Х. Г. Т. за собственици на 1/3 ид. ч. и на Д. К. Т. за собственик на 1/3 ид. ч. и за предаване владението на имот с проектен идентификатор …………., намиращ се в [населено място], област София, [улица], с площ от 800 кв. м. и трайно предназначение на територията урбанизирана, при съседи: имоти с идентификатори ………… и ………….
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците, които се позовават на основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационното обжалване, поради което е допустима.
От ответника по иска – ответник по касация, е подаден писмен отговор със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:
По предявения иск за защита правото на собственост, произхождаща от реституция по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, въззивният съд приел, че спорният имот е идентичен с придобития от праводателите на ищците с н. а. № …/29.11.1943 г. парцел …-… от кв. …, който по регулационния план от 1977 г. е отреден за балнеоложки комплекс. Имотът не е бил отчужден, но е включен в площта от 43 061 кв. м., посочена в акт за държавна собственост № …./03.01.1990 г. Оттук съдът заключил, че не е налице хипотеза по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ – имотът да е отнет без законово основание или да е отчужден не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г. Към 1990 г., когато е бил включен към терена на балнеоложкия комплекс, той е бил собственост на ищците. Съдът приел и това, че имотът се владее от ответника и намерил за доказано заявеното от последния с отговора на исковата молба правопрекратяващо възражение за придобивна давност. Позовал се на събраните гласни доказателства, от които се установява, че от създаването на дружеството през 2000 г. до завеждане на делото през 2013 г. ответникът явно, несъмнено и непрекъснато владее имота, който не е ограден, тъй като е част от имота от 43 061 кв. м., който е ограден и се стопанисва от ответника, като се поддържат тревните площи и дървесните видове. Достъпът на ищците, както и на останалите граждани, до имота, не е ограничен, тъй като предназначението му е да служи за разходка и отдих на пациентите на болницата, но въпреки неограничения достъп ищците търпят ограничения от владението на ответника и не могат да ползват имота за каквото желаят. С оглед изложените съображения въззивният съд приел, че ответникът е придобил процесния имот въз основа на давностно владение, поради което искът следва да бъде отхвърлен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните въпроси:
1. За да се уважи възражение за изтекла придобивна давност на един чужд недвижим имот, необходимо ли е да бъдат установени при пълно и пряко доказване в процеса елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС по отношение претендиращото собствеността лице;
2. Съставлява ли пълно и пряко доказване на упражняваната фактическа власт върху имота показанията на един единствен свидетел, който е явно заинтересован от изхода на спора;
3. Упражняването на пълна фактическа власт по направено възражение за изтекла придобивна давност трябва ли да изключва възможността на други лица, освен владелеца, да въздейства върху вещта;
4. За да произведе ефект придобивната давност, необходимо ли е намерението за своене на имота да е демонстрирано по отношение на действителния собственик.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
За да поставят първите два въпроса, касаторите се позовават на решение № 636/04.12.2003 г. по гр. д. № 144/2003 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 59/12.05.2004 г. по гр. д. № 500/2003 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 406/25.06.2009 г. по гр. д. № 898/2008 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение № 382/24.06.2010 г. по гр. д. № 323/2009 г. на ВКС, І-во г. о., в които е прието, че възражение за изтекла придобивна давност на един отчасти или изцяло чужд недвижим имот може да бъде уважено, само доколкото са налице елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС по отношение претендиращото собствеността лице, и то установени при пълно и пряко доказване в процеса.
За да се установи дали обжалваното въззивно решение противоречи на тази съдебна практика и да се отговори на въпроса дали елементите от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС са установени при условията на пълно и пряко доказване, е необходимо извършването на проверка по правилността на решението, която е извън обхвата на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК по селекция на касационните жалби. Не съществува законова забрана решението да бъде основано само на показанията на свидетел, който се предполага да е заинтересован в полза или вреда на една от страните по спора /в случая според касаторите изводът на въззивния съд за успешно проведена защита чрез противопоставеното от ответника правопрекратяващо възражение е основан единствено на показанията на св. Т. К., която, като дългогодишен служител на ответника, е заинтересована от изхода на делото и поради това – пристрастна/, а и в цитираната в изложението съдебна практика /решение № 240/18.10.2013 г. по гр. д. № 3274/2013 г. на ВКС, І-во г. о., и посочените в него съдебни актове/ не е застъпено такова становище – прието е, че показанията на такива свидетели следва да се преценяват с нужната критичност, като преценката им се извършва заедно с другите доказателства и като се съобрази от съда и евентуална заинтересованост. В случая показанията на св. К. не са опровергани от други доказателства по делото, напротив – обстоятелството, че теренът, владян от ответника, е ограден, е установено и с доклад за извършена експертна оценка на обект – собственост на „СБР – гр.Банкя ” ЕАД /л.л. 81-83 според първоначалната номерация по гр. д. № 1268/2013 г. на Софийския районен съд/. Приета е и техническа експертиза, вещото лице по която е означило терена на болницата с дебели сини линии, а с бели петна – имотите, които са извън него /скицата към допълнителното заключение на л. 119 по гр. д. № 1268/2013 г. на Софийския районен съд/. Процесният имот, който на скицата е индивидуализиран като находящ се между цифрите 1, 2, 3, 4 и 1, като проектен номер………. с площ от 800 кв. м., се намира в терена на болницата, защрихован в синьо. Не се разкрива и противоречие между показанията на св. К. и на св. Л. Г. относно обстоятелството дали в терена на болницата има алеи – свидетелят твърди, че не е забелязал дали има алеи, което не е равнозначно на показание, че в имота няма алеи, а освен това свидетелят е установил, че до имота, показан му от ищците като техен, се стига по асфалт. Ето защо не може да се приеме и тезата, че въззивният съд е формирал фактическите си и правни изводи в противоречие с решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС, І-во г. о., според което преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката.
По третия поставен въпрос се поддържа противоречие с решение № 1073/22.01.2009 г. по гр. д. № 3911/2007 г. на ВКС, І-во г. о., според което упражняването на пълна фактическа власт изключва възможността на други лица, освен владелеца, да въздейства върху вещта, и решение № 68/02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС, І-во г. о., според което владението трябва да е явно и несъмнително и да се осъществява постоянно – да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят вещта. Позовавайки се на тези актове, касаторите изтъкват установеното от показанията на св. К., че от южната страна имотът на болницата няма ограда, и установеното от св. Г., че спорният имот не е ограден, при което според тях стои въпросът по какъв начин ответникът – владелец отблъсква владелческите действия на собствениците, изразяващи се в необезпокоявани многократни посещения и пребиваване върху имота. По този довод следва да се посочи, че според съдебната практика демонстриране по отношение на невладеещия собственик на поведение, което несъмнено да сочи, че върху имота се упражнява фактическа власт като върху собствен имот, т. е. предприемане на активни действия, е необходимо само при наличие на заявени претенции от лице, че счита себе си за собственик на същия имот. Ако подобни претенции не са били заявявани, то няма и по отношение на кого владелецът да упражнява подобни действия /решение № 330/28.11.2011 г. по гр. д. № 1519/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о./. В разглеждания случай установените посещения от страна ищците, които са били възможни поради неограничения достъп до имота с предназначение да служи за разходка и отдих на пациентите на болницата, не могат да се приемат като наличие на претенции за имота, които да налагат необходимост от активни действия от страна на владелеца. Наред с това – установено е, че осъществяваното от ответника владение е явно, демонстрирано е чрез ограждането на имота, както и че няма инцидентен характер, а е постоянно и в този смисъл обжалваното въззивно решение не противоречи на цитираната съдебна практика.
При поставянето на четвъртия въпрос се твърди, че въззивното решение противоречи на решение № 3/20.04.2012 г. по гр. д. № 724/2011 г., според което за да произведе ефект придобивната давност, е необходимо намерението за своене на имота да е демонстрирано по отношение на действителния собственик. В разглеждания случай е приложима разпоредбата на чл. 69 ЗС, според която владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Като оборима презумпция, тя размества доказателствената тежест и страната, която я оспорва, трябва да я обори /мотивите към ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС/, като проведе обратно доказване. Такова в случая не е проведено от ищците, поради което и не може да се говори за противоречие на въззивното решение със съдебната практика. Освен това- в случая процесният имот попада в оградената част на терена на болницата, което е категорична демонстрация на намерението за своене.
Ето защо не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. посл. ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените от касаторите въпроси.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт по смисъла на посочената разпоредба като предпоставка за допускане на касационното обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. При проверка на съдържанието на обжалвания съдебен акт настоящият състав не констатира въззивното решение да е засегнато от такива пороци. Преценката дали формираният от въззивния съд правен извод, че спорният имот е придобит по давност от ответника, е обоснован и правилен, предполага проверка на събраните по делото доказателства, поради което е извън обхвата на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Ответникът по касация не е претендирал присъждане на разноски за производството пред ВКС и не е представил доказателства да е сторил такива.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 2302/29.03.2019 г. по в. гр. д. № 7790/2018 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІІ „Б” въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: