ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N 521
София, 18.11.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. N 2675/2019 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 112/01.04.2019 г. по гр. д. № 755/2018 г. Софийският окръжен съд отменил решение № 123/18.10.2018 г. по гр. д. № 140/2017 г. на Свогенския районен съд и вместо него осъдил К. Т. П. да предаде на Й. А. Г. владението на недвижим имот, находящ се в землището на [населено място], [община], м. „Ц. м.”, съставляващ част с площ около 828 кв. м. в границите на поземлен имот ……….., целият с площ 3 500 кв. м., която е повдигната в жълто и заключена между букви АБВГДЕА на комбинирана скица – приложение № 2 към заключението на тройната техническа експертиза от 26.03.2018 г., по иска с правно основание чл. 108 ЗС, както и да преустанови действията по обработване /оран/ на описания имот, с които пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост върху ливада с площ 3 500 кв. м., представляваща имот ………… по картата на землището на [населено място], м. „Ц. м.”, показан на скица № Ф./17.10.2006 г. и възстановен с решение № 423-А/21.09.2006 г. на О. [населено място], по иска с правно основание чл. 109, ал. 1 ЗС.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника по исковете, който поддържа основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
Ответникът по касация – ищец по делото, е подал писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира следното:
Въззивният съд приел за установено, че ищецът е собственик на имот № ……. с площ 3.500 дка, който е бил възстановен в полза на неговия наследодател Г. Л., като е включвал и процесната площ, показана с жълт цвят на скица-приложение № 2 към тройната съдебно-техническа експертиза. Правото на собственост е възстановено с решение № …/21.09.2006 год. на ОбСЗ /л. 11 по делото/, при съседи: имот № …….. – земи по чл. 19 ЗСПЗЗ, имот № ……. – жилищна територия на м. „К.“ и имот № ……… – земи по чл. 19 ЗСПЗЗ, като възстановеният имот е показан на скица № …/17.10.2006 год. /л. 163 по делото/. Впоследствие, с друго решение № ……../21.09.2006 год. на ОбСЗ /със същия номер и дата/ е изменено местоположението на възстановения имот, като същият е изместен на юг към коритото на реката, а в северната част от площта му е останала ивица от около 828 кв. м., като на това място е образуван нов поземлен имот, от който е образуван претендираният от ответника имот № ……., показан на скица № …/04.04.2013 год. /л. 106 по делото/. Въззивният съд намерил, че постановеното второ решение е нищожно по съображения, че е издадено в нарушение на материалната компетентност на административния орган – поземлената комисия, тъй като изменя вече прието от нея решение, съставляващо стабилен административен акт, при липса на каквито и да било законови основания за това, тъй като в случая не се твърдят и не са налице изключенията, регламентирани в л. 14, ал. 6, 7 и 7а ЗСПЗЗ. Решението е постановено под същия номер, на същата дата и на същото правно основание, но съдържанието му е различно, като изменя по недопустим начин вече формирано волеизявление от административния орган за реалните граници, в които се възстановява имотът на наследодателя на ищеца.
При установяване на активната материалноправна легитимация на ищеца въззивният съд обсъдил представения по делото н. а. № …/1928 г. и събраните гласни доказателства, както и заключението на приетата техническа експертиза, и приел за доказано, че наследодателят на ищеца Г. Л. е бил собственик на имота към момента на кооперирането му, както и че реституционната процедура е приключила с постановяване на първото решение № ……../21.09.2006 г. на ОбСЗ, придружено със скица № ……/17.10.2006 г., видно от която процесната площ е включена в имота на ищеца.
Въззивният съд приел и, че ответникът, който не е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК, не е доказал основание за владението си върху спорната площ. Липсват доказателства имотът да е възстановен в полза на праводателката му – завещателката Л. П. И.. В нотариалния акт № …/2013 г., с който ответникът се е легитимирал като собственик на имота, като основание за собствеността са посочени универсално завещание и решение № …/20.11.1996 г. на ОбСЗ, с което е възстановено правото на собственост на Б. И. върху ливада с площ 0.500 дка в местността „Ш.“ и ливада с площ 1.200 дка в същата местност, т. е. възстановени са имоти, различни от процесния, и в полза на лице, различно от завещателката. Оттук въззивният съд заключил, че не се установи каквото и да било основание за нанасянето в картата на възстановената собственост на ПИ ………. /в който попада спорната ивица/ и от който впоследствие е обособен ПИ …………, записан на името на ответника в скица № …./04.04.2013 г.
Въз основа на така установеното от фактическа и правна страна въззивният съд приел, че ищецът е собственик на процесния недвижим имот на основание наследство от Г. Л., успешно проведена реституционна процедура по ЗСПЗЗ и договор за доброволна делба, което обуславя извод за основателност на предявения ревандикационен иск за осъждане на ответника да предаде владението върху него на ищеца на основание чл. 108 ЗС, както и да преустанови действията по обработване на имота /оран/, с които пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост върху него, по иска с правно основание чл. 109, ал. 1 ЗС.
В касационната жалба касаторът – ответник по исковете, иска касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК по съображения, че с решението си въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, решавани противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че решаващото съображение на въззивния съд в атакуваното решение е, че издаваните от общинската служба по земеделие решения са стабилни административни актове, които съответната комисия не може сама да отменя или изменя, а ако стори това, то постановеното решение ще бъде нищожно, като за обосноваване на този извод съдът се е позовал на решение № 4010/1995 г. по гр. д. № 2187/1994 г., без да е уточнил от кого е издадено. По това решаващо съображение касаторът счита, че е налице противоречива съдебна практика, тъй като в решение № 712/17.04.2015 г. по к. а. х. д. № 2218/2014 г. на Административния съд Б. е застъпено становището, че стабилитетът на решенията на общинската поземлена комисия не е абсолютен.
По това изложение за допускане на касационно обжалване следва да се посочи, че поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /в редакция след изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./ не е налице, защото касаторът не се е позовал на практика от релевантната за него, а именно актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. Затова основанието по въпроса, свързан с решаващия мотив на въззивния съд за нищожност на решение на общинската служба по земеделие, постановено при незачитане на стабилитета на предходно произнасяне, следва да се квалифицира като такова по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. То също не е налице, защото по въпроса е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика, според която решенията на общинската служба по земеделие /поземлената комисия/ са стабилни административни актове и след постановяването им те не могат да бъдат отменяни от постановилия ги орган, както и, че нищожно е решението, постановено при незачитане на стабилитета на предходно произнасяне, освен ако бъде изменено или отменено по предвидения за това извънинстанционен способ за защита, при явна фактическа грешка – чл. 14, ал. 6 ЗСПЗЗ, в хипотезите на чл. 14, ал. 7 и 7а ЗСПЗЗ и при влязло в сила решение по спор за материално право с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, с което е отречено възстановяването на собствеността по отношение на ползващи се от него лица: решение № 96 от 31.03.1994 г. по адм. д. № 4876/1993 г. на ВС, III-то г. о., решение № 256 от 08.05.1995 г. по гр. д. № 183/1995 г. на ВС, I-во г. о., решение № 474 от 09.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5485/2007 г., III-то г. о., решение № 1300 от 18.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 5533/2007 г., V-то г. о., решение № 92 от 25.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 216/2010 г., II-ро г. о. В обжалваното решение въззивният съд е процедирал в съответствие с тази съдебна практика, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 350 лева по договор за правна защита и съдействие серия А № 765154/11.06.2019 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 112/01.04.2019 г. по гр. д. № 755/2018 г. на Софийския окръжен съд.
ОСЪЖДА К. Т. П. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [улица] да заплати на Й. А. Г. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 350 /триста и петдесет лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: