7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 20
София, 14.01.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание петнадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2866/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
Образувано е по касационна жалба на Н. Р. А., Н. А. Х., А. А. Х. и А. Т. А. срещу въззивното решение № 135/05.04.2018 г. по в. гр. д. № 281/2016 г. на Смолянския окръжен съд с искане то да бъде отменено като неправилно.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК чрез пълномощник – адвокат Б. М., отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./, поради което е допустима.
Ответницата по касация С. М. Л. е подала писмен отговор по реда на чл. 287 ГПК със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 211/06.06.2016 г. по гр. д. № 879/2014 г. на Смолянския районен съд в частта, с която е извършена делба на съсобствени между страните недвижими имоти на основание чл. 353 ГПК и в частта, с която касаторите са осъдени да заплатят на С. Л. 23 568 лева, съставляващи обезщетение за ползата от добив на дървесина в гора в м. „У.”, ведно със законната лихва, считано от 08.10.2015 г. до окончателното изплащане на сумата.
Предмет на делба са шест земеделски земи, една гора и едно пасище.
Прието е, че за извършване на делбата тегленето на жребий е невъзможно, тъй като частите на съделителите са различни и съществено се различават: ищцата С. Л. притежава 2/3 ид. ч., а четиримата ответници по иска, сега касатори, притежават по 1/12 ид. ч. По тази причина е извършено разпределение по реда на чл. 353 ГПК съобразно притежаваните квоти.
Относно земеделските земи е възприет вариант първи от заключението на вещото лице по техническата експертиза. Същият удовлетворява желанието на ищцата, притежаваща значителен дял от наследствените имоти, попадащите в нейния дял имоти са в една и съща местност, имотите по този вариант са равностойни като вид и се изисква неголямо уравнение на дяловете. С оглед размера на квотите на ищцата са поставени в дял имотите, включени в дял първи; на ответника Н. А. – дял втори; на ответницата А. А. – дял трети; на ответницата Н. Х. – дял четвърти и на ответника А. Х.- дял пети. Определени са и дължимите суми за уравнение на дяловете.
Относно горския имот като по-удобен за разпределение е приет вариант първи от заключението на вещото лице по лесо-техническата експертиза, тъй като същият удовлетворява желанието на ищцата, притежаваща значителен дял от наследствените имоти и получените части от имота са с по-добра конфигурация. При съставянето на дяловете вещото лице е взело предвид обстоятелството, че, с оглед притежаваните от ответниците квоти, не би могло да се обособят самостоятелни части под допустимия минимален размер от един декар, определен в чл. 2, ал. 1, т. 1 от Закона за горите. Съобразени са размерите на квотите на съделителите, както и обстоятелството, че А. Х. и Н. Х. са брат и сестра и същите получават общ дял; общ дял е определен и за А. А. и Н. А., които са майка и син. Взето е предвид и това, че не се дължат суми за уравнение на дяловете.
Въззивният съд приел за неоснователно оплакването във възизвната жалба, че възложените в дял на ответниците земеделски имоти са неравностойни по местонахождение, стойност и качество в сравнение с имотите, възложени в дял на ищцата в м. „П.“ и в м. „А.“, които били най-стойностни и най-атрактивни. Съдът посочил, че в тези местности имоти са възложени и на ответницата Н. Х., а искането за възлагане на ответниците на един имот в местността „П.” не е конкретизирано – допуснатите до делба имоти в тази местност са две ниви и една ливада. Освен това посочените три имота не може да се разделят на четири реални дяла, които да съотвестват на квотите на ответниците по площ и стойност. С оглед забраната за раздробяването на имотите под определените в чл. 72 от Закона за наследството минимални размери и с оглед квотите на съделителите вещото лице е изготвило два варианта за разпределение, като заключението му не е оспорено от ответниците, а е заявено да бъде прието като доказателство по делото. Искането всеки от съделителите да получи дял от всеки от имотите в различните местности не е разгледано от въззивния съд, тъй като такива оплаквания не са направени във въззивната жалба. За неоснователно е прието оплакването, че при разпределението първоинстанционният съд не се съобразил с продължителното ползване на имотите от отделните съделители и с направените от тях подобрения – твърдения кой от съделителите кои имоти е ползвал и какви подобрения е извършвал не са изложени от ответниците нито в отговора на исковата молба, нито в първото по делото заседание. Единствено Н. Х. е заявила, че е отдавала под наем част от ливадата м. „П.“ и на тази съделителка е поставен в дял имот именно в тази местност.
Претенцията на С. Л. по сметки е за обезщетение за ползата, от която е била лишена, от добитата и продадена от ответниците дървесина от сънаследствената гора в м. „У.”. Като се позовал на влязлото в сила решение, с което е отхвърлен иск на касаторите за признаване на установено, че Л. няма качеството на наследник на М. Ю., въззивният съд отказал да разгледа, предвид наличието на сила на пресъдено нещо, оплакването на касаторите в тази насока. Съдът приел, че след като част от съсобствениците са получили дървесина от общата наследствена гора, отношенията им с ищцата-съсобственица се уреждат съобразно правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС, а не на чл. 31, ал. 2 ЗС, както неправилно е приел районният съд, което обаче не променя крайния извод за дължимост на претендираната сума. За безспорно установено от доказателствата по делото е прието, че ответниците са извършили, чрез две фирми, добив на дървесина в допуснатия до делба имот, представляващ гора в м. „У., без знанието, съгласието и участието на ищцата. С помощта на лесо-техническа експертиза е установено, че през 2010 г. ответниците са получили чист доход от добитата дървесина в размер на 29 640 лева, а през 2015 г. – 5 712 лева, или общо 35 352 лева, като не е установено да са заплатили съответния дял на ищцата съгласно правата й на собственост, поради което на основание чл. 30, ал. 3 ЗС й дължат сумата от 23 568 лева, съответстваща на притежаваните от нея 2/3 ид. ч. в съсобствената гора, ведно със законната лихва, считано от 08.10.2015 г., когато е подадена молбата за предявяване на претенцията по сметки, до окончателното изплащане на сумата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили въпросите: 1. допустими ли са доказателствени искания пред въззивната инстанция и нови възражения, когато първоинстанционният съд не е предоставил възможност на ответната страна по иск за уреждане на сметки в делбеното производство да изготви отговор на молбата и съдът не е изготвил доклад по делото в съответствие с изискването на закона; 2. следва ли исканията /по сметки/ да бъдат разглеждани на основанието, на което са заявени, т. е. да бъдат квалифицирани с оглед изложените в обстоятелствената част на молбата фактически обстоятелства; 3. за извършването на преценка за поделяемостта и възможността от допуснатите до делба имоти да бъдат обособени повече на брой дялове, представляващи имоти от един и същи вид и с еднакво предназначение.
Първият въпрос се свързва с оплакванията на касаторите, че първоинстанционният съд е приел претенцията по сметки, без да е изготвил доклад и без преди това да е дал възможност на ответниците за отговор. Според касаторите по този въпрос въззивният съд е процедирал в противоречие с решение № 17/05.02.2018 г. по гр. д. № 1578/2017 г. на ВКС, І-во г. о., и т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
С т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
В разглеждания случай не са налице предпоставките, визирани в тълкувателния акт. Във въззивната жалба, подадена от настоящите касатори, са развити оплаквания във връзка с приетото от първоинстанционния съд качество на ищцата по делото и ответница по касация С. Л. да е наследник на М. Ю., поради което първоинстанционното решение се явява неправилно в частта по сметките; другото оплакване е за неправилност на първоинстанционното решение в частта по извършване на делбата. Тези оплаквания са залегнали и в изготвения от въззивния съд с определение № 740/01.08.2018 г. проект за доклад /л.л. 24-26 от въззивното дело/, обявен за окончателен с протоколно определение от съдебното заседание на 09.03.2018 г. /л.л. 76-77 от въззивното дело/. След като въззивниците не са се позовали на допуснато от първата инстанция нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с изготвянето на доклада, въззивният съд не е дължал да даде указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства във връзка с претенците по сметки, ако такива са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълнота на доклада и дадените с него указания. В този смисъл въззивният съд не е процедирал в противоречие с тълкувателното решение, на което касаторите се позовават. Действително, въззивният съд е преценил, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск – чл. 31, ал. 2 ЗС, е неправилна, поради което е преквалифицирал иска по чл. 30, ал. 3 ЗС, но не е установил вследствие на това на страните да са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. Ето защо за него не е възникнало и задължението служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и да укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК.
Въззивният съд не е процедирал в противоречие и с решение № 17/05.02.2018 г. по гр. д. № 1578/2017 г. на ВКС, І-во г. о. Видно от същото, в доклада по чл. 146 ГПК първоинстанционният съд не е разпределил тежестта на доказване съобразно изискването на т. 5 от посочената разпоредба, но страната се е позовала на неизпълнение на задължението на този съд да изготви доклад, в който да извърши това процесуално действие и именно поради това въззивният съд е приел за обосновано оплакването за допуснато процесуално нарушение във връзка с доклада. Хипотезата, пред която страните са изправени, е различна, тъй като, както се посочи, във въззивната жалба страната не се е позовала на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада.
Вторият поставен въпрос е свързан с правната квалификация на иска по сметки, приета от въззивния съд, която е различна от дадената от първоинстанционния съд. И по този въпрос не се констатира поддържаното от касаторите противоречие с решение № 146/19.07.2013 г. по гр. д. № 1725/2013 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС.
В решението, постановено от тричленен състав на ВКС, е посочено, че претенциите следва да бъдат разглеждани на основанието, на което са предявени, в смисъл, че следва да бъдат квалифицирани с оглед фактическите обстоятелства, изложени в обстоятелствената част на молбата. В тълкувателния акт от 2012 г. пък е посочено, че добивите от една обща вещ в резултат на възмездното предоставяне на същата на трето лице запълва фактическия състав на разпоредбата на чл. 30, ал. 3 вр. чл. 93 ЗС, а не на тази по чл. 31, ал. 2 ЗС. В разглеждания случай въззивният съд е съобразил именно изложените в молбата по чл. 346 ГПК обстоятелства за добита и продадена само от част от съделителите дървесина от допусната до делба съсобствена гора, и в съответствие с тълкувателния акт е определил правилната правна квалификация на иска по сметки. Непосочването в молбата на каква конкретна стойност е извършена продажбата /продажбите/ няма отношение към правната квалификация на предявения иск. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е представено и решение № 193/30.11.2016 г. по гр. д. № 842/2016 г. на ВКС, ІІІ-то г. о. На него касаторите не са се позовали, а и то е неприложимо към случай като разглеждания. Това е така, защото правната квалификация на предявения иск за подобрения в съсобствени имоти не е била дадена както от първоинстанционния, така и от въззивния съд и това е наложило отмяна на въззивното решение и връщане на делото на въззивния съд, за да бъде обезпечено правилното приложение на материалния закон. В резултат на всичко изложено не се установява наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по втория въпрос.
Третият въпрос също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, илюстрирана с представеното от касаторите решение № 91/20.06.2017 г. по гр. д. № 4198/2016 г. на ВКС, І-во г. о. При извършване на делбата по реда на чл. 353 ГПК съдът е изходил от представените със заключението на съдебно-техническата експертиза два варианта за поделяемост на допуснатите до делба имоти, като своевременно не е поискано изготвяне на допълнително или повторно заключение, а това е сторено във въззивната инстанция. В предложените варианти са били обособени пет дяла, толкова, колкото е и броят на съделителите. Страните, включително касаторите, не са възразили по групирането на имотите /части от тях/ в съответните дялове, които са съобразени и с изискванията на закона относно минималните размери на дяловете, които е допустимо да бъдат обособени от отделните видове имоти. Въззивният съд е изложил подробни съображения във връзка и с особеностите на конкретния случай, а именно голямото различие в квотите на съделителите: 2/3 ид. ч. за ищцата и по 1/12 ид. ч. за всеки от ответниците, сега касатори, и е съобразил и всички относими обстоятелства и данни по делото относно вида и предназначението на имотите, както и исканията на съделителите, поради което не се установява да е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във ВКС в размер на 930 лева по договор за правна защита и съдействие № [ЕГН] от 11.06.2018 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 135/05.04.2018 г. по в. гр. д. № 281/2016 г. на Смолянския окръжен съд.
ОСЪЖДА Н. Р. А. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [улица], вх. В, ет. 3, ап. 8, Н. А. Х. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [улица], вх. Б, ап. 17, А. А. Х. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [община], и А. Т. А. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [улица], вх. В, ет. 3, ап. 8, да заплатят на С. М. Л. от [населено място], [улица], разноски за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 930 /деветстотин и тридесет лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: