О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60
София, 19.02.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3249/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК ГПК.
С решение № 92/23.04.2019 г. по в. гр. д. № 550/2018 г. на Добричкия окръжен съд е обезсилено решение № 108/25.06.2018 г. по гр. д. № 532/2016 г. на Районен съд [населено място] и производството по делото е прекратено, като са присъдени разноски за двете съдебни инстанции.
Въззивното решение е обжалвано от ищците С. Д. Л. и С. К. Л. с касационна жалба № 4400/26.06.2019 г., подадена чрез адв. П. В.. Изложени са доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторите считат, че не са страна в изпълнителното производство, тъй като не са учредили обезпечение на дълга на ответниците С. И. К. и К. М. К., следователно нямат качество на ипотекарни длъжници, а на трети лица по смисъла на чл. 440 ГПК. Твърдят, че ипотеката е вписана върху две дворни места, но не и върху сгради и обекти в тях, защото липсвало изрично условие, че ипотеката ще разпростира своето действие и върху бъдещи постройки. Направено е искане за отмяна на обжалваното решение или при условията на евентуалност делото да бъде върнато за ново разглеждане от въззивната инстанция.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
Осъществена e процедура по чл. 287, ал. 1 ГПК за връчване на преписи, но няма постъпили отговори в срок.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:
1. При констатация за неправилна правна квалификация въззивният съд обезсилва ли решението или го отменя или следва сам да определи точната правна квалификация;
2. Има ли обвързващо действие за съда постановлението на съдебния изпълнител за конституиране на трети лица в изпълнителното производство като длъжници;
3. Възможно ли е третите лица да се защитят от неправилни и незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител за конституирането им като длъжници чрез възражение в производството по чл. 440 ГПК с оглед невъзможността да обжалват действията му, предвид разпоредбата на чл. 435, ал. 4 ГПК.
По първия въпрос се твърди противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с решение № 45/20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., и решение № 359/16.01.2014 г. по гр. д. № 1209/2013 г. на ВКС, ІV-то г. о. По втория и третия въпрос е посочено, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Първоинстанционният съд приел, че е сезиран с иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 440, ал. 1 ГПК, чрез който се иска установяване по отношение на ответниците С. И. К. и К. М. К. и „Банка ДСК” ЕАД, че ищците С. Д. Л. и С. К. Л. са собственици на самостоятелния обект – жилище, апартамент, върху който е насочено принудителното изпълнение. Ищците са изложили твърдения, че са собственици на самостоятелен обект в жилищна сграда, намираща се върху поземления имот, върху който е насочено принудително изпълнение за дълг на С. и К. К. към „Банка ДСК” ЕАД. Твърдят, че действието на ипотеката, учредена върху дворни места, не се разпростира върху бъдещите постройки, както и те че нямат качеството на ипотекарни длъжници по изпълнителното дело, а на трети лица по смисъла на чл. 440 ГПК.
От фактическа страна съдът констатирал, че между ответниците по делото има сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот през 2005 г., като ответниците С. И. К. и К. М. К. закупили през същата година две дворни места.
Установява се, че на 19.07.2005 г. е вписана законна ипотека върху двете дворни места, подновена на 04.06.2015 г., като липсва вписване на обстоятелството, че ипотеката ще разпростира действието си и върху бъдещите постройки в имота.
По силата на договор за покупко-продажба от 09.11.2012 г. ищците придобили правото на собственост върху самостоятелен обект в жилищна сграда от продавачите К. и С. К. и „Корал-ИВ” ООД.
По молба на „Банка ДСК” ЕАД е образувано изпълнително дело срещу длъжници С. и К. К., по което са извършвани действия за принудително удовлетворяване вземанията на взискателя.
С постановление от 13.05.20116 г. на ЧСИ Л. Т. ищците са конституирани на основание чл. 429, ал. 3 ГПК като ипотекарни длъжници в производството по принудителното изпълнение за събиране вземанията на взискателя.
Със заключение на вещо лице е установено, че е налице идентичност между закупения от ищците самостоятелен обект и имота, върху който е насочено принудителното изпълнение.
Първоинстанционният съд приел, че ищците са собственици на спорния имот. Посочил, че спорният въпрос не е свързан с правото на собственост върху процесния обект, а „разпростира ли действието си вписаната върху дворното място ипотека и върху изградените след учредяването й сгради, при липса на изрично договаряне за това“. В отговор съдът посочил, че за да обхване ипотеката бъдещите постройки в имота, това трябва да е уговорено в договора за учредяването й. Това в случая не е сторено, поради което следва, че върху процесния имот, собственост на ищците, ипотеката, вписана в полза на „Банка ДСК” ЕАД, няма действие и спрямо имота не могат да бъдат извършвани изпълнителни действия за удовлетворяване на взискателя по изпълнителното дело. Оттук съдът заключил, че предявеният иск по чл. 440 ГПК се явява основателен.
Първоинстанционното решение е обжалвано от ответника „Банка ДСК“ ЕАД, като същият изложил доводи, че няма как да бъде изследван анимуса на страните по законната ипотека и същевременно липсва уредба по отношение на спорния въпрос, поради което по аналогия на закона /чл. 150 ЗЗД/ следва да се приеме, че ипотеката се разпростира върху построеното след завършване на грубия строеж.
С определение № 128/13.02.2019 г. въззивният съд констатирал неяснота относно вида и обема на търсената с иска защита, сочейки, че изложените твърдения съставляват правнорелевантни факти, от които произтичат повече от едно претендирано материално право, поради което дал указания за отстраняване на противоречието между основанието и петитума на исковата молба. В мотивите към определението съдът посочил, че от значение са твърденията на ищците, че са собственици на имот, върху който е насочено принудително изпълнение в производство, в което в нарушение на закона са конституирани като ипотекарни длъжници. От значение е и твърдението им за непротивопоставимост на учредената ипотека, доколкото законната ипотека по чл. 43 от Закона за банките /отм./, учредена от банката-ответник върху дворни места /празен терен/, не поражда действие на основание приращение и върху новоизградена сграда в ипотекираното дворно място и самостоятелните обекти на собственост в нея. Съдът указал на ищците, че съществуването или несъществуваното на ипотечното право може да бъде установено при наличието на правен интерес чрез установителен иск – чл. 124, ал. 1 ГПК, като предприемане на принудително изпълнение не е предпоставка за допустимост на иска. Посочил, че законодателят е предоставил на взискателя право да насочва изпълнение върху имущество, за което не само, че не твърди, че е на длъжника, а дори доказва, че е собственост на трето лице, но е предназначено предварително за принудително изпълнение; че собствениците – учредители на вещното обезпечение, имат правното положение на длъжници в изпълнително производство, следователно субективните предели на изпълнителния лист обхващат и тях, а вписаната от взискател-ипотекарен кредитор ипотека преди придобиването на имота от ищците, води до липса на правен интерес от иска по чл. 440, ал. 1 ГПК. Въз основа на изложеното съдът заключил, че дори и при изгоден за ищците резултат от предявения иск, няма да се осуети изпълнението, доколкото имотът е предмет на ипотека, вписана по-рано.
В изпълнение на дадените указания ищците – въззивници са изложили твърдения, че учредената ипотека не поражда действие по отношение на бъдещите постройки, а само върху двете дворни места, които са обединени, с част от общински имот, в единен поземлен имот с площ от 3 783 кв. м., от които за 1 610 кв. м. нямало вписана ипотека. Ищците считат, че процесният самостоятелен обект не попада върху имотите, върху които има вписана ипотека.
В обжалваното решение въззивният съд, позовавайки се на т. 1 и т. 4 от ТР № 3/2015 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, посочил, че искът по чл. 440, ал. 1 ГПК може да бъде предявен от трети лица, а целта при уважаването му е да се отрече възможността принудителното изпълнение да бъде насочено срещу тяхно имущество. Позовавайки се и на ТР № 4/2017 от 11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съдът посочил, че на основание чл. 429, ал. 3 ГПК издаденият срещу длъжника изпълнителен лист има сила и срещу лицето, ипотекирало имота си за обезпечаване на задължението му, както и срещу неговия частен правоприемник за ипотекирания имот, поради което тези лица имат правното положение на длъжници, когато взискателят е насочил изпълнението си върху имота. Посочил, че с отрицателния установителен иск по чл. 440 ГПК се търси защита чрез сила на пресъдено нещо, с която да се отрече правото на длъжника спрямо имуществото, върху което е насочено принудително изпълнение – в случая спорния имот. Когато ищецът твърди, че е собственик на вещта, върху която е насочено принудителното изпълнение, но това принудително изпълнение е инициирано от взискател – ипотекарен кредитор, вписал ипотека върху имота преди придобиването му от ищеца, то липсва правен интерес от иска за установяване, че длъжникът не е собственик на вещта. Когато ипотеката е вписана преди придобивната сделка, приобретателят няма правен интерес от иск по чл. 440 от ГПК – собствеността на ищците върху имота, предмет на принудително изпълнение не се оспорва; правото на взискателя да събере вземането си не следва от правото на собственост на длъжника по изпълнението, а от учредената ипотека върху имотите преди придобиването на собствеността им от ищците; противопоставимостта на правата на приобретателя на ипотекиран имот се определя от поредността на вписванията. След като върху имота има вписана ипотека преди придобиването му от ищците, кредиторът има право да се удовлетвори от цената му, независимо, че имотът вече не принадлежи на длъжниците, т. е. дори и при изгоден за ищците резултат по предявения иск по чл. 440, ал. 1 от ГПК, няма да се осуети изпълнението. Въззивният съд приел, че в основанието на иска ищците са заявили твърдения за несъществуването на ипотечното право, въз основа на което взискателят е пристъпил към принудително изпълнение върху самостоятелния обект, намиращ се в тяхно притежание, доколкото не е налице идентичност между обектите, върху които е вписана законна ипотека /незастроени дворни места/, и този, предмет на принудителното изпълнение, и липсата на правно действие на ипотеката върху бъдещите приращения. Произнасяне по въпросите за съществуването на ипотечното право на банката не е предмет на иска на чл. 440 ГПК, какъвто е формуралираният от ищците петитум, и при липса на заявено искане то да бъде отречено със сила на пресъдено нещо дадените от въззивния съд указания за отстраняване на логическото противоречие между поддържаните фактически твърдения и заявения петитум не са изпълнени, а това представлява пречка спорът да бъде разгледан по същество, поради което обжалваното решение е обезсилено, а производството по делото е прекратено.
При този предмет на делото и тези мотиви на въззивния съд първият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не обуславя допускане на касационното обжалване. Въззивният съд е констатирал противоречие между обстоятелствата, на които се основава искът, и неговият петитум, като е приел, че въпреки дадените указания ищците /сега касатори/ не са отстранили логическото противоречие чрез отправяне на ново съответно искане. В този случай не се касае за произнасяне относно правилността на правната квалификация, а за неяснота относно търсената с иска защита, която е следвало да бъде отстранена от ищците. Предвид изложеното, въззивният съд не е обсъдил поставения от касаторите първи въпрос, поради което не е налице общата предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
По отношение на втория въпрос настоящият състав счита, че макар и въззивният съд да не е обсъдил буквално обвързващото действие на постановлението на частния съдебен изпълнител от 13.05.2016 г. за конституиране на касаторите като ипотекарни длъжници, е изложил изводи за качеството им на такива. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 429, ал. 3 ГПК и на т. 2 от ТР № 4/2017 от 11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС, като въз основа на тях заключил, че субективните предели на изпълнителния лист обхващат настоящите касатори. Изводът се състои най-вече в това, че макар ищците да не са учредили обезпечение в полза на своя праводател – ответниците по делото К., те са придобили правото на собственост въз основа на деривативно придобивно основание, следователно имотът е придобит със съпровождащите го тежести, а частните правоприемници попадат в хипотезата на чл. 429, ал. 3 ГПК. Следователно – дори и да се приеме, че е налице общата предпоставката по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, то със сигурност не е налице специалната такава, доколкото въпросът не попада в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото е разрешен в т. 2 от ТР № 4/2017 от 11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
По поставения от касаторите трети въпрос въззивният съд е следвало да се произнесе по същество на спора, но предвид констатираното от него логическо несъответствие между обстоятелствата, на които се основава искът, и заявеното искане, представляващо пречка спорът да бъде разгледан по същество, въззивното производство не е достигнало до този етап. Именно поради тази причина третият въпрос също не е обсъждан от въззивния съд в обжавалното решение. Въз основа на изложеното настоящият състав счита, че и по този въпрос не следва да бъде допуснато касационното обжалване, тъй като по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
` О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 92/23.04.2019 г. по в. гр. д. № 550/2018 г. на Добричкия окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.