2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 494
София, 30.10.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и пети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2603/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция след измененията съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
С решение № 476/11.11.2016 г. и определение по чл. 248 ГПК № 708/22.12.2016 г. по гр. д. № 375/2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд е уважен предявен от Б. Г. Б. отрицателен установителен иск, като е прието за установено, че И. С. Б. и съпругата му М. И. Б. не са собственици на недвижим имот, представляващ обособена част от имуществото на [фирма] [населено място], за разликата над 1% до 1/3 ид. ч., както и че Д. Н. П. и бившата му съпруга Т. Н. Ч. не са собственици на същия имот за разликата над 0.5% до 1/6 ид. ч. за всеки от тях; предявеният от Л. Ц. Б. отрицателен установителениск е отхвърлен и същата е осъдена да заплати на М. и И. Б. и Т. Ч. разноски по компенсация в размер на 530 лева; ответниците са осъдени да заплатят на ищеца Б. разноски по компенсация в размер на 2 445.19 лева.
С решение № 233/27.11.2017 г. по в. гр. д. № 389/2017 г. на Пловдивския апелативен съд горните съдебни актове са потвърдени.
Срещу въззивното решение са подадени касационни жалби: 1. от ответниците по иска М. И. Б., Т. Н. Ч. и Д. Н. П. и 2. от ответниците по иска И. С. Б. и М. И. Б..
От ответника по касация – ищец по делото Б. Г. Б., е постъпил писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Ищцата Л. Б. не е обжалвала първоинстанционното решение и по отношение на нея същото е влязло в сила.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, насочени са срещу въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са допустими.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че с договор от 28.10.1998 г. ищецът Б. Б. и ответниците И. Б. и Д. П., по време на брака си съответно с ищцата Л. Б. и ответниците М. Б. и Т. Ч., закупили по реда на чл. 35, ал. 1, т. 1 ЗППДОбП /отм./ обособена част от имуществото на [фирма] – урегулиран поземлен имот и построените в него пет сгради, на цена от 143 340 щатски долара, за която съдът приел, че е изплатена изцяло от ищеца Б.. В договора липсва изрична уговорка относно правата на страните при придобиване правото на собственост върху обектите. Съдът приел, че такава уговорка се съдържа в договор от 21.10.1998 г., сключен между Б. Б., Д. П. и И. Б.. При тълкуване волята на страните, обективирана в чл. 2 и чл. 4 от този договор, съгласно чл. 20 ЗЗД, е прието, че същите са определили правата си в съсобствеността в размер на 98% за Б. Б. и на по 1% за И. Б. и Д. П.. Съобразно тези данни по делото и съдебната практика, формирана с решение № 429/26.10.2010 г. по гр. д. № 233/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., съдът приел презумпцията на чл. 30, ал. 2 ЗС за равенство на дяловете за успешно оборена и заключил, че вътрешните отношения между съсобствениците на приватизирания обект са различни от тези, съдържащи се в договора от 28.10.1998 г., тъй като помежду им е постигнато съгласие за придобиването от Б. Б. на права в по-голям обем от тези по приватизационния договор, а именно в размер на 98%. По тези съображения предявеният от ищеца Б. отрицателен установителен иск е приет за основателен.
І. По касационната жалба на М. И. Б., Т. Н. Ч. и Д. Н. П.:
1. В жалбата се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че в договора от 21.10.1998 г. липсва подробно описание на имота, а съгласно практиката на ВКС – решение № 37/04.04.2017 г. по гр. д. № 3180/2016 г. на ВКС, І-во г. о., когато се прехвърлят вещни права върху недвижими имоти, се прави подробно описание с всички индивидуализиращи белези – вид на имота, местонахождениие, обозначение по кадастралната карта, площ, съседи и др. В случая този договор не съдържал нито един от тези атрибути при неговото подписване.
Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос, по който може да се допусне касационно обжалване, следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение. В разглеждания случай въпросът за индивидуализацията на имота, предмет на договора, който предхожда приватизационната сделка, не е въведен като спорен по делото. По него страните не са изразявали становища и за въззивния съд не е възникнало задължение да се произнесе, поради което не може да се приеме, че касаторите поставят правен въпрос по смисъла на тълкувателния акт и който да отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На следващо място касаторите се позовават на противоречие с решение № 222/09.05.2012 г. по гр. д. № 44/2012 г. на ВКС, І-во г. о., и сочат, че с договора от 21.10.1998 г. е извършено разпореждане с вещни права, които нито един от тримата договарящи не притежава, поради което същият се явява нищожен по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като е в нарушение на чл. 77 ЗС. Прегледът на съдебния акт по посоченото гражданско делото /постановен на 20.06.2012 г., а не както се твърди – на 09.05.2012 г./ сочи, че същият е по друг въпрос, който няма връзка с изложеното от касаторите, а именно: дали реституцията по ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС на реална част от парцел води до възникване на съсобственост в идеални части с лицата, които са собственици на останалата невъзстановена реална част от парцела. Ето защо тази съдебна практика не може да послужи като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На следващо място в касационната жалба касаторите са развили съображение, че от обвързаността с договора от 21.10.1998 г. договарящите са се освободили чрез новото съгласие, каквото е договорът, сключен с Министерството на търговията и туризма, и това ново разпределение на дяловете между тримата съгласно чл. 20а ЗЗД имало силата на закон. Позовали са се на: решение № 149/16.04.2015 г. по гр. д. № 5105/2014 г., решение № 28/01.03.2017 г. по гр. д. № 60094/2016 г., решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г., всичките на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 137/25.06.2010 г. по т. д. № 888/2009 г. на ВКС, ІІ-ро т. о. В тези съдебни актове е прието, че постигнатото съгласие обвързва договарящите, но тази обвързаност не е неотменна; страните могат да се освободят от нея чрез постигането на ново съгласие било като прекратят, развалят или отменят сключения договор, било като уговорят други /различни/ насрещни права и задължения. Тази практика следва да се разгледа във връзка със съдебната практика по приложението на чл. 20 ЗЗД, според която на тълкуване по посочения ред подлежат неясните, двусмислени уговорки, както и тези, които, макар и разбираеми от външна страна, са предмет на спор между страните. В случая предмет на спор е уговорката между страните за равенство на дяловете, постигната с договора от 28.10.1998 г., при положение, че се предхожда от предишна уговорка по договор от 21.10.1998 г. В тази насока съдебната практика приема, че действителната воля на страните следва да се разкрие както от клаузите в договора, така и от обстоятелства и факти, стоящи извън текста на договора /решение № 202 от 13.07.2012 г. по гр. д. № 680/2011 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 107 от 07.07.2017 г. по гр. д. № 4580/2016 г. на ВКС, I-во г. о./. В случая едно такова обстоятелство е приетото от съда заплащане на цялата покупна цена от ищеца Б.. Ето защо не може да се приеме, че с последващия договор от 28.10.1998 г. купувачите на обособената част са се освободили от обвързаността, постигната с договора от 21.10.1998 г. относно правата в съсобствеността.
На последно място – обжалваното въззивно решение не противоречи на съдебната практика по приложението на чл. 80 ГПК. Смисълът на тази разпоредба е разкрит с т.т. 2 и 8 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, според която представянето на списък по чл. 80 ГПК е процесуална предпоставка за развитие на производството по изменение на решението в частта му за разноските, но не и за самото присъждане на разноски. Цитираната от касаторите съдебна практика предхожда тълкувателния акт и не може да бъде съобразена.
2. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите отново, както и в касационната жалба, са изложили оплаквания за неправилност на въззивното решение като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Посочили са, че апелативният съд се е произнесъл по съществен материален въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС и са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Такъв въпрос обаче не е формулиран, а според т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. Твърдяното противоречие с решение № 222/20.06.2012 г. по гр. д. № 44/2012 г. на ВКС, І-во г. о., бе разгледано при обсъждане на изложението, инкорпорирано в касационната жалба.
ІІ. По касационната жалба на И. С. Б. и М. И. Б.:
В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят въпроса за допустимостта на отрицателния установителен иск, предвид наличието на разпоредителна сделка, предшестваща предявяването на 26.05.2016 г. на иска – договор за замяна по н. а. № 58/02.02.2007 г., с който Б. и Л. Б. прехвърлили на Ц. и И. М. 1/3 ид. ч. от обособената част, предмет на приватизационната сделка. Твърдят, че след като ищецът Б. не е имал собственост в приватизирания обект, той не е имал и правен интерес да предяви установителен иск срещу ответниците, а съдът е бил длъжен да прекрати съдебното производство. Позовават се на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо като постановено по недопустим иск, което да обоснове допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК /редакция след изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86/27.10.2017 г./. Такова основание би било налице, ако ищецът Б. не бе основал претенцията си на фактическото твърдение, че е собственик на 98% от правото на собственост върху имота, предмет на иска, в подкрепа на което е представил доказателства и въвел доводи. Частта от 1/3, с която е извършено разпореждането по н. а. № 58/2007 г., не изчерпва останалата до 98% част от същия имот. Ето защо следва да се приеме, в съответствие с указанията, дадени в посочения тълкувателен акт, че правният интерес от предявяването на отрицателния установителен иск е доказан.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: 1. равни ли са по смисъла на ЗППДОбП /отм./ придобиваните дялове от правоимащите лица-купувачи /работници и служители в приватизиращото се предприятие или обособена част и лица по чл. 5, ал. 2 ЗППДОбП – отм./, когато изкупуват обособена част по реда на чл. 35, ал. 1, т. 1 ЗППДОбП /отм./ в качеството си на физически лица, без да е учредено от тях юридическо лице. Въпросът е формулиран и по друг начин: допуска ли ЗППДОбП /отм./ неравенство в придобиваните дялове от обособена част при изкупуването й по реда на чл. 35, ал. 1, т. 1 ЗППДОбП /отм./ от посочената категория физически лица, когато не е учредено от тях юридическо лице – по този въпрос се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради празнота в ЗППДОбП /отм./, който не уреждал обема на придобитите от купувачите права върху обособената част /съответно държавното или общинско предприятие/; 2. определено ли е основното съдържание на приватизационната сделка /приватизационното отношение/, вкл. размера на придобивания дял от всеки купувач – физическо лице по чл. 35, ал. 1, т. 1 ЗППДОбП /отм./, в актовете на органа по чл. 3 ЗППДОбП /отм./ и волеизявленията на купувачите, които предхождат подписването на договора за приватизационна продажба – по този въпрос се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с ТР № 1/2009 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и решение № 46/2015 г. по гр. д. № 4489/2013 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., евентуално – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 3. запазва ли правното действие по отношение на третите лица отменената с иск по чл. 135 ЗЗД правна сделка; 4. има ли правен интерес длъжникът, който се е разпоредил чрез сделка с правото си на собственост върху недвижим имот и тази сделка е прогласена на основание чл. 135 ЗЗД за относително недействителна по отношение на кредитора, да предяви отрицателен установителен иск за собственост на същия имот срещу трети лица – по въпроси №№ 3 и 4 се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 ГПК, като се посочват решение № 122/13.09.2016 г. по гр. д. № 5533/2015 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 343/30.11.2011 г. по гр. д. № 1379/2010 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., и се излагат съображения за недопустимост на иска и на въззивното решение при позоваване на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС; 5. длъжен ли е съдът да обсъди всички изнесени доводи от страните при произнасяне на решението си – основанието за допускане на касационно обжалване е по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС.
Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия въпрос. Хипотеза като разглежданата – изкупуване от физически лица на обособена част по реда на чл. 35, ал. 1, т. 1 ЗППДОбП /отм./, е разгледана в решение № 429/26.10.2010 г. по гр. д. № 233/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., на което се е позовал и съдът. С него е прието, че съглашението между приобретателите за правата им в съсобствеността не е част от съвпадащите волеизявления на насрещните страни по договорното правоотношение, поради което не е задължително същото да бъде обективирано в самия договор. Това се отнася и в хипотезата на сключен приватизационен договор по чл. 35 ЗППДОбП /отм./. Нарушението на изискването на чл. 7 от Наредбата за реда за изкупуване на предприятия и обособени техни части без търг или конкурс от лицата по чл. 35 ЗППДОбП /отм./ в договора да се посочва дяловото участие на купувачите, не води до недействителност на съглашението между последните за правата им в съсобствеността. В този случай съглашението не би могло да бъде противопоставено при спор с трети добросъвестни лица, но във вътрешните отношения между купувачите същото има предвиденото в чл. 20а, ал. 1 ЗЗД действие. Наличието на съдебна практика по поставения въпрос, на която обжалваното решение съответства, изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
За да поставят втория въпрос, касаторите се позовават на съдебна практика, според която приватизационният договор е особена гражданскоправна сделка със смесен състав, който включва гражданскоправни и административноправни елементи, и който следва да се сключи при спазване на определена административна процедура, при съблюдаване на обществения интерес. По-конкретно се акцентира на административноправните елементи, които включват решение на органа по чл. 3 ЗППДОбП /отм./ за приватизиране на конкретния обект и приемане на оценка по чл. 37 от с. з., както и даване на писмено съгласие по чл. 39 от с. з. от предложителя за изкупуване по определената цена. Обосновават теза, че с даденото писмено съгласие на купувачите на основание чл. 39 ЗППДОбП /отм./ да закупят обособената част, е определено по обвързващ за тях начин съдържанието на приватизационния договор, вкл. правата, които придобиват в приватизирания обект. Поради това въззивният съд бил длъжен да търси и изследва истинската воля на купувачите не само в писмения договор от 28.10.1998 г., но и в обвързващата ги административна фаза на приватизационното правоотношение, която е определила обема на правата им. По този въпрос също не може да се допусне касационно обжалване и на двете поддржани основания. Както се посочи при отговора на първия въпрос, налице е съдебна практика, според която и при сделка по реда на чл. 35, ал. 1, т. 1 ЗППДОбП /отм./ е допустимо неравенство в придобиваните дялове, както и че такъв извод може да се направи въз основа на доказателства, стоящи извън текста на договора.
При поставяне на третия въпрос касаторите се позовават на решение по гр. д. № 612/2007 г. на Пазарджишкия окръжен съд. Такъв съдебен акт по делото не е представен – налице е копие от протокол от проведено на 06.12.2010 г. съдебно заседание по гр. д. № 621/2010 г. на Пазарджишкия окръжен съд /л.л. 25-28 от първоинстанционното производство/. Като обоснован с доказателство, каквото не е представено и прието по предвидения в ГПК процесуален ред, въпросът не може да послужи за допускане на касационно обжалване.
На четвъртия правен въпрос, касаещ допустимостта на предявения иск и на постановеното по него решение, вече бе даден отговор.
Петият правен въпрос касае задължението на съда по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди при произнасяне на решението си всички доводи на страните. Задължението обаче има предвид само тези доводи, които са изнесени при спазване на предвидения процесуален ред до приключване на съдебното дирене в съответната инстанция. В разглеждания случай касаторът И. Б. излага оплакване, че въззивният съд не е обсъдил доводите за неправилност на първоинстанционното решение, изложени в писмената защита, която представил в определения от съда срок, за това, че: 1. договорът от 28.10.1998 г. е подписан от ищеца Б. като пълномощник на останалите двама купувачи и правата, които е бил овластен да придобие по силата на едностранната сделка, са в размер на по 1/3 ид. ч., като съвпадат напълно с обективирания размер на дяловете в договора за приватизация; 2. исковият процес е нередовен и липсва правен интерес за ищеца от установителната претенция след разпореждането с имота; 3. недопустимо е един и същи състав на първоинстанционния съд да формира в своето убеждение противоположни тези по тълкуване съдържанието на приватизационния договор и т. н. „вътрешен договор”, макар и в две отделни производства, като се касаело за служебно известни факти; 4. тримата приобретатели са участвали в множество водени срещу тях съдебни дела, в които са им противопоставяни подписани в полза на трето лице принудителни и измамливи документи / вкл. т. н. „вътрешен договор”/ и са защитавали правата си на равноправни собственици – ищецът категорично е поддържал становище, че притежава равни собственически права.
С т. 11 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че във фазата на съдебните прения страните не могат да въвеждат нови искания и твърдения, нито да ангажират нови доказателства, дори и те да са във връзка с поддържаното им становище по време на процеса. Тази забрана обезпечава приложението на основни принципи на исковия процес – равенството на страните, равно право на защита и състезателност, установени с чл. 8 и 9 ГПК. В чл. 149, ал. 3 ГПК е уредена възможност за представяне на писмена защита при при фактическа и правна сложност на делото, но тя следва само да обективира това, което страната е изложила устно пред съда. В разглеждания случай доводи като изложените в писмената защита не са развити по време на процеса, нито в устните състезания пред въззивния съд, поради което за последния не е възникнало задължение да ги разгледа и да се произнесе по тях при постановяване на обжалваното решение. Не се разкрива противоречие със съдебната практика като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С изложението са представени определение № 1478/28.10.2009 г. по гр. д. № 1190/2009 г. на ВКС, ІV-то г. о., с което не е допуснато касационно обжалване на решение № 41/04.03.2009 г. по гр. д. № 1076/2008 г. на Пловдивския апелативен съд, както и самото решение. Определението по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК не е сред съдебните актове, които могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение не разглежда въпроси като поставените по настоящото дело.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационните жалби за разглеждане по същество.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд по договор за правна защита и съдействие № 00509 от 25.04.2018 г. в размер на 1 500 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 233/27.11.2017 г. по в. гр. д. № 389/2017 г. на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА М. И. Б., И. С. Б., Д. Н. П. и Т. Н. Ч. да заплатят на Б. Г. Б. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 500 /хиляда и петстотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: