О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 459
София, 12.10.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на единадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1944/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция след изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
Образувано е по касационна жалба вх. № 36341 от 22.12.2017 г. на Р. И. И., К. И. К. и Н. И. С. чрез адв. Б. Б., срещу въззивното решение № 1635 от 07.11.2017 г. по в. гр. д. № 1261/2017 г. на Варненския окръжен съд.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК, към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
Ответниците по касация Й. Ж. Д. и П. А. Д. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 997 от 13.03.2017 г. по гр. д. № 12356/2015 г. на Варненския районен съд, с което е:
– уважен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от Й. и П. Д., като е признато за установено, че касаторите, както и Й. С. К. и С. К. С. не са собственици на поземлен имот с идентификатор 10135.5401.594, с площ от 756 кв. м., находящ се в [населено място], СО „Б.-север”;
– уважен положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от Й. и П. Д., като е признато за установено, че ищците са собственици на вилна сграда с идентификатор 10135.5401.594.1, на основание давностно владение от м. септември 2004 г. до предявяване на иска на 06.10.2015 г.;
– отменен констативен нотариален акт № 22/2014 г. за собственост на поземлен имот с идентификатор 10135.5401.594, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК;
– отхвърлен насрещен иск по чл. 108 ЗС, предявен от касаторите и от Й. С. К. и С. К. С., за ревандикация на поземлен имот с идентификатор 10135.5401.594, ведно с изградената в него вилна сграда с идентификатор 10135.5401.594.1, при заявени права на собственост по наследяване от И. К. И., който от своя страна е придобил съвместно с Р. И. по време на брака им въз основа на изтекла придобивна давност в периода от 21.11.1997 г. до смъртта му, а след това и понастоящем – от ответниците.
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че спорните поземлен имот и сграда се намират в терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ.
Ищците по насрещния иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на земята и сградата, сега касатори, са наследници – първата съпруга, а вторият и третата – деца, на И. К. И., починал на 30.11.2010 г., на когото през 1989 г. въз основа на ПМС № 26/1987 г. било предоставено право на ползване, а Й. К. и С. С. са съпрузи на К. К. и Н. С.. Съответно посочените лица са ответници по предявените отрицателен и положителен установителен иск за собственост на земята и на вилната сграда.
Не е спорно по делото, че по време на брака си И. и Р. И. построили вилна сграда, състояща се от мазе на сутеренния етаж, дневна с кухненска ниша, стая с тераса и таванско пространство. Не е спорно и това, че правото на ползване не е трансформирано в право на собственост върху земята поради незаплащане на стойността й.
Ответниците по насрещния иск и ищци по първоначалните установителни искове са купувачи по предварителен писмен договор от 05.08.2002 г., с който закупили от И. К. И. вилна сграда в местността „Б.-север ІІ” № 80, заедно с прилежащото дворно място от 800 кв. м.
Не е спорно между страните, че владението на земята и сградата било предадено на купувачите в деня на подписване на договора, с изключение на приземното помещение, в което продавачът може да влиза за преобличане и почивка, и на лозето, което да обработва и да събира плодовете, до уговорения двугодишен срок за сключване на окончателния договор – 01.09.2004 г.
Установено е също, че купувачът бил уведомен с телеграма с известие за доставяне, получена на 02.09.2004 г. от неговата съпруга, но на посочената дата – 09.09.2004 г., не се явил в кантората на нотариус А. А. за сключване на окончателния договор.
С влязло в сила на 28.04.2009 г. решение по гр. д. № 6258/2005 г. на Варненския районен съд е отхвърлен иск на И. и Р. И. срещу Й. и П. Д. по чл. 108 ЗС за ревандикация на вилната сграда. Прието е, че правото на собственост, претендирано на основание пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, не е възникнало поради незаплащане от ползвателя на стойността на земята. Твърденията на ищците са били, че през м. януари 2005 г. /след изтичане на уговорения срок за сключване на окончателен договор/ продавачите установили подмяна от купувачите на патроните на бравата на входната врата на мястото и на сутеренния етаж. По делото са били представени две нотариални покани, изпратени от продавача до купувачите, на 20.01.2005 г. и на 19.10.2005 г. С първата покана е отправено изявление за разваляне на предварителния договор поради неизпълнение на задълженията на купувачите по него и покана за предаване на владението върху имота, а с втората е отправена повторна покана за освобождаване на имота.
Поземленият имот и построената в него сграда са декларирани с декларация по чл. 14 ЗМДТ през 2012 г. от К. К. като собственик на имотите.
През 2014 г. Д. заплатили местни данъци и такси за имота за периода 2009-2014 г., заплащали са и потребяваната в имота ел. енергия за периода от края на 2005 г. до 2016 г.
С нотариален акт № 22/2014 г. Р. И., К. К. и Н. С. са признати за собственици по давностно владение и наследство на поземления имот.
Въззивният съд приел, че ищците по първоначалните искове са установили владение върху недвижимия имот и построената в него сграда от момента на сключване на предварителния договор и предаването на ключовете от имотите – 05.08.2002 г., поради което не е необходимо да се доказва намерението им за своене. Ирелевантно за придобивната давност, на която същите се позовават, е изпълнението по предварителния договор и в частност заплащането на уговорената цена. По изложените аргументи изявленията на ищците, че държат имота като купувачи по сключен предварителен договор, не оборват субективния признак на владението, каквито доводи навежда насрещната страна. Обстоятелството, че при сключването на договора продавачът си е запазил правото на ползване върху имота, няма отношение към владението на купувачите, тъй като фактическата власт върху вещта, упражнявана от ползвателя, с оглед неговите правомощия в това му качество, представлява държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС. За неоснователни са приети твърденията на ответниците, че фактическата власт не е упражнявана безпрепятствено от ищците – за да бъде смутено владението на владеещия несобственик, следва да бъдат извършени такива действия, които да сочат трайно противопоставяне на невладеещия собственик и да водят до прекъсване на владението или до отстраняването на владелеца от фактическата власт на имота. Предявяването на извънсъдебни претенции, каквито са отправените до ищците нотариални покани, не смущава владението, нито прекъсва придобивната давност, щом действията не са довели до отменаме на владението за повече от шест месеца /чл. 81 ЗС/. Давността не е прекъсната с предявяването на иска по чл. 108 ЗС /чл. 116, б. „б” ЗЗД вр. чл. 84 ЗС/, тъй като същият е отхвърлен с влязло в сила решение. Снабдяването на ответниците с констативен нотариален акт също не прекъсва придобивната давност, тъй като не води до отнемане на фактическата власт на ищците. Вписването в кадастралния регистър и декларирането на имота в общинската администрация отново не представляват действия, годни да смутят владението или да прекъснат придобивната давност, защото са насочени към държавни органи, а не целят пряко противопоставяне на собственика спрямо владелеца и отстраняването му от владения имот. Владелецът от друга страна не би могъл да извърши тези правни действия, въпреки намерението си за своене, тъй като всяка от посочените процедури изисква акт за собственост, с какъвто безспорно ищците не разполагат. Оттук съдът заключил, че ищците са владели по смисъла на чл. 79 ЗС процесната сграда в заявения от тях период от м. септември 2004 г. до предявяване на иска на 06.10.2015 г., поради което предявеният положителен установителен иск е основателен.
Въззивният съд приел за недоказано заявеното от ответниците по първоначалните искове право на собственост върху поземления имот на основание придобивна давност, с което осъществяват своята защита по предявения срещу тях отрицателен установителен иск за собственост и същевременно обосновават претенцията си по насрещния ревандикационен иск. Техният праводател е придобил държането върху имота чрез учредено в негова полза право на ползване по реда на ПМС № 26/1987 г., поради което, предвид липсата на намерение за своене, придобивна давност в негова полза не е започнала да тече. След сключването на предварителния договор през 2002 г. фактическата власт върху имота е предадена на купувачите, които са упражнявали същата с намерение за своене – обстоятелство, което съдът приел за установено както от характера на правното основание, на което са придобили фактическата власт, така и от фактическото поведение на ищците по първоначалните искове, насочено към отблъскване на заявените от ответниците претенции, а именно смяната на патроните на входните врати през 2004 г. и отказът им да напуснат имота, въпреки отправените покани. Това поведение опровергава и твърденията на ответниците – ищци по насрещния иск, за осъществено от тях владение върху имота чрез ищците, доколкото в хипотезата на владение чрез другиго следва това друго лице да упражнява фактическата власт върху вещта със съзнанието, че я владее за друг, а не за себе си. Доказателствената тежест за установяване на заявеното придобивно основание се носи от ответниците по отрицателния установителен иск, респективно – ищци по насрещния иск по чл. 108 ЗС, поради което, предвид изложените аргументи, неоснователна се явява въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, с което отрицателният установителен иск е уважен, а насрещният иск е отхвърлен.
На последно място въззивният съд приел, че ищците по първоначалните искове са оборили доказателственото значение на издадения в полза на ответниците констативен нотариален акт, поради което и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК същият следва да бъде отменен.
В касационната жалба касаторите са изложили оплаквания за недопустимост на предявените срещу тях искове и на постановеното по същите решение, както и за неправилност на обжалвания съдебен акт – касационни отменителни основания по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и сочат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практика на ВС и ВКС по приложението, на първо място, на чл. 12 и чл. 235 ГПК. Твърдят, че от приобщеното гр. д. № 6358/2005 г. на Варненския районен съд се опровергава възможността ищците по първоначалния иск да са станали собственици на основание давностно владение, и съответно се доказва такова владение в полза на ответниците по първоначалния иск. Според касаторите извод в поддържаната насока следва от съдържащите се в делото писмени изявления на Д., съгласно които било безспорно, че поне до края на 2009 г. те не са имали намерение за своене, тъй като са претендирали, че не упражняват владение за себе си – признали са, че държат имота по силата на предварителен договор, чието сключване желят под формата на нотариален акт или чрез съдебно решение. Същото основание за допускане на касационно обжалване се поддържа и по приложението на чл. 68 ЗС относно необходимостта да е налице и намерение за своене, поради противоречие с решение № 23/20.05.2016 г. по гр. д. № 5162/2915 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 276/20.11.2014 г. по гр. д. № 3036/2014 г. на ВКС, решение № 144/02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г. на ВКС, решение № 204/2012 г. по гр. д. № 272/2012 г. Касаторите акцентират на това, че Д. са упражнявали фактическа власт на основание предварителния договор, желаели са сключването на окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, но предявеният за това иск по гр. д. № 6258/2005 г. не бил приет за съвместно разглеждане, че продавачът по договора не бил лишен от достъп до имота и е упражнявал фактическа власт върху него, които обстоятелства опровергавали наведените от ищците твърдения.
Не се констатира въззивният съд да е процедирал в противоречие с цитираната от касаторите практика на ВС, формирана с Постановления на Пленума на Върховния съд № 1/1953 г., № 7/1965 г. и № 1/1985 г., както и с решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на ВКС, относно задължението на съда да обсъди всички допустими и относими доказателства, както и доводите на страните. Не се оправдава твърдението, че съдът не се е произнесъл по отношение на субективния елемент на давностното владение – обратно, подробно е обсъдил всички събрани доказателства, включително и данните от приложеното гражданско дело и е изложил мотиви защо счита за осъществени и двата елемента от фактическия състав на въведеното придобивно основание. Не се констатира противоречие и с останалата, цитирана в предходния абзац съдебна практика, разясняваща елементите на придобивната давност и по-конкретно нейния субективен елемент. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
На второ място е налице позоваване на съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 69 ЗС: решение № 291/09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г., решение № 270/20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г., двете на ІІ-ро г. о., решение № 145/14.06.2011 г. по гр. д. № 627/2010 г. и решение № 12/19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г., двете на І-во г. о., според която, ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт към момента на установяването й /допускане от собственика/, презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита оборена. В такъв случай, за да се приеме, че упражняваната фактическа власт е владение, следва спрямо собственика на имота да се демонстрира промяна в намерението. Касаторите сочат, че в хипотезата, пред която страните са изправени, не само, че не е демонстрирана такава промяна, а ищците изрично са признали, че държат имота на правно основание – предварителния договор.
Поддържаното противоречие не е налице, защото при поставянето на този въпрос не е отчетената специфика на разглежданата хипотеза, а именно, че фактическата власт имота, съставляващ съвкупност от земя и сграда, е предадена въз основа на предварителен договор за покупко-продажба. В този случай в практиката на ВКС, цитирана от окръжния съд /решение № 40 от 04.07.2017 г. по гр. д. № 3171/2016 г. на II-ро г. о., решение № 528 от 11.06.2010 г. по гр. д. № 1218/2009 г. на I-во г. о./, се приема, че установената фактическа власт изначало има характер на владение – упражняващият я държи имота не за продавача по договора, а за себе си, тъй като има увереността, че ще придобие собствеността. Поради това за придобиване на имота по давност, не е необходимо да се доказва преобръщане на държането във владение, нито демонстриране на намерението за своене. Според второто решение след като владението е установено въз основа на изрична уговорка в предварителен договор, не е необходимо да се доказва, че купувачът е отблъсквал собствениците на имота. Налице е доброволно предаване на владението върху недвижим имот въз основа на писмен договор, при което е достатъчно да се установи само продължителността му, както по отношение на обективния елемент – упражняването на фактическа власт, така и по отношение на намерението за придобиване по давност. Въззивният съд се е съобразил с тази съдебна практика, поради което основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
На следващо място е поставен въпросът за доказателствената сила на частен документ, съдържащ неизгодни за издателя си факти. Според касаторите такива са подадените от първоначалните ищци отговори по предявения срещу тях иск, както и изявленията им, обективирани в протоколите от съдебните заседания, които съставляват официални документи. Позовават се на решение № 210/19.09.2016 г. по гр. д. № 861/2016 г. на ВКС, ІV-то г. о., по приложението на чл. 175 ГПК за това как следва да се цени направеното от страната извънсъдебно признание за съществуване на факти. Въпросът отново се поставя във връзка с позицията на Д., че упражняват фактическата власт въз основа на предварителен договор за покупко-продажба. Както се посочи, този договор изначално придава на тази власт качеството на владение, поради което изявленията им, преценени с оглед на всички обстоятелства по делото, не могат да формират извод в поддържаната от касаторите насока, а именно, че Д. са държатели, упражняващи фактическата власт за продавача по предварителния договор. Затова и по този въпрос не се разкрива основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Следващият въпрос е за допустимостта на гласни доказателства за установяване на фактическа власт с намерение за своене, по който въззивният съд процедирал според касаторите в противоречие с решение № 192/23.01.2014 г. по търг. д. № 542/2012 г. на ВКС по приложението на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК. Въпросът отново е мотивират със съображенията, изложени в предходния абзац, които не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване.
На последно място касаторите са развили довод за недопустимост на установителните искове и на постановеното по тях решение. Този довод е обоснован със съображение за липса на правен интерес от предявените искове, тъй като поземленият имот и сградата били записани в кадастралния регистър като собствени на наследодателя на касаторите, а това формирало спор за установяване пространствения обхват на правото на собственост, който е предмет на специалния иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР /първоначална редакция/.
Искът за отричане правата на касаторите върху поземления имот се сочи за недопустим и предвид претенциите на ищците, които имат за предмет само сградата. Недопустимо поради това било и искането за отмяна на издадения констативен нотариален акт за собственост на поземления имот по давност и наследство.
Не се разкрива вероятна недопустимост на въззивното решение по изложените от касаторите съображения, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване.
Предмет на делото по положителния установителен иск за собственост с правно основание чл. 53, ал. 2 ЗКИР /първоначална редакция/ може да бъде установяването на правото на собственост върху имот, който въобще не е бил заснет като самостоятелен поземлен имот в кадастралната карта /при непълнота на кадастралната карта/, или установяването на правото на собственост върху реална част от поземлен имот, която грешно е заснета в границите на записания на името на ответника поземлен имот, вместо в границите на записания на името на ищеца поземлен имот /грешка в кадастралната карта/. В този смисъл е ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС. В разглеждания случай не са въведени твърдения за наличие на непълнота или грешка в кадастралната карта, поради което и не се разкрива липса на правен интерес от предявените установителни искове, разгледани на основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
С ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание, ако отрече претендираните от ответника права. В случая правният интерес от предявения отрицателен иск за собственост на поземления имот е предизвикан от поведението на ответниците, които са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост. За ищците съществува правната възможност, а поради това и правен интерес от иска, защото, отричайки правата на касаторите, удостоверени с този акт, могат да реализират своето право на собственост върху поземления имот.
В обобщение на всичко изложено въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване.
Ответниците по касация не са представили доказателства за разноски, сторени за водене на делото във ВКС, поради което искането им за присъждане на такива не може да бъде уважено.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1635 от 07.11.2017 г. по в. гр. д. № 1261/2017 г. на Варненския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: