О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 88
София, 26.02. 2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3996/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
А. Е. З. е обжалвала въззивното решение № 1021 от 22.06.2017 г. по в. гр. д. № 2427/2016 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 219 от 05.10.2016 г. по гр. д. № 210/2015 г. на Провадийския районен съд в частта, с която са уважени предявените от Ф. А. М., А. Р. А. и А. Р. Х. искове с правно основание чл. 109, ал. 1 ЗС, като жалбоподателката е осъдена да премахне ограда по северната граница на имот № 476210.501.356 по кадастрален план от 2005 г. на [населено място], представляващ УПИ IX-353 по регулационен план от 1962 г., собственост на ищицте и съседен на собствения й имот № 47620.501.357 по кадастрален план от 2005 г. на с. с., представляващ УПИ VIII-145 по регулационен план от 1962 г., в частта по линията Е-G-H-I, нанесена в цвят охра на скицата на л. 123 към заключението на вещото лице по първоинстанционното дело.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поддържано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и е допустима.
От ответниците по касация – ищци по делото е постъпил писмен отговор със становище, че касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
По делото е прието за установено, че ищците са собственици на поземлен имот № 476210.501.356 по кадастрален план от 2005 г., съставляващ УПИ IX-353 от кв. 16 по регулационен план от 1962 г., и на построената в него жилищна сграда. Собственица на съседния от север поземлен имот № 47620.501.357 по кадастрален план от 2005 г., а по регулационен план от 1962 г. – УПИ VIII-145 от кв. 16, е ответницата.
Въззивният съд приел, че границите на закупения през 2013 г. от наследодателя на ищците парцел са тези по действащия понастоящем регулационен план от 1962 г. Няма твърдения и доказателства за придаване на части от единия съседен имот към другия, нито твърдения дворищната регулация от 1962 г. да не е приложена по отношение на вътрешната граница между двата съседни парцела, вследствие на което регулационната линия се е трансформирала в имотна граница. Това обстоятелство не е съобразено при изготвяне на кадастралния план, одобрен със заповед от 2005 г., а изградената ограда между двата имота почти изцяло съвпада с границата по този кадастрален план /с изключение на едно несъответствие в ущърб на ответницата, което не е част от предмета са спора/. Частта от оградата, построена по линията Е-G-H-I, попада изцяло в парцела на ищците и препятства същите да упражняват правото си на собственост, поради което и искът с правно основание чл. 109, ал. 1 ЗС е приет за основателен в означената част.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както и в касационната жалба жалбоподателката е поставила въпросите: 1. при преценката на доказателствата, установяването на фактическите констатации и правните изводи изпълнил ли е съдът в необходимата степен императивните разпоредби на чл. 236, ал. 2 ГПК; 2. изпълнил ли е съдът задължението си да посочи точно кои доказателства доказват факта, че вътрешната регулационна линия между парцелите се е трансформирала в имотна граница с влизане в сила на дворишнорегулационния план от 1962 г.; 3. каква е приложимостта на пар. 8 вр. пар. 6 от ДР на ЗУТ относно отчуждителното действие на влезли в сила, но неприложени дворишнорегулационни планове; 4. разместена ли е доказателствената тежест в процеса, след като съдът приема, че е налице трансформация в имотна граница с влизане в сила дворишнорегулационния план от 1962 г. и чия е в този случай доказателствената тежест.
Жалбоподателката счита, че правните норми на чл. 109 ЗС, чл. 236, ал. 2 ГПК и пар. 8 вр. пар. 6 от ДР на ЗУТ са неясни и непълни и следва да бъде осъвременена практиката по прилагането им, поради което произнасянето от Върховния касационен съд ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което жалбоподателката се позовава, възниква, когато: а/. произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми, или б/. съдът за първи път се произнася по даден правен спор, или в/. изоставя се едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. Нито една от изброените хипотези, отнасящи се до приложението на чл. 109, ал. 1 ЗС, чл. 236, ал. 2 ГПК и пар. 8 вр. пар. 6 от ДР на ЗУТ, в случая не е налице, защото не се установява произнасянето на Върховния касационен съд по реда на чл. 290, ал. 1 ГПК да е обусловено от необходимост за разкриване точния смисъл на посочените разпоредби чрез тълкуването им, при което разглеждането на правния въпрос, разрешен в обжалваното решение, да допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й.
За да обоснове първия от поставенитие въпроси, жалбоподателката поддържа, че въззивният съд не е обсъдил в пълнота доказателствата в процеса, както и избирателно и без аргументи ги е обсъждал и кредитирал. Тезата не се подкрепя от мотивите към обжалваното решение, което съдържа задълбочен анализ както на приетите писмени доказателства, така и на заключението на съдебно-техническата експертиза и гласните доказателства. Последните са обсъдени подробно, като съдът е посочил кои кредитира и кои – не. Не се установява и да не налице избирателно тълкуване на заключението на вещото лице. Действително, вещото лице е установило, че оградата съвпада почти в цялата си част с границата по одобрения през 2005 г. кадастрален план, който обаче невярно отразява точното местоположение на имотната граница между имотите на страните. Изводът е формиран въз основа на заключението, както и на гласните доказателства, че съгласно дворищнорегулационния план от 1962 г. между съседните имоти няма придаваеми части, че материализираната на място граница е била в съответствие с плана от 1962 г. и местоположението й не е променяно до изграждането на новата спорна ограда. С оглед изложеното следва, че въззивният съд е изпълнил задължението си по чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като мотивите съдържат преценка на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Посочени са и доказателствата, които доказват факта, че вътрешната регулационна линия между парцелите по дворишнорегулационния план от 1962 г. се е трансформирала в имотна граница. Ето защо не се констатира основание за допускане на касационно обжалване по поставените първи и втори въпроси.
Въпросът за приложението на пар. 8 вр. пар. 6 от ДР на ЗУТ не се поставя на разглеждане в настоящия случай, тъй като не се установява наличие на неприложен дворищнорегулационен план за заемане на придадени части от съседни имоти. Затова касационното обжалване не може да бъде допуснато и по третия поставен въпрос. Този извод е приложим и по отношение на четвъртия правен въпрос – въззивната жалба, подадена от А. З. /сега касатор/ не съдържа оплакване във връзка с разпределяне на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, в т. ч. и за установяване на вярната имотна граница. Ето защо и по аргумент от т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС този въпрос не е свързан с решаващите изводи на въззивния съд и не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация са записали, че прилагат договор за правна защита, но такъв не е представен по делото, поради което искането им за присъждане на разноски за водене на делото във Върховния касационен съд не може да бъде уважено.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1021 от 22.06.2017 г. по в. гр. д. № 2427/2016 г. на Варненския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: