2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 220
София, 30.04. 2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и шести април две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 264/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция преди измененията съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
Образувано е по касационна жалба на А. К. С., Л. Б. К., В. Н. С., И. А. С., Ц. А. Ч., М. А. М., Ц. Г. Г., М. Г. М., З. В. А., Л. В. Б., В. Н. В. и Е. Н. В. срещу решението от 14.06.2017 г. по гр. д. № 4176/2016 г. на Софийския апелативен съд.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
От ответника по касация [фирма] е постъпил писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решението от 15.06.2016 г. по гр. д. № 4471/2014 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен предявеният от касаторите иск за ревандикация на поземлен имот пл. № 5190 /погрешно посочен в диспозитива, вместо поземлен имот пл. № 5195/ с площ от 2 250 кв. м., попадащ в ПИ пл. № 347 от кв. 4 по регулационния план на м. СПЗ „С. юг” от 2001 г.
Въззивният съд приел, че ищците са наследници по закон на С. М. С. и в това им качество с влязло в сила на 26.11.2008 г. решение № 654 от 14.10.2008 г. на Общинската служба по земеделие им е възстановено правото на собственост в стари реални граници върху нива с площ от 2 250 кв. м., съставляваща имот пл. № 5195 по плана от 1939 г.
Съобразно неоспорените заключения на съдебно-техническите експертизи и представените писмени доказателства, подробно описани в мотивите, съдът приел, че спорният имот попада в границите на застроен комплекс на ответника, включващ в себе си множество сгради и съоръжения, с изградена инфраструктура, поради което не са били налице законовите основания за реституция – имотът е бил включен в капитала на търговското дружество преди датата на решението на органа по възстановяване на собствеността. При конкуренция между правата на бившите собственици на земеделски земи, които са придобити от търговски дружества преди преобразуването и приватизацията на бивше държавно предприятие, каквото е било „Б.”, и дружествата, законът отдава предпочитание на правата на търговските дружества, придобили бившия земеделски имот преди възстановяването му по реда на ЗСПЗЗ. Законодателят е предвидил, че в тези случаи бившите собственици се обезщетяват с акции и дялове от дружествата или с компенсаторни записи по реда на ЗОСОИ. Съобразно с тази пречка за възстановяване на собствеността, въззивният съд приел за безпредметно да обсъжда дали мероприятията, за които са били отредени имотите, са реализирани или не.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил, че съдът в двете инстанции не е съобразил факта, че решението за възстановяване на собствеността е издадено въз основа на влязло в сила съдебно решение по гр. д. № 11337/2007 г. на Софийския районен съд по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, постановено при участието и на Столичната община. В изпълнение на това решение е проведена процедура по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ и е установено, че цялата площ от 2 250 кв. м. е свободна от застрояване. Твърди, че влязлото в сила решение има задължителна сила за страните, включително и за Столична община, в качеството й на едноличен собственик на капитала на [фирма] към онзи момент; позовава се на чл. 297 ГПК. Ето защо според касаторите незаконосъобразни се явяват изводите на съда при упражнения от него косвен съдебен контрол по отношение на решение № 654 от 14.10.2008 г. на Общинската служба по земеделие, което е прието за незаконосъобразно. Сочи се, че ответната страна е придобила процесния имот от Столичната община при наличие на висящ спор за материално право, като общината, в качеството й на едноличен собственик на капитала на [фирма], е сключила на 15.12.2007 г. договор за продажба на акции в размер на 100% от капитала на дружеството, без да редуцира площта на терена с площта на възстановения на касаторите имот. Сделката, сключена от страна по спора, при наличие на висящ съдебен спор за материално право, е недействителна в частта за спорния имот. Ако такава не е била сключена, имотът е щял да бъде деактуван и изваден от капитала на дружеството. Отделно от това ответникът не може да се позовава на незаконосъобразност на решение № 654 от 14.10.2008 г. на Общинската служба по земеделие, издадено въз основа на съдебното решение по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, тъй като праводателят му е бил страна в съдебното производство. Касаторите възразяват и срещу приетото от въззивния съд за основателно възражение на ответника по иска за осъществени комплексни мероприятия по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ като пречка за реституция – въпросът дали върху имота има осъществени мероприятия, стои за разглеждане в реституционното производство, а не в настоящия спор, но дори и в него е установено, че върху процесния имот няма извършено масивно строителство, същият не се ползва по предназначение, а върху него с леки огради са обособени паркинги за строителна техника, автобуси и др.; няма и строителни дейности, които по смисъла на пар. 1 от ДР на ЗСПЗЗ не позволяват възстановяване на собствеността. Общината не е станала собственик на имота, включително и по реда на чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ, съставеният акт за общинска собственост, включващ и процесния имот, няма правопораждащо действие. Обстоятелството дали имотът е следвало да бъде възстановен по реда на ЗСПЗЗ или на друг реституционен закон, стои извън предмета на спора.
В изложението касаторът се позовава на следната съдебна практика: решение № 123 от 31.03.2015 г. по гр. д. № 4298/2014 г. на ВКС, ІV-то г. о.; решение № 20 от 20.02.2017 г. по гр. д. № 6179/2015 г. на ВКС, І-во г. о.; решение № 71 от 15.07.2015 г. по гр. д. № 350/2015 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.; ТР № 6 от 25.11.2010 г. по тълк. д. № 4/2010 г. на О. на ВАС на РБ; решение № 261 от 23.01.2015 г. по гр. д. № 502/2014 г. на ВКС, І-во г. о.; т. 2 на ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВКС; ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. В тълкувателния акт са дадени разяснения какво се разбира под определящ изхода на делото правен въпрос – той следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, както и да е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т.т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос следва да е от значение за решаващата правораздавателна воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В разглеждания случай в изложението касаторите не са поставили конкретни въпроси. Почти изцяло са приповторили касационната жалба, като са изложили оплаквания по приложението на материалния закон, както и оплаквания, свързани с възприемането на фактите по делото от въззивния съд и изискващи преценка на събраните по делото доказателства, относими към формирания между страните правен спор. По същността си те представляват доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК, което има за предмет наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. К. съд не може да извежда правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, а може само да го конкретизира, уточни и квалифицира; не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Съобразно изложеното не е налице общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Касаторите не са се позовали и на някое от специалните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Но тъй като са посочили и представили съдебна практика, следва да се извърши преценка за относимостта й към разрешените с обжалваното решение правни въпроси и съответствието на последното със същата.
Касаторите се позовават на тези части от решение № 123 от 31.03.2015 г. по гр. д. № 4298/2014 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 20 от 20.02.2017 г. по гр. д. № 6179/2015 г. на ВКС, І-во г. о., в които се приема, че със сила на пресъдено нещо се ползва съдебното решение, с което се признава или отрича съществуването на спорното материално субективно право, което е предмет на предявения иск; че установеното от съда правно положение придобива сила на пресъдено нещо – правният спор се преустановява и не може да бъде пререшен, а страните действат съобразно приетото в решението на съда; че субективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат срещупоставените страни /главни и подпомагащи/ по делото, както и техните правоприемници /частните – ако правоприемството е настъпило след предявяването на иска/. Представят и решение № 71 от 15.07.2015 г. по гр. д. № 350/2015 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., което е по въпроса за допустимостта на косвен контрол за законосъобразност на влязъл в сила административен акт, респ. заместващото го решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, когато страна по ревандикационен иск не е участвала в административното производство и възразява за липсата на предпоставки за възстановяване на собствеността. Позоваването на тези съдебни решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, е предвид факта, че решението на общинската служба по земеделие е издадено, след като с влязло в сила съдебно решение по иск по чл. 11, ал. 2 ГПК на наследниците на С. М. С. е признато правото на възстановяване на собствеността върху земеделска земя.
При съпоставка на данните по делото и цитираната съдебна практика, следва да се посочи, че ответното дружество не е било обвързано от силата на пресъдено нещо на решението по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, независимо от факта, че то е постановено и по отношение на Столичната община. Установено е по делото и това е прието в обжалваното решение, че с решение № 281 от 19.09.1970 г. на Комитета за стопанска координация 395 дка поливна земя в[жк]са били отредени за строителство на зеленчукова база, а след извършено отчуждаване на имоти на основание чл. 95 З. /отм./ е съставен през 1987 г. акт за държавна собственост на имот от 376 286 кв. м., включително складове и административна сграда, предоставени на предприятие „Б.” за търговия на едро с пресни плодове и зеленчуци. Предприятие „Б.” е преобразувано в [фирма] с държавно имущество с Разпореждане на Министерския съвет № 165 от 21.12.1993 г., регистрирано с решение № 1 от 03.06.1994 г. по ф. д. № 1396/1994 г. на Софийския градски съд. След като едноличният собственик на капитала – държавата, намалила с Разпореждане на Министерския съвет № 84 от 13.08.1997 г. капитала на дружеството с недвижимия имот, собствеността върху последния е прехвърлена безвъзмездно на Столичната община, а впоследствие – на 16.05.2001 г., е сключен и договор за безвъзмездно прехвърляне на имота от държавата на общината /чл. 54, ал. 1 ЗДС/. Последната с решение № 6 на Столичния общински съвет по протокол № 36 от 24.11.1997 г. включила имота в капитала на [фирма] с общинско имущество, образувано чрез преобразуване на общинска фирма „Яйца и птици”. Преобразуването е вписано с решение № 3 от 25.09.1998 г. по ф. д. № 2318/1989 г. на Софийския градски съд.
Изложеното дотук налага да се приеме, че търговското дружество е правоприемник първоначално на държавата /поради преобразуване на предприятие „Б.”/, а впоследствие – на общината /поради преобразуване на общинска фирма/, но правоприемството и в двата случая е настъпило преди реституцията на поземления имот. Първоначално съгласно чл. 1 от ПМС № 201/1993 г. и чл. 17а ЗППДОбП /отм./ от момента на преобразуването на държавното предприятие в [фирма] собствеността върху имотите, които са били включени в капитала на търговското дружество, се е трансформирала от държавна в корпоративна собственост към 1993 г. Впоследствие, след предоставяне на имотите на общината /с Разпореждане на Министерския съвет № 84 от 13.08.1997 г. и договора от 16.05.2001 г./ и преобразуването на общинската фирма в еднолично търговско дружество с общинско имущество, имотът е станал собственост на дружеството – съгласно чл. 2, ал. 2 ЗОбС не са общинска собственост имотите и вещите на търговските дружества и юридическите лица с нестопанска цел, дори ако общината е била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество.
Реституцията на спорния по делото имот, който е част от ПИ № 347 с площ от 217 543 кв. м. на [фирма], е извършена с решение № 654 от 14.10.2008 г. на Общинската служба по земеделие, влязло в сила на 26.11.2008 г.
Следователно, след като правоприемството е настъпило преди реституцията, дружеството не е обвързано от решението по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ. То не е обвързано и от решението от 2008 г. на общинската служба по земеделие за възстановяване на собствеността. Неприложимо към разглеждания спор е ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС – то касае хипотеза на спор за собственост между бивши собственици на земеделски земи, от една страна, и държавата или нейни правоприемници, от друга, на които съгласно чл. 298, ал. 2 ГПК може да се противопостави силата на пресъдено нещо на решението за реституция, върху което е бил упражнен пряк съдебен контрол. В случая ответното дружество е трето лице, което не е било участник както в съдебното производство по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, така и в административното производство по издаването на решението за възстановяване на собствеността. Тези решения не могат да му се противопоставят и на основание чл. 17, ал. 2 ГПК то има право да оспорва законосъобразността на решението за реституция. Ето защо не се разкрива противоречие между въззивното решение, от една страна, и решение № 123 от 31.03.2015 г. по гр. д. № 4298/2014 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 20 от 20.02.2017 г. по гр. д. № 6179/2015 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 71 от 15.07.2015 г. по гр. д. № 350/2015 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., от друга страна.
Касаторите представят ТР № 6 от 25.11.2010 г. по тълк. д. № 4/2010 г. на О. на ВАС на РБ, което обаче няма касателство с разглеждания спор. Същото е по приложението на чл. 239, т. 4 АПК, която разпоредба не стои в случая.
Касаторите се позовават и на решение № 261/14 год. от 23.01.2015 г. по гр. д. № 502/2014 г. на ВКС, І-во г. о. То също е неотносимо, тъй като е постановено по спор за собственост на недвижими имоти, произхождаща от реституция по ЗВСОНИ, докато в случая касаторите извеждат претендираното право на собственост от възстановяване по ЗСПЗЗ. По приложението на ЗВСОНИ е и ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВКС. Затова е неприложимо разрешението, дадено в т. 2 /т. 1, абзац 2 от диспозитива/, според която не се възстановява правото на собственост по отношение на отчужден незастроен имот, който след одържавяването му е застроен, освен върху останалата незастроена част, ако тя може да се обособи като самостоятелен обект на собственост.
ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС постановява, че решенията на органа по поземлената собственост, които съдържат необходимата юридическа индивидуализация на обекта на собственост /определяне на реалните граници/, се ползват с конститутивно действие. В разглеждания случай въззивният съд не е отрекъл този ефект на решението, но е приел, че то е непротивопоставимо на приватизираното търговско дружество, тъй като имотът е включен в капитала на дружеството преди датата на решението на общинската служба по земеделие – извод, който произтича от разпоредбата на пар. 11 от ДР на ЗПСК /преди това пар. 6, ал. 6 от ПЗР на ЗППДОбП – отм./. Касаторите не са поставили въпрос по приложението на тези разпоредби, но даденото от въззивния съд разрешение в хипотеза на сключена приватизационна сделка на 15.12.2007 г. /преди решението за възстановяване на собствеността от 2008 г./ съответства на задължителната съдебна практика /напр. решение № 205 /78/ от 08.07.2010 г. по гр. д. № 4543/2008 г. на ВКС, I-во г. о./.
Ответникът не е представил доказателства за сторени разноски по водене на делото във Върховния касационен съд и не е поискал присъждането на такива.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 14.06.2017 г. по гр. д. № 4176/2016 г. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: