2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 439
София, 01.10.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1669/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Г. Г., М. В. П., Г. Г. К. и В. Г. К. чрез адвокат А. И. М., срещу въззивното решение № 10 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 411/2018 г. на Софийския окръжен съд.
С обжалваното решение въззивният съд потвърдил решение № 75 от 22.05.2018 г. по гр. д. № 750/2016 г. на Самоковския районен съд, с което е отхвърлен предявен от касаторите отрицателен установителен иск за приемане на установено, че Общината [населено място] не е собственик на реална част с площ 92 кв. м. от поземлен имот с идентификатор ………… по одобрените кадастрална карта и кадастрален регистър на [населено място], разположена в югозападната част на имота и очертана с червен контур по т.т. 1-2-3-4-5-6-7-8-1 на приподписаната от районния съдия и представляваща неразделна част от решението комбинирана скица към заключението на вещото лице инж. К. Д. по първоначалната съдебно-техническа експертиза, приета в съдебното заседание на 02.10.2017 г.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и към нея има приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, поради което е допустима.
От ответника по касация – ответник по делото, е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Първоинстанционният съд приел, че съгласно предвижданията на регулационния, застроителен и кадастрален план на [населено място] от 1978 г. процесната реална част с площ 92 кв. м., представляваща част от имот пл. № … от кв. …, попада в парцел…от кв. …, отреден за обществено жилищно строителство. Относно тази част е проведено отчуждително производство по реда на З. /отм./ и ППЗТСУ /отм./, завършило с влизане в сила на заповед № АО-19-366/31.07.1984 г. на председателя на Изпълнителния комитет на Окръжния народен съвет [населено място], при липсата на данни същата да е обжалвана или отменена. Съдът приел, че заповедта е издадена в предвидената от закона писмена форма, от компетентен по степен, територия и материя административен орган съгласно чл. 95, ал. 1 З. /ред. обн. ДВ, бр. 45/1984 г./, поради което възраженията на ищците за нейната нищожност са неоснователни. Посочено е, че нарушенията на други законни разпоредби при издаването на отчуждителната заповед не водят до нейната нищожност, поради което и не са обсъдени. Съдът приел, че собствеността върху процесната част е преминала в имуществото на държавата с влизане в сила на тази заповед, а заплащането на обезщетение е предпоставка единствено за последващото фактическо заемане на имота от страна на държавата по аргумент от чл. 105, ал. 1 З. /отм./, без да е елемент от фактическия състав на отчуждаването в полза на държавата за мероприятия по застроителния и регулационен план като установен от З. /отм./ способ за придобиване на вещни права от държавата и не обуславя вещно-прехвърлителния ефект на отчуждителната заповед. Лицата, които не са получили обезщетения за отчуждени по реда на З. /отм./ недвижими имоти или части от тях, са могли да поискат да се снабдят с изпълнителен лист за размера на сумите, които им се дължат, въз основа на влязлата в сила оценка /чл. 108, ал. 1 З./ или, ако в тригодишен срок от влизане в сила на заповедта за отчуждаване не са били обезщетени, да поискат отмяна на заповедта или извършване на нова оценка /чл. 109, ал. 1 З./, но по делото няма данни заповедта за отчуждаване да е била отменена на каквото и да е основание.
Съобразно твърденията на ищците, че отчуждаването не било извършено по установения ред и праводателите им не са получили никакво обезщетение, първоинстанционният съд счел, че това е позоваване на чл. 2, ал. 2 вр. чл. 4, ал. 1 ЗВСОНИ като основание на претендираното вещно право на собственост, поради което изследвал и въпроса дали е настъпил установеният по силата на закона реституционен ефект за процесната част на това основание. Изхождайки от целта на реституционния ефект по ЗВСОНИ – отстраняване на обществена несправедливост при извършени отчуждавания в периода от 09.09.1944 г. до 1989 г., а не ревизия на всякакви нарушения на предпоставките и реда за извършването им, първоинстанционният съд посочил, че допуснати в отчуждителното производство нарушения на закона относно кръга лица, от които се отчуждава имотът и които придобиват право на обезщетение, не могат да имат за последица възстановяване на собствеността, ако обезщетението за отчуждения имот е изплатено изцяло. В тази връзка посочил, че към 1984 г. собствеността върху имот пл. № … от кв. … е принадлежала на петима души, а процесната част е отчуждена само от двама – Д. и М. А., посочени като единствени съсобственици в отчуждителната заповед и на които е определено парично обезщетение за цялата спорна част от имота. Преки доказателства в смисъл на платежни документи, за изплащане на обезщетение не са ангажирани, но след съвкупната преценка на други доказателства, представени от ответника с отчуждителната преписка, съдът формирал извод, че А. са получили обезщетение в размер на 595 лева. Това са протоколът на комисията по чл. 265 ППЗТСУ /отм./ за оценка в размер на 595 лева, включена в общия размер на сумата от 94 047.87 лева за обезщетяване на собственици на отчуждени имоти за строителство на Ж. по представен списък, която е преведена на депозит в Д. /допустимо в хипотезите на чл. 77 З. – отм. и чл. 273, ал. 1 ППЗТСУ – отм./, видно от писмо на ОНС София „Изграждане на селищни системи” до Общинския народен съвет [населено място]; съдът взел предвид и запазените в отчуждителната преписка официални документи за липса на непогасени до 30.06.1985 г. от тези лица данъци, такси и други държавни вземания, както и за липса на задължения към държавата по изпълнителни дела, които документи очевидно са издадени по тяхна инициатива с цел получаване на сумата по обезщетението, което изрично е отбелязано в удостоверението на финансовия отдел на ОбНС [населено място]; взета е предвид и липсата на данни А. да са предприели действия по чл. 108, ал. 1 или по чл. 109, ал. 1 З. /отм./ поради неизплащане на дължимото обезщетение. Обстоятелството, че право на част от обезщетението са имали и останалите трима съсобственици на имота, но не са участвали в отчуждителното производство и не са получили обезщетение, съответно на дяловете им в съсобствеността, е преценено като обосноваващо техни облигационни претенции, но не и извод, че обезщетението не е заплатено като предпоставка по чл. 4, ал. 1 ЗВСОНИ за възстановяване на собствеността върху отчуждения имот на основание чл. 2, ал. 2 с. з.
Дори да се приеме липса на обезщетяване, първоинстанционният съд изтъкнал и друго основание, поради което собствеността не подлежи на възстановяване по силата на ЗВСОНИ. Процесната реална част е отчуждена за обществено жилищно строителство и е включена в парцел… от кв. … по плана на [населено място] от 1978 г., отреден за това мероприятие. За реализирането му е отстъпено възмездно право на строеж на Ж. „А.” със заповед № ЛС-01-320/07.04.1986 г. и е установено от съдебно-техническите експертизи, че то е реализирано. С реализирането му целият парцел е станал обща част на етажната собственост в сградата, построена от Ж., като теренът е придобил несамостоятелно, обслужващо предназначение спрямо постройката, като съгласно чл. 15, ал. 3 ЗС /отм./ правото на строеж се разпростира върху целия имот, а не само върху застроената част. Поради това не може да се приеме, че отчуждената част от имот пл. № … в кв…, която към датата на влизане в сила на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ на 22.11.1997 г. вече е представлявала обща част на сграда в етажна собственост и върху нея се е разпростирало валидно учредено на трети лица право на строеж, е била реално същият имот във вида, в който той е бил отчужден. Дали тази част фактически е застроена към 22.11.1997 г., респ. към настоящия момент, е без правно значение, тъй нейната площ от 92 кв. м. е недостатъчна за обособяване на самостоятелен урегулиран поземлен имот – както при действието на чл. 54 ППЗТСУ /отм./, така и при действието на чл. 19, ал. 1 ЗУТ понастоящем. За този извод съдът се позовал и на съдебна практика – съобразителната част към т. 1 от ТР № 1/17.05.1995 г. на ОСГК на ВС и решение № 15/06.02.2012 г. по гр. д. № 311/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.
По тези съображения първоинстанционният съд приел, че процесната реална част не подлежи на възстановяване по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ и не може да се приеме, че с влизане в сила на тази разпоредба на 22.11.1997 г. държавата е изгубила по смисъла на чл. 99 ЗС правото си на собственост с възстановяване на това право на праводателите на ищците, независимо дали те или техни праводатели са получили обезщетение за отчуждения имот.
С влизане в сила на пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС /обн., ДВ, бр. 96/1999 г./ правото на собственост върху целия парцел VІІ – за О. в кв. 131 по плана от 1978 г. е преминало по силата на закона в имуществото на ответната община и понастоящем процесната реална част е общинска собственост на основание отчуждаване в полза на държавата и прехвърляне на собствеността по силата на посочената законова разпоредба.
Като евентуално основание на правото им на собственост от значение за правния им интерес от предявяване на иска, ищците са се позовали на придобиване на спорната реална част по давност. Първоинстанционният съд отрекъл и това основание като осъществено в полза на ищците, респ. като довело до изгубване правото на собственост от ответника. Посочил, че с отчуждаването й в полза на държавата спорната част е станала държавна собственост и за придобиването й по давност е съществувала забраната по чл. 86 ЗС, действала до влизане в сила на 01.06.1996 г. на Закона за държавната собственост и на Закона за общинската собственост, според които е допустимо придобиване по давност на имоти – частна държавна и частна общинска собственост /чл. 7, ал. 2 ЗДС и арг. от чл. 7, ал. 1 ЗОбС/. Ето защо от датата на влизането им в сила владението на такива имоти може да има за правна последица придобиването им по давност с изтичане на десетгодишен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС; считано от последния ден от изтичането на този срок обаче – 31.05.2006 г., давността е спряла да тече по силата на пар. 1, ал. 1 ЗДЗС /обн., ДВ, бр. 46/2006 г./ до 31.12.2022 г., така фактическият състав на придобивната давност не е завършен.
На последно място първоинстанционният съд обсъдил установените от съдебно-техническите експертизи промени в отреждането на част от парцел … след отчуждаването на спорната част и включването й в парцела, според които през 1990 г. през част от нея е предвидено прокарване на улица-тупик, което не е реализирано, а през 2004 г. е предвидена промяна на профила на тази улица, според която улицата минава покрай тази реална част, а не навлиза в нея. Приел, че тези промени са без правно значение за изводите относно собствеността, защото сами по себе си предвижданията по застроителните и регулационни планове, включително и за благоустройствени мероприятия, нямат вещнопрехвърлително действие и обстоятелството, че понастоящем новата [улица]-428з-428г не преминава през спорната част, не води до изгубване на правото на собственост на общината върху нея. Към датата на влизане в сила на пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОС през 1999 г. част от парцел … от кв. … е била преотредена за улица-тупик, т. е. за благоустройствено мероприятие, и обстоятелството, че част от тази улица е попадала в част от процесната реална част, не е осуетило преминаването на собствеността върху целия парцел … от кв. …, включително и върху процесната реална част от държавата към общината. Реализацията на това благоустройствено мероприятие би имала значение при определени предпоставки за реституция по административния ред, установен в ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, но такава процедура не е била проведена в сроковете по този закон. Последващата промяна на профила на улицата през 2004 г., съгласно която цялата площ на спорната част по т. 1-2-3-4-5-6-7-8-1 по комбинираната скица към заключението на вещото лице по първоначалната съдебно-техническа експертиза попада извън новия профил на улицата, също по никакъв начин не обуславя промяна в принадлежността на правото на собственост на общината върху тази реална част.
Въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение. Посочил, че фактическата обстановка по делото е изяснена от първоинстанционния съд въз основа на подробен анализ на събраните доказателства, поради което, както и поради съвпадение на правните изводи на двете инстанции препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. Отделно от това въззивният съд обсъдил наведените от ответниците възражения, като на първо място приел за неоснователно възражението за нищожност на заповедта за отчуждаване от 1984 г. като издадена от некомпетентен орган и не в предписаната от закона форма. Посочил, че заповедта е издадена от органа по чл. 95 З. /отм./, в случая – от председателя на изпълнителния комитет на Окръжния народен съвет-София, поради което неин издател е компетентен орган, като е спазена и предписаната от закона форма. Като допълнителен аргумент посочил и това, че в производството не е била оспорена истинността на заповедта, която представлява официален документ и съответно не е било открито производство по оспорване по реда на чл. 193 ГПК, поради което съдът е длъжен да зачете материалната й доказателствена сила, докато същата не бъде оборена чрез доказване на нейната неистинност. Поради това приел, че влязлата в сила заповед има вещноправно действие досежно отчуждения имот и облигационноправни последици във връзка с определеното парично обезщетение. На следващо място за неоснователно е прието възражението за незаконосъобразно провеждане на отчуждителната процедура и завършването й с обезщетяване на собствениците на отчуждената част. Посочено е, че обезщетяването не е елемент от фактическия състав на отчуждаването, а незаплащането на обезщетение води до облигационни последици, но не и до отпадане на вещноправното действие на заповедта. По-нататък въззивният съд посочил, че мероприятието, за което спорната част е отчуждена, е реализирано с изграждането на Ж. „А.”, като съгласно чл. 15, ал. 3 ЗС /отм./ правото на строеж се разпростира върху целия имот, а не само върху застроената част. За правилен е приет изводът на първоинстанционния съд по приложението на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ и тъй като спорната част не подлежи на възстановяване, то и държавата не е изгубила правото си на собственост, независимо от получаването на обезщетение, а съгласно пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС собствеността е прехвърлена на общината. На последно място въззивният съд приел, че общината не е изгубила собствеността си и с промените в отреждането на част от парцела, когато е предвидено прокарване на улица-тупик-нереализирана, тъй като предвижданията по застроителните и регулационни планове нямат вещнопрехвърлително действие.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните въпроси: 1. следва ли гражданскоправният съд на основание чл. 17, ал. 2 ГПК да осъществи косвен съдебен контрол върху административен акт с вещноправни последици по отношение компетентността на органа и форма на акта при липса на подпис върху административния акт и посочени две лица като негови издатели, при въведено в процеса възражение за нищожност на отчуждителния акт или произнасянето на съда е обусловено от оспорване истинността на административния акт от страната по реда на чл. 193 ГПК и откриване на производство по чл. 194 ГПК – поддържат се основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК; 2. дължи ли въззивният съд произнасяне по всички обосновани оплаквания на въззивника, като извърши собствена преценка на събраните доказателства във връзка с твърденията на страните и изложи собствени мотиви по основателността на предявените претенции и по-специално относно валидността на административния акт с вещноправни последици, влизането в сила на отчуждителната заповед с оглед зачитане вещния й ефект и спазването на правилата на З. /отм./ за законосъобразно провеждане на отчуждителното производство – поддържа се основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
За да се допусне касационно обжалване на едно въззивно решение съгласно приетото в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по съдържанието на чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК, касаторът следва да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото и по който въззивният съд се е произнесъл в мотивите, като това произнасяне е подготвило крайната му решаваща воля, изразена в диспозитива на решението. За да изиграе ролята на обща предпоставка, годна в кумулативна даденост с поне една от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК да обоснове допускане на касационното обжалване, въпросът следва да кореспондира с установената от въззивния съд фактическа обстановка по делото.
В разглеждания случай първият формулиран от касаторите въпрос е зададен при предпоставка, която не кореспондира с приетото за установено по делото, а именно зададен е при предпоставката за липса на подпис върху административния акт /заповедта за отчуждаване от 1984 г./ и посочени две лица като негови издатели. Видно е от мотивите към обжалваното решение, че въззивният съд не се е произнасял по такива въпроси. Съдът не е бил и длъжен да се произнесе, тъй като такива твърдения не са били наведени в първоинстанционното производство – липсват както в исковата молба, така и в уточнението към нея /л.л. 65-66 от първоинстанционното дело/; не се съдържат и в молбата по чл. 142, ал. 2 и 3 ГПК, която е представена във връзка с направените от ответника оспорвания на иска /л.л. 136-137/, нито в писмената защита, представена пред първоинстанционния съд в указания срок след приключване на устните състезания /л.л. 162-164/. Твърдения за нищожност на заповедта за отчуждаване като неподписана и предвид посочване на две лица като издатели на акта – арх. М. и инж. П., са въведени с въззивната жалба, подадена от ищците след отхвърляне на предявения от тях отрицателен установителен иск. Това процесуално действие на страната обаче е било преклудирано, тъй като приложима за него е разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ГПК, според която във въззивното производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство. В случая заповедта за отчуждаване е била представена от ответника с отговора на исковата молба като част от преписката по отчуждаването и се намира на л. 92 от първоинстанционното дело. Ищците са разполагали с процесуалната възможност, след като са се запознали с представените от ответника доказателства във връзка с отчуждаването, да конкретизират въведеното с исковата молба твърдение за нищожност на акта за отчуждаването, като изтъкнат тези установими от писмения документ обстоятелства, които според тях обуславят нищожност на административния акт поради липса на компетентност и на форма, като това е следвало да сторят в съдебното заседание на 02.10.2017 г., когато заповедта е била приета /чл. 193, ал. 1 ГПК/. Разпоредбата на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК е категорична и съдебната практика по приложението й приема, че пред въззивния съд не могат да се твърдят нови обстоятелства, които страната е могла да посочи в срок по време на първоинстанционното производство, а въззивният съд не следва да включва в делото такива факти, посочени във въззивната жалба, ако страната е можела да се позове на тях до приключване на съдебното дирене в първата инстанция. Обстоятелствата, които са поставени в основата на формулирания от касаторите въпрос, са именно от този характер. В този смисъл въросът не е обуславящ изхода на правния спор и няма характеристиката на обща предпоставка за допускане на касационното обжалване. На следващо място въпросът не е обуславящ и защото съображението за необходимост от оспорване истинността на заповедта и откриване на производство по реда на чл. 193 ГПК е изложено от въззивния съд като допълнително, а не като основно, поради което разглеждането на въпроса дали произнасянето на съда е обусловено от оспорване истинността на административния акт не би могло да доведе до резултат, различен от постановения с обжалваното решение. Липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване препятства произнасянето по специалните предпоставки, поддържани от които по първия въпрос са тези по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Определящо при разглеждането на втория поставен въпрос е това, че с обжалваното решение постановеното първоинстанционно решение е прието за правилно, поради което и съгласно чл. 272 ГПК въззивният съд е препратил към неговите мотиви. Съдебната практика приема, че тази възможност може да се използва когато има съвпадение на фактическите и правните констатации на двете инстанции, а не само на крайния резултат от решаващата дейност, и последната е еднаква по обем и при двете инстанции, защото не са били посочени нови факти и представени нови доказателства пред въззивния съд. Разглежданият случай е именно такъв, поради което с извършеното препращане въззивният съд се е ползвал от мотивировката на първоинстанционния съд, правейки я своя мотивировка. Първоинстанционният съд е изложил подробни мотиви, съобразно които е приел административния акт по отчуждаването за влязъл в сила и валиден и е обосновал защо счита, че са спазени правилата на З. /отм./ за законосъобразно провеждане на отчуждителното производство, защо мероприятието по отчуждаването е реализирано и защо последващата промяна на плана е ирелевантна за правото на собственост, а въззивният съд от своя страна е изложил съображенията, поради които е възприел същите фактически и правни изводи, които е направила и първата инстанция, след което е разгледал оплакванията във въззивната жалба. Във въззивното производство не са били посочени нови факти и събрани нови доказателства, които да подлежат на самостоятелна преценка от въззивния съд. От доводите за нищожност на административния акт като издаден от некомпетентен орган и не в предписаната от закона форма са обсъдени само тези, които са били надлежно въведени в първоинстанционното производство, поради което извън предмета на обсъждане са останали наведените за пръв път с въззивната жалба доводи за липса на подпис и посочване на две лица като издатели на акта. Не води до липса на мотиви необсъждането на обстоятелството, че в съставения акт за частна общинска собственост не е посочен имотът, част от който е спорният по делото, тъй като не този акт, а заповедта от 1984 г. е доказателство за извършеното отчуждаване. Ето защо не може да се приеме, че обжалваното решение противоречи на съдебната практика по приложението на чл. 12 и чл. 235 ГПК като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На последно място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са развили основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК поради очевидна неправилност на обжалваното решение.
Съгласно чл. 281, т. 3 ГПК решението е неправилно при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Критерият по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК изисква квалифицирана форма на тези пороци. В случая той не е осъществен, защото не са налице хипотези, които предполагат очевидна неправилност – нарушение на императивна материалноправна норма, на основни съдопроизводствени правила /например ограничаване на правото на защита и нарушаване равенството на страните в процеса/ или наличие на явна необоснованост. Съображенията на касаторите, съдържащи се в изложението към касационната жалба, са основани на твърдения за неправилност на извода, че отчуждителната заповед по чл. 95 З. /отм./ е валиден и влязъл в сила административен акт, като отново са изложени оплакванията за липса на подпис и посочване на две лица като издатели на заповедта, както и оплаквания за липса на доказателства за положителните факти – връчване на заповедта по предвидения в закона ред, начин на връчване, изтичане на предвидените в закона срокове за обжалване, доказателства за завършване на отчуждителната процедура със заемане на имота, което се осъществява едва след изплащане на сумата за обезщетение, доказателства за съобщаване на собствениците за явяване да получат сумите за обезщетение, за внасянето им от инвеститора в Д., за заповед по чл. 105, ал. 2 З. /отм./, за непосочване в акта за общинска собственост на процесния имот, за това, че мероприятието, за което е започнала отчуждителна процедура, не засяга процесния имот. Една част от тези твърдения бяха обсъдени по-горе с оглед поставените от касаторите въпроси. Обосноваването на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК със същите съображения, които са изложени и във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК, води до извода, че то се поглъща от тях и не следва да се разглежда самостоятелно. Друга част от мотивировката на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК съставлява довод за пороци на съдебния акт, произтичащи от неправилно възприемане на фактическата обстановка и неправилен анализ на доказателствата и по съществото си са доводи за неправилност на решението като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3, предл. 2 и 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване. Ето защо настоящият състав не констатира наличието на поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване с цел проверка дали някой от мотивите на въззивния съд не е очевидно неправилен.
В обобщение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноски по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 300 лева, определен съобразно фактическата и правна сложност на делото и при приложение на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 10 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 411/2018 г. на Софийския окръжен съд.
ОСЪЖДА В. Г. Г. с ЕГН [ЕГН], М. В. П. с ЕГН [ЕГН], Г. Г. К. с ЕГН [ЕГН] и В. Г. К. с ЕГН [ЕГН] да заплатят на Общината [населено място] разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 300 /триста лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: