О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 310
София, 11.06.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на седемнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 579/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2018 г./.
С решение № 272 от 16.10.2017 г. по в. гр. д. № 337/2017 г. Пернишкият окръжен съд потвърдил решение № 172 от 20.03.2017 г. по гр. д. № 09698/2015 г. на Пернишкия районен съд, с което е признато за установено, че К. И. Н. е собственик на 1/2 ид. ч. от две дворни места, съставляващи УПИ Х-886 и УПИ ХХІ-886 от кв. 36 по плана на [населено място], [община], и Д. П. М., Т. А. М. и В. В. П. са осъдени да предадат владението на 1/2 ид. ч. от двата имота на собственицата им.
Касационна жалба вх. рег. № 6581/22.11.2017 г. срещу въззивното решение е подадена от ответниците, които искат отмяна на обжалвания акт като постановен при съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост.
Ответницата по касация – ищца по делото, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, от третото лице – помагач на ответниците [фирма] [населено място] не е подаден отговор.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че имотите по исковата молба произхождат от парцел ХІ-244 от кв. 25 по предходен план на [населено място], 1/2 ид. ч. от който ищцата придобила с договор за дарение, сключен с н. а. № 75/20.09.1975 г. Останалата 1/2 ид. ч. от парцела била продадена на брата на ищцата Т. И. П. с н. а. № 76/20.09.1995 г. Този парцел е идентичен с УПИ Х-886 от кв. 36 по ПЗР от 1995 г., от който впоследствие са образувани двата имота.
Не е спорно обстоятелството, че находящата се в имота жилищна сграда е собственост на Т. П.. Същата не е и предмет на исковете за ревандикация.
На 25.05.2005 г. Т. П. продал на Р. Т. П. -С. с н. а. № 035/2005 г. двуетажна жилищна сграда. Последната е предмет и на последващата разпоредителна сделка, сключена с н. а. № 047/25.07.2005 г., с който Р. С. и съпругът й я продали на К. Л. К.. Последният, заедно със съпругата си, продал сградата на третото лице-помагач [фирма] с н. а. № 063/24.10.2006 г.
Или, предмет на описаните три сделки е правото на собственост върху жилищната сграда, но не и правото на собственост върху дворното място, върху което същата се намира.
С н. а. № 80 от 24.10.2008 г. [фирма] продало на ответника Д. М., по време на брака му с ответницата Т. М., правото на собственост върху двуетажна масивна жилищна сграда, заедно с дворното място с площ 1 168 кв. м., представляващо УПИ Х-886 от кв. 36. Ответникът М. е инициирал и провел през 2009 г. процедура за изменение на подробния устройствен план на УПИ Х-886 и този имот е разделен на два – спорните УПИ Х-886 и ХХІ-886.
С н. а. № 85/23.08.2012 г. Д. и Т. М. дарили на В. П. двуетажната жилищна сграда, заедно с новообразувания УПИ Х-886, в което същата се намира.
С гласни доказателства е установено, че между имотите не съществува ограда и същите се ползват от тримата ответници като едно общо дворно място, като е безспорно, че към момента на образуване на първоинстанционното производство и приключване на устните състезания пред първата инстанция ответниците са упражнявали фактическа власт върху имотите, което от своя страна е лишило ищцата от достъп до тях.
От 2009 г. ответникът М. е заплащал данъци за спорните имоти, както и такса за битови отпадъци. Всички приобретатели по цитираните по-горе нотариални актове са декларирали имота пред данъчните органи. Ищцата е сторила това на 11.07.2013 г.
Въззивният съд приел, че са налице две от предпоставките, обосноваващи възникването в полза на ищцата на притезанието, предмет на защита с предявените ревандикационни искове: притежаването на 1/2 ид. ч. от правото на собственост и упражняването от ответниците на фактическа власт върху имотите, и обсъдил въпроса дали фактическата власт се осъществява на основание, противопоставимо на ищцата. В тази насока разгледал възраженията на ответниците за придобиване на имотите на основание давностно владение – добросъвестно, а при евентуалност – недобросъвестно, чрез присъединяване владението на праводателите им, доколкото е установено, че ответниците не са придобили правото на собственост върху съответния недвижим имот въз основа на покупко-продажбата от 24.10.2008 г., съответно въз основа на договора за дарение от 23.08.2012 г. – техните праводатели не са били собственици на поземления имот и сключените сделки не са породили вещно-транслативно действие, тъй като никой не би могъл да прехвърли другиму права, които сам не притежава.
Като се позовал на разпоредбата на чл. 70, ал. 1 и 2 ЗС за характеристиките на добросъвестното владение и че добросъвестността се предполага до доказване на противното, въззивният съд приел, че в случая въведената от законодателя презумпция е оборена, поради което ответникът Д. М. не може да се счита за добросъвестен владелец. В съдържанието на н. а. № 80/24.10.2008 г. изрично е удостоверено, че купувачът се е явил лично пред нотариуса, че при съставянето на акта като документ, установяващ правото на собственост на праводателя [фирма], е представен н. а. № 063/2006 г., а с последния в полза на [фирма] е прехвърлено единствено правото на собственост върху двуетажната жилищна сграда, но не и върху дворното място отпреди разделянето му. С оглед на тези данни въззивният съд приел, че при сключване на сделката купувачът М. е знаел за правата, притежавани от дружеството-продавач – че същото не е собственик на поземления имот, поради което към този момент М. не е бил добросъвестен и спрямо упражняваната от него фактическа власт не са приложими правилата на добросъвестното владение, а с това – и на кратката петгодишна придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС. Съдът приел за неоснователни доводите на ответниците за отсъствие на знание предвид липсата на вписани по партидата на имота вещни тежести, респ. на други собственици, тъй като дружеството-продавач се е легитимирало с нотариален акт като титул за собственост, в съдържанието на който ясно е описан предметът на покупко-продажба, а в същия не е включено процесното дворно място. Съдът обсъдил и приетите от първата инстанция писмени доказателства – удостоверения от 11.06.2008 г. и от 25.07.2005 г., но посочил, че те касаят вещни тежести по отношение на масивната жилищна сграда, а не върху поземления имот, в който е построена. Преценката за добросъвестност изисква приобретателят да не знае, че праводателят му не е собственик на имота, а не конкретното лице, притежаващо собствеността, поради което съдът приел за правноирелевантен факта, че в разписните листове към плана ищцата не е записана като собственик на имотите и че като такива фигурират други лица – към момента на договорната обвързаност между подпомагащата страна и ответника М., последният е знаел обема на правата на дружеството, а в същите не фигурира дворното място. Добросъвестността следва да е налице към момента на придобиване на владението, поради което последващите действия по деклариране на имота, по иницииране на процедура за неговото разделяне, съответно неучастието в същата на ищцата, не са обстоятелства, релевантни при преценка характера на първоначално установената фактическа власт.
По отношение на ответницата В. П. въззивният съд приел, че не са ангажирани доказателства, които да опровергаят презумпцията за нейната добросъвестност, поради което към 23.08.2012 г. – датата на изповядване на договора за дарение, тя не е знаела, че праводателят й не е собственик на дарения поземлен имот. Изводът е формиран и с оглед съдържанието на н. а. № 85/2012 г., в който е удостоверено личното явяване на ответниците и представения документ за доказване на собствеността, а именно н. а. № 80/2008 г., с който в полза на дарителя М. са прехвърлени сградата, а заедно с нея и цялото дворно място. Считано обаче от датата на сключване на договора за дарение – 23.08.2012 г., до предявяването на исковите претенции на 29.12.2015 г., не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 2 ЗС петгодишен давностен срок, което е обусловило извод, че П. не е придобила собствеността на основание добросъвестно владение. Това обстоятелство е прието за достатъчно, за да обоснове неоснователност на въведеното възражение, поради което не са обсъждани въпросите в кой момент същата е установила владение, какъв е бил неговият характер и налице ли са всички законови изисквания към съдържанието му.
Като приел упражняваното от ответниците М. владение за недобросъвестно, въззивният съд посочил, че, считано от датата на сключване на договора за покупко-продажба от [фирма] на 24.10.2008 г., до предявяването на исковите претенции на 29.12.2015 г., не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен давностен срок, поради което изследвал и предпоставките на чл. 82 ЗС за присъединяване на владението. Намерил, че такова присъединяване не може да бъде осъществено, тъй като не е налице една от изискуемите законови предпоставки – наличието на правоприемство, основано на правен акт, годен да прехвърли собствеността върху спорния имот. В нотариалните актове, обективиращи сделките по покупко-продажба, предхождащи по време сделката от 24.10.2008 г., на която М. основават владението си, предмет на продажба е единствено жилищната сграда, поради което тези сделки не представляват акт, годен да прехвърли собствеността върху дворното място и всеки следващ купувач не се явява частен правоприемник на предходния, нито праводател на ответниците. Поради това последните не могат да присъединят към своето владение владението на прехвърлителите, доколкото поземленият имот не е предмет на покупко-продажба. Такова присъединяване, независимо от установеното знание от купувача – ответника М., че продавачът не е собственик на имота, е допустимо само по отношение на владението на [фирма], тъй като в нотариалния акт с този продавач като предмет на прехвърляне е описано и дворното място и тъй като за присъединяване на владението не се изисква добросъвестност, а единствено правоприемство, основано на годен правен акт. Но и в този случай от 24.10.2006 г. – сключването на сделката с купувач [фирма], до 29.12.2015 г. – датата на предявяване на исковете, не е изминал изискуемият десетгодишен период. Това обстоятелство обосновава неоснователност на възражението на М. за придобиване на имота по давност чрез недобросъвестно владение, поради което е безпредметно обсъждането на въпроса дали осъществяването на фактическата власт от тяхна страна и от страна на праводателя им [фирма] е имало обективните и субективни характеристики на владение по смисъла на чл. 69 ЗС. По тези съображения въззивният съд приел, че М. не са придобили собствеността по силата на давностно владение – нито чрез добросъвестно, нито чрез недобросъвестно такова, а упражняваната от тях фактическа власт върху 1/2 ид. ч. от имота се явява лишена от основание, противопоставимо на ищцата.
По отношение на ответницата П. въззивният съд намерил за принципно допустимо присъединяването на владението само на нейните преки праводатели – ответниците М., и на техния праводател [фирма]. Независимо че към момента на сключване на договора за дарение от 23.08.2012 г. същата е била добросъвестна поради незнанието, че праводателят й не е собственик на имота, предвид недобросъвестния характер на владението, което следва да се присъедини, то се касае за разнородно владение и необходимият срок за придобиване по давност е срокът, предвиден за придобиване по давност при недобросъвестно владение – десет години. Затова и за П. този срок, считано от 24.10.2006 г. – прехвърлителната сделка с купувач [фирма], не е изтекъл до 29.12.2015 г. – датата на предявяване на исковите претенции, и същата не е придобила собствеността върху спорната 1/2 ид. ч. Това обстоятелство обосновава неоснователност на възражението и на тази ответница за придобиване на имота по давност чрез недобросъвестно владение, поради което съдът намерил за безпредметно обсъждането на въпроса осъществяването на фактическата власт от нейна страна и от страна на праводателите й имало ли е обективните и субективни характеристики на владение по смисъла на чл. 69 ЗС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и основание по чл. 280, ал. 2, предл. посл. ГПК поради очевидна неправилност на обжалваното решение.
Първият поставен въпрос е: какви са правомощията и задълженията на въззивната инстанция, когато решава делото и извършва преценка на събраните по делото доказателства.
Касаторите сочат, че в противоречие с практиката на ВКС, изразена в представените решения по чл. 290 ГПК, възвивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, в това число показанията на разпитаните свидетели, и необосновано е приел, че нямат качеството на добросъвестни владелци. По този довод следва да се посочи, че жалбоподателката В. П. е приета от съда като добросъвестен владелец, а това качество е отречено само на касаторите М.. Този извод на съда не се променя от гласните доказателства, защото не те са решаващи за отричане на това качество – решаващо е наличието на знание у касатора М., че праводателят му „Ф.” не е собственик на дворното място, което е установено от представения от дружеството при изповядване на сделката легитимационен нотариален акт. Гласните доказателства нямат значение и при разрешаването на въпроса за приложението на чл. 82 ЗС – съдът е приел, че нормата е неприложима, тъй като не е налице правоприемство, а наличието на такова не се установява с гласни доказателства. Към добросъвестността на ответниците М. и присъединяване от тях на владението на предходните праводатели /с изключение владението на [фирма]/ нямат отношение данните за деклариране на имота от предходните собственици и упражняваната от тях фактическа власт, както и дали същата е имала характеристиките на спокойно и необезпокоявано владение и дали ищцата е предприела някакви действия по прекъсване на владението. Ето защо, като не е обсъдил гласните доказателства в разглеждания аспект, както и част от писмените доказателства, въззивният съд не е процедирал в противоречие със задължителната съдебна практика, на която касаторите се позовават.
Действително, въззивният съд не е обсъдил оплакванията във въззивната жалба във връзка с наличието на елементите от фактическия състав на чл. 69 ЗС, но това не е било и необходимо, тъй като правопрекратяващото възражение на ответниците да са придобили спорните имоти по давност е прието за неоснователно поради липса на изискуемия срок на осъществяваното владение.
По тези съображения поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия въпрос не е налице.
Вторият въпрос е: допустимо ли е приобретателят на даден недвижим имот – жилищна сграда, да владее за себе си и дворното място, върху което е построена сградата, макар и това място да не е вписано в нотариалния акт за покупко-продажба, и възможно ли е този имот да бъде придобит по давностно владение, въпреки че владелецът не се е позовал изрично на изтекла в негова полза давност; допустимо ли е присъединяване на владението на предишните приобретатели в този случай и води ли до придобиване на имота на основание давностно владение в лицето на последния приобретател на имота, ако е изтекъл предвиденият в чл. 79 ЗС срок за придобиване на имота.
Въпросът е обоснован по следния начин: според касаторите въззивният съд не е изследвал дали предишните приобретатели са владяли и дворното място, тъй като в техните нотариални актове е вписана само жилищната сграда, поради което е приел, че и касаторите не могат да се позовават на изтеклия в тяхна полза срок за придобиване по давност на дворното място. Считат, че макар предишните приобретатели да не са се позовали на владението на имота за себе си, то такова владение е осъществявано, видно от подадените от тях данъчни декларации и за мястото, и от показанията на свидетеля К. Л. К. – един от предишните собственици. След като предходните приобретатели също са владяли дворното място, независимо от записаното в техните нотариални актове, то на тях също следва да се признае качеството на недобросъвестни владелци, а след като това е така, то няма пречка владението на касаторите да бъде присъединено към владението на предишните приобретатели.
Според касаторите въпросът е разрешен в противоречие с т. 2 на ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. С този тълкувателен акт е прието, че позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок.
Съгласно т. 2 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване може да се допусне по правен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. Разрешението по т. 2 на ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС е дадено като отговор на въпроса: дали изтеклият, установен от закона срок по чл. 79 ЗС, води автоматично до придобиване на право на собственост и позоваването на давност елемент ли е от фактическия състав на придобивно основание. Такъв въпрос по настоящото дело не е бил поставен и не е разрешен от въззивния съд. Въззивният съд не е приел, че касаторите не могат да се позовават на придобивна давност, защото техните праводатели не са направили такова позоваване, а защото е приел, че присъединяване по смисъла на чл. 82 ЗС на владението на Т. П., Р. П. – С. и съпругът й С. С., както и на К. К. и съпругата му А. К., не може да бъде осъществено, тъй като не е налице една от изискуемите законови предпоставки – наличието на правоприемство, основано на правен акт, годен да прехвърли собствеността върху дворното място. Изводът е формиран въз основа на данните по делото, че от нотариалните актове, обективиращи прехвърлителните сделки с горните приобретатели, става ясно, че поземленият имот не е предмет на сделките покупко-продажба. Ето защо, след като поставеният от касаторите въпрос не е част от предмета на делото, то не е налице и общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Третият въпрос е: допустимо ли е едно лице да владее даден недвижим имот за себе си, без да знае, че има друг съсобственик на имота и това владение следва ли да се приеме за добросъвестно владение. Той е поставен съобразно разбирането на касаторите за добросъвестно владение. Според тях купувачът Д. М. не е могъл да знае, че праводателят му не е бил собственик на дворното място и е бил добросъвестен приобретател, тъй като към момента на сключване на покупко-продажбата в партидата на имота не е бил записан друг собственик, имотът не е бил деклариран от ищцата и в данъчната служба се е водел само на [фирма]. При изповядването на сделката са представени писмени доказателства, според които за имота не е имало претенции на трети лица, нито са отбелязани прехвърляния, заличавания и вещни тежести, както и вписани искови молби и ищцата не е предявявала претенции върху имота за периода от 25.05.2005 г. до 29.12.2015 г. – датата на подаване на исковата молба, или за период повече от 10 години.
Владелецът е добросъвестен по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, когато владее вещта на основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е опорочена. Субективната страна на добросъвестното владение се състои в незнание от страна на владелеца на посочените в закона два недостатъка, свързани с правното основание. В хипотезата, пред която страните са изправени, това е незнание, че праводателят на правното основание не е собственик, или по-конкретно: незнание от страна на купувача Д. М., че праводателят му [фирма] не е собственик на дворното място, посочено в н. а. № 80/24.10.2008 г. като предмет на продажбата, наред с построената в него жилищна сграда. Както правилно е отбелязал въззивният съд, законодателят не свързва добросъвестността с незнание на обстоятелството кое е конкретното лице, притежаващо собствеността. Ето защо ирелевантни за добросъвестността на купувача М. са обстоятелствата, че към момента на покупко-продажбата ищцата не е била записана в регистрите на съответните държавни и общински органи като съсобственик на имота, включително и не се е водила като заинтересовано лице и не е била уведомявана по преписката, инициирана от М., по обособяването на два парцела от закупения от него имот. От значение е фактът, че при сключването на сделката през 2008 г. праводателят „Ф.” се е легитимирал с нотариален акт за собственост само на жилищната сграда, но не и на дворното място, в което същата се намира и което дружеството е продало на М., без да е негов собственик. Липсата на собственост у праводателя безспорно е недостатък на правното основание, а знанието на М. за този недостатък – че получава мястото от лице, което не е негов собственик и не е представител на собственика, е това, което определя установеното от него владение като недобросъвестно. По тези съображения не може да се приеме тезата на касаторите, че поставеният трети въпрос е от значение за точното прилагане на закона – установеното в правната норма на чл. 70, ал. 1 ЗС правило е ясно и е приложено, изхождайки от данните по делото, с точното му съдържание, разкрито в трайната и последователна съдебна практика, както и в правната теория. Затова и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Четвъртият въпрос е: следва ли владелецът на даден имот да демонстрира владението си по отношение на друг съсобственик на имота, ако този съсобственик е абсолютно неизвестен и за него няма данни нито в регистрите на съответните общински и държавни органи, нито в Агенцията по вписване – имотен регистър; прилага ли се в този случай презумпцията на чл. 69 ЗС.
Касаторите твърдят, че поради липса на официална информация относно собствеността на ищцата, те не е имало от къде да научат, че по отношение на дворното място е налице съсобственост и то точно в лицето на ищцата, за да й противопоставят своето владение; че ищцата по никакъв начин не е предявявала правата си против предходните собственици на имота, както и по отношение на касаторите. Във връзка с това се позовават на практика на ВКС, изразена в решение № 174 от 02.12.2015 г. по гр. д. № 1744/2015 г. на І-во г. о., решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ІІ-ро г. о. и определение № 311 от 25.05.2015 г. по гр. д. № 1386/2015 г. на І-во г. о.
Според първото решение когато наследникът владее целия наследствен имот и не знае, че има и други сънаследници, от него не може да се изисква нито да противопоставя владението си на другите сънаследници, нито следва да се проверява дали спрямо тях е достигнало това негово намерение да свои частите им, тъй като и двете страни не знаят за съществуването на сънаследствени отношения. Съставът на ВКС е приел, че разглежданата хипотеза следва да се отнесе към случаите, когато се владее изцяло чужд имот /т. е. да се приеме, че частта на сънаследника за наследодателката е била за нея изцяло чужд имот/; в тези случаи се прилага презумпцията на чл. 69 ЗС, като се предполага, че вещта се държи за себе си; не е необходимо да се демонстрира промяна в намерението спрямо собственика, тъй като той може и да е неизвестен.
Според второто решение когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание /т. нар. завладяване/, то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Достатъчно е упражняваното владение в предвидения от закона срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато.
В настоящия случай въззивният съд не е разглеждал въпроса дали сред елементите от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 и 2 ЗС се включва изискването собственикът да е осведомен за намерението за своене на владелеца, както и изисква ли се манифестиране пред собственика, ако той е неизвестен, на промененото намерение да се свои имотът. Решаващите мотиви на съда са свързани с друго, а именно, че не е изтекъл законоустановеният срок на придобивната давност, както и че не са налице законовите предпоставки за приложение разпоредбата на чл. 82 ЗС. Поради това и съдът не е обсъждал дали осъществяваната от двете групи ответници фактическа власт върху имотите има обективните и субективни характеристиките на владение по смисъла на чл. 69 ЗС. След като такива въпроси не са разрешени в обжалваното решение, то и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Същото разрешение следва да се приложи и по твърдението, че въззивното решение противоречи на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и Постановление на Пленума на ВС № 6/27.12.1974 г.
Цитираното определение е постановено по реда на чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. В производството по това дело е бил поставен въпросът: следва ли да е налице манифестиране на намерението за своене, за да може лицето да се позове на придобивна давност и това намерение следва ли да е насочено срещу собственика, доведено до знанието му. По този въпрос не е допуснато касационно обжалване и по него съдът не се е произнасял по реда на чл. 290 ГПК, поради което не е налице акт, който може да послужи при преценката за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Обжалваното решение не е очевидно неправилно. Съгласно чл. 281 ГПК решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Критерият по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК изисква квалифицирана форма на тези пороци. В случая той не е осъществен, защото не са налице хипотези, които предполагат очевидна неправилност – нарушение на императивна материалноправна норма, на основни съдопроизводствени правила /например ограничаване на правото на защита и нарушаване равенството на страните в процеса/ или наличие на явна необоснованост. Въззивният съд се е съобразил със събраните по делото доказателства, зачел е тези от тях, които са относими към предмета на спора, както и относимите доводи на страните, а материалният и процесуалният закони са приложени в съответствие с трайната съдебна практика по въпросите, които са възникнали за разрешаване по спора между страните.
В обобщение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 300 лева по договор за правна защита и съдействие серия А № 666755 /№ 89/ от 19.12.2017 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 272 от 16.10.2017 г. по в. гр. д. № 337/2017 г. на Пернишкия окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. П. М. с ЕГН [ЕГН], Т. А. М. с ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място],[жк][жилищен адрес] и В. В. П. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място],[жк]чл. 332, вх. Б, ет. 4, ап. 29, да заплатят на К. И. Н. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [улица], ет. 2, сумата 300 /триста лв./ лева разноски за водене на делото във Върховния касационен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: