2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 210
София, 23.04. 2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на деветнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 54/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3931 от 14.11.2017 г., подадена от Г. Т. К. чрез пълномощник – адвокат И. К., срещу въззивното решение № 5147 от 11.10.2017 г. по в. гр. д. № 654/2017 г. на Благоевградския окръжен съд. Изложени са оплаквания за постановяване на решението при касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Касационната жалба е в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
От ответниците по касация – ответници по иска, е постъпил писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 2773 от 20.07.2017 г. по гр. д. № 239/2016 г. на Районния съд Г. Д., с което е отхвърлен /оставен без уважение/ иск, предявен срещу Ю. И. Д. и Ф. С. Д., за признаване на установено, че Г. Т. К. /сега касатор/ е собственик на основание наследство и давностно владение на УПИ VІ-490 от кв. 35 по плана на [населено място] с площ от 770 кв. м.; ищецът е признат за собственик на основание покупко-продажба по н. а. № 37/2013 г. на 550.47/770 ид. ч. от УПИ VІ-490 от кв. 35, като за разликата над 550.47/770 ид. ч. искът е отхвърлен /оставен без уважение/; отхвърлено е /оставено е без уважение/ искането за осъждане на ответниците да предадат на ищеца владението на 330/770 ид. ч. от спорния парцел.
За да уважи частично иска за ревандикация, въззивният съд, приповтаряйки решението на районния съд, приел за недоказано явно, безспорно и непрекъснато владение на УПИ VІ-490 от кв. 35 от наследодателя на ищеца в периода от преди 1970 г. до смъртта му през 2002 г., а след това и от ищеца от 2002 г. до 2013 г. Позовал се на извършено от наследодателя на ищеца, от ищеца и от сестрата на последния разпореждане с н. а. № 123 от 09.06.2000 г., с който тримата продали на Г. К. Б. парцел VІ-490 от кв. 35 с площ от 770 кв. м., и заключил, че владението е изгубено, а след като наследодателят е прехвърлил собствеността на притежаваната от него част, то имотът не е бил част от патримониума му към момента на смъртта през 2002 г. и ищецът не може да се позовава на наследство, както и на присъединено владение от баща си относно тази част. Приел и, че след прехвърлянето на собствеността през 2000 г. ищецът не е установил свое владение върху имота, което да е упражнявал явно и несмущавано в изискуемия от закона 10-годишен срок. Останали недоказани и твърденията за осъществявано от ищеца владение чрез отдаването му под наем на трети лица за периода след 2000 до 2013 г.
След като приел за неоснователен иска за собственост на основание давностно владение, предявен като главен, съдът обсъдил обстоятелствата по предявения като евентуален иск за собственост на основание договор за покупко-продажба на парцела по н. а. № 37 от 20.03.2013 г. с продавач Г. Б. /купувач по н. а. № 123/2000 г./ и съпругата му. При произнасяне по основателността на този иск съдът съобразил и становището на ответниците, които са противопоставили правопогасяващо възражение за придобиване по давност на 330/770 ид. ч. от УПИ VІ-490 от кв. 35, притежавани от тях на основание давностно владение и присъединено такова на праводателя им по писмен договор за покупко-продажба от 12.10.1953 г., удостоверени с н. а. № 158 от 12.05.2010 г. Съобразно с това приел за безспорно, че ищецът е собственик на парцела в частта над притежаваните от ответниците въз основа на придобивна давност 330/770 ид. ч. от парцела.
Във връзка с възражението на ответниците и индивидуализацията на място на частта, върху която те упражняват фактическа власт, въззивният съд изследвал представените по делото: н. а. № 74 от 03.03.1974 г., с който бащата на ищеца Т. К. е признат за собственик по давност на парцел VІ-490 от кв. 35 с площ от 770 кв. м., н. а. № 168 от 22.05.1970 г., с който Ш. К. е призната за собственица по давност на имот пл. № 490 с площ от 330 кв. м., влизащ в парцел VІ, както и договор от 07.03.1973 г., с който Ш. К. продала на Т. К. парцел VІ, пл. № 490, от кв. 35 с площ от 330 кв. м. Приел, че след като имот, представляващ част от парцел VІ-490 от кв. 35, е закупен от наследодателя на ищеца от Ш. К., то не е доказано купувачът Т. К. да е владял парцел VІ до 07.03.1973 г., съответно не е възможно към 1974 г. в негова полза да е изтекла придобивна давност относно целия парцел. Съдът приел за недоказано, включително и от показанията на част от свидетелите и от заключението на техническата експертиза, че не е установено къде конкретно е разположена частта от парцел VІ-490, която Т. К. закупил от Ш. К.. Кредитирайки показанията на св. П., съдът приел, че именно заграденото от ответниците място е било собственост на К. В., която през 1953 г. го продала с неформален договор на бащата на свидетеля, а последният през 1995 г. го продал, също с неформален договор, на ответника Ю. Д..
По възражението на ответниците за придобивна давност върху спорната част от парцел VІ-490 въззивният съд обсъдил приложението на чл. 40 ЗПИНМ, чл. 59 и чл. 181 З. /отм./, включително измененията на чл. 59 З. в сила от 01.01.2001 г., позволяващи придобиване по давност на реална част от парцел при определени условия, което правило е възпроизведено в чл. 200 ЗУТ. Съобразно приложимите правни норми и предвид показанията на свидетелите П. и Г., намерил за доказано в полза на праводателите на ответниците да е изтекъл изискуемия от закона давностен срок, считано от датата на неформалното закупуване през м. октомври 1953 г. до приемане на З. /отм./ през 1973 г., в който П. са владели необезпокоявани частта от парцел VІ в границите, в които се владее и досега от ответниците – 219.53 кв. м. Тази част не отговаря на изискванията за минимална площ на самостоятелен парцел, поради което изтеклата в полза на ответниците придобивна давност върху реална част по време действието на ЗПИНМ /отм./ се трансформира в придобивна давност върху идеални части от парцела.
След като ответниците са придобили собствеността върху 219.53/770 ид. ч., то същите не са били притежание на Г. и В. Б., продали парцел VІ-490 на ищеца с н. а. № 37/2013 г., съответно ищецът не е придобил правото на собственост върху посочените идеални части. Затова в частта относно притежанието на ответниците искът следва да се отхвърли, а ищецът следва да бъде признат за собственик на разликата от 550.47/770 ид. ч.
По искането за предаване на владението въззивният съд намерил, че същото следва да се отхвърли за 219.53/770 ид. ч., на които ищецът не е собственик, а за останалите 110.47/770 ид. ч. /разликата между 330/770 и 219.53/770 ид. ч./, на които ответниците не са собственици, искът също следва да се отхвърли, тъй като ответниците не упражняват фактическа власт върху тях.
Съобразно установеното, че ответниците не са собственици на 110.47/770 ид. ч., съдът приел, че констативният нотариален акт № 158 от 12.05.2010 г. за собственост по давност на 330/770 ид. ч. от УПИ VІ-490 от кв. 35 следва да се отмени в означената част като разпоредена от закона правна последица от разрешаване на спора за действителния обем на притежаваните от страните вещни права върху имота и съобразно постановките на ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. В първоинстанционното решение, обаче, липсва произнасяне по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК. Така допуснатата очевидна фактическа грешка не е констатирана в съдебния акт на въззивната инстанция. С цел отстраняването й делото следва да се изпрати на районния съд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение с твърдение, че основни по делото въпроси са решени в противоречие с точното прилагане на закона, нарушени са основни процесуални норми при възприемане на обстоятелствата по делото, съдът е приел определени обстоятелства в противоречие на доказателствата по делото и вследствие на това е приложил погрешно закона, като е отхвърлил частично предявения иск. Като пример е посочил неприемането от въззивния съд на обстоятелството, че страните по договора за покупко-продажба от 2000 г.: продавач /праводателят на касатора/ и купувач Г. Б., имат правото сами да уговарят условията на един прехвърлителен договор, за да бъде гарантирано връщането на заетата парична сума. Поради това съдът неправилно е приел загубване на владението върху процесния имот, послужило като основание за отхвърляне на иска. Според касатора приетото от съда противоречи и на ангажираните гласни доказателства, част от които съдът не кредитира без аргументи. Изложението съдържа анализ на показанията на свидетелите А., Ч. и Г., на констатациите от извършения от съда оглед на място относно разположението върху процесния имот на оградата, както и на част от представените писмени доказателства, на които ответниците се позовават, за да докажат противопоставеното от тях възражение за придобивна давност. Направено е заключение, че ответниците не могат да станат собственици по давност, обективирана в нотариалния им акт от 12.05.2000 г., тъй като няма изтекла 10-годишна придобивна давност. Направено е оплакване, че съдът не се е съобразил и с представените удостоверения от данъчната служба, в които са посочени имотите, включително процесния, по площ и време на придобиване, като за праводателя на касатора това е 03.03.1974 г. и от това произтичат погрешните правни изводи, а постановеното решение противоречи на чл. 235, ал. 2 ГПК. Последното оплакване е за това, че въззивният съд не се е съобразил с писмените становища на касатора и неговият процесуален представител пред въззивната инстанция и е повторил акта, постановен от първоинстанционния съд, преди определения срок за представяне на писмени становища.
При това изложение настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. Наред с това в тълкувателния акт са дадени разяснения какво се разбира под определящ изхода на делото правен въпрос – той следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, както и да е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т.т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос следва да е от значение за решаващата правораздавателна воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В разглеждания случай в изложението касаторът не е поставил конкретни въпроси, а е изложил оплаквания по приложението на материалния закон, както и оплаквания, свързани с възприемането на фактите по делото от въззивния съд и изискващи преценка на събраните по делото доказателства, относими към формирания между страните правен спор. По същността си те представляват доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК, което има за предмет наличието на основания по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационният съд не може да извежда правния въпрос от значение изхода по конкретното дело от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, а може само да го уточни и конкретизира. Съобразно изложеното не е налице общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не са налице и поддържаните специални основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В изложението /а и в касационната жалба/ касаторът не е обосновал въззивното решение да е в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /т. 1/; да е в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. Не е представил, нито посочил съдебна практика. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обосновано съгласно изискванията на т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Не се констатира с обжалваното решение въззивният съд да е излязъл извън пределите на правораздавателната си власт в нарушение на чл. 14 и 18 ГПК. Не се установява да е разгледал спор, който не му е подведомствен или подсъден, да е разгледал непредявен иск или да е процедирал при ненадлежно упражнено право на иск. Ето защо въззивното решение е валидно и допустимо.
Обжалваното решение не е очевидно неправилно. Съгласно чл. 281 ГПК решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Критерият по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК изисква квалифицирана форма на тези пороци. В случая той не е осъществен, защото не са налице хипотези, а и касаторът не излага твърдения за хипотези, които предполагат очевидна неправилност – нарушение на императивна материалноправна норма, на основни съдопроизводствени правила /например ограничаване на правото на защита и нарушаване равенството на страните в процеса/ или наличие на явна необоснованост.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 600 лева по договор за правна защита и съдействие серия АВ № [ЕГН].
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 5147 от 11.10.2017 г. по в. гр. д. № 654/2017 г. на Благоевградския окръжен съд.
ОСЪЖДА Г. Т. К. да заплати на Ю. И. Д. и Ф. С. Д. 600 /шестстотин лв./ лева разноски за водене на делото във Върховния касационен съд.
Изпраща делото на Районния съд Г. Д. за произнасяне по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: