2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 100
София, 10.03. 2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3716/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 652/31.05.2019 г. по в. гр. д. № 239/2019 г. Варненският окръжен съд потвърдил решение № 4908/30.11.2018 г. по гр. д. № 1092/2018 г. на Варненския районен съд, с което са:
І. отхвърлени предявените от К. Х. К. срещу Г. В. М. и Г. А. М.:
1. иск по чл. 109 ЗС за осъждането на ответниците да преустановят неоснователните действия, с които пречат на ищеца да упражнява в цялост правото си на собственост върху недвижим имот – апартамент № 12, находящ се в [населено място], [улица], ет. 3, като демонтират външното тяло на климатика, монтирано на фасадната стена със североизточно изложение на жилищната сграда, разположено над спалното помещение на апартамента на ищеца;
2. искове по чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 2 500 лева /по 1 250 лева от всеки от ответниците/ – обезщетение за причинени имуществени вреди /под формата на претърпени загуби/, изразяващи се в нанесени повреди в апартамент № 12 вследствие на теч от външното тяло на климатика, монтиран от ответниците за обслужване на апартамента им № 16;
3. искове по чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 1 250 лева /по 625 лева от всеки от ответниците/, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени от мухъла в спалнята на апартамент № 12, вследствие на теча от външното тяло на климатика, монтиран от ответниците за обслужване на апартамента им № 16, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху претендираните суми, считано от подаването на исковата молба – 24.01.2018 г. до окончателното им изплащане;
ІІ. отхвърлени предявените от К. А. К. срещу Г. В. М. и Г. А. М. искове за заплащане на сума в общ размер на 1 250 лева /по 625 лева от всеки от ответниците/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени от мухъла в спалнята на апартамент № 12, вследствие на теча от външното тяло на климатика, монтиран от ответниците за обслужване на апартамента им № 16, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху претендираните суми, считано от подаването на исковата молба – 24.01.2018 год. до окончателното им изплащане.
Касационна жалба вх. № 21012/09.07.2019 г. срещу въззивното решение е подадена от ищеца К. Х. К., който иска то да бъде отменено като неправилно. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу съдебен акт, който не е изключен от обхвата на касационното обжалване, поради което е допустима.
Ответниците по касация – ответници по делото, поддържат становище, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
По делото е установено, че ищецът К. К. е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], ет. 3, апартамент № 12.
Ответниците са собственици на апартамент № 16, находящ се в същата сграда, на ет. 4 и 5, разположен над апартамента на ищеца.
В края на месец октомври 2016 г. ответниците монтирали в жилището си климатична инсталация, чието външно тяло е монтирано на фасадната североизточна стена на сградата над стаята на апартамента на ищеца, която ищците К. /съпрузи/ използват като спалня.
Въззивният съд приел, че по делото не е установено да е налице решение на общото събрание на етажната собственост в сградата, въз основа на което ответниците да монтират външното тяло на климатичната инсталация на фасадната стена на сградата. Фасадната стена е обща част на сградата, поради което монтирането на външното тяло на климатичната инсталация, обслужваща апартамента на ответниците, без решение на общото събрание, съставлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС.
Въззивният съд приел, че анализът на доказателствата по делото не обосновава безусловен и категоричен извод извършеното от ответниците неоснователно въздействие по отношение на имота на ищеца да е от такова естество, че с него да се пречи на собственика да упражнява правото си на собственост в пълен обем или да смущава упражняването на това му право. Осъществените от ответниците действия не са причина за течовете и влагата, в резултат на която в спалнята на апартамент № 12 се образува и мъхъл, както и за настъпването на последиците от тази влага – увреждане на стената на спалнята отвътре и отвън. Съдът посочил, че в тази насока са заключенията на двете съдебно-технически експертизи, които са с идентични изводи по основния спорен въпрос за причините за състоянието на стаята – влага, мухъл, ронеща се мазилка. Така, вещото лице Т. в заключението си сочи, че констатираното при огледа състояние на фасадната стена не установява с категоричност връзка от евентуални течове, причинени от наличието на това място на външното тяло на климатика, а според вещото лице К. причините за трайното овлажняване и появата на мухъл в спалнята са вътрешен конденз, течащият покрив на сградата, липсата на водобран над горния прозоречен ръб на стаята и недостатъчното затопляне на въздуха в помещението през зимата. Като възможна причина за появата на конденз и влага и двете експертизи посочват и липсата на топлоизолация на фасадната стена на жилищната сграда. Отделно от това от анализа на доказателствата по делото според съда се налага и извод, че към настоящия момент осъщественото от ответниците неоснователно въздействие не препятства ищеца да упражнява в пълен обем правото си на собственост върху своя имот, нито смущава упражняването на това право – от заключенията на двете съдебно-технически експертизи, обсъдени и във връзка с писма от 14.03.2018 г. и от 30.03.2018 г. от район О., [община], е видно, че от монтираното външно тяло на климатика няма теч от конденз; отводняването на външното тяло е осъществено посредством подходяща за целта П. тръба, заустена във водосточната тръба на сградата.
Анализирайки показанията на свидетелите М. П. и С. Ц., въззивният съд посочил, че те не са в опровержение на изводите на вещите лица. Така, изнесеното от св. П., че според него повредите в спалнята били причинени от теч на конденз от външното тяло на климатичната инсталация, представляват оценъчни съждения, а не свидетелство за конкретно възприети факти, а показанията в частта им, в която свидетелят заявява, че пластмасовата тръба, отвеждаща конденза от външното тяло, била спукана и че от нея подлизва и мокри ъгъла на спалнята, се опровергават от заключението на съдебно-техническата експертиза от 22.05.2018 г., според което при извършения на 11.05.2018 г. оглед от вещото лице Т. /двадесет дни преди разпита на свидетеля в съдебното заседание на 30.05.2018 г./ не е констатиран теч от външното тяло на климатика, нито от П. тръбата, отвеждаща конденза във водосточната тръба. Показанията в тази част се опровергават и от двете писма от 14.03.2018 г. и от 30.03.2018 г. от район О., [община].
Обсъждайки съдебно-медицинската експертиза, въззивният съд посочил, че оплакванията на ищците за здравословни проблеми, причинени от влагата и мухъла в спалнята на жилището им, датират от период преди ответниците да монтират климатичната инсталация в своя апратамент. Това от една страна разколебава достоверността на показанията на свидетелите М. П. и С. Ц., а от друга е сериозна индиция за извод, че проблемите с влагата в жилището на двамата ищци не са причинени от теч на конденз от външното тяло на климатичната инсталация, обслужваща апартамента на ответниците.
Въззивният съд посочил, че по делото не е установено при работа климатичната инсталация, обслужваща апратмента на ответниците и в частност външното им тяло, да издава шум, по-силен от нормативно установения, с което да пречи на ищеца К., респ. да смущава упражняването на правото му на собственост върху апартамент № 12. Липсва извършено измерване на издавания от климатичната инсталация шум при работа с уред, поради което и това твърдение на ищеца е недоказано. В негова тежест е било да установи при условията на пълно доказване твърденията си, като неизпълнението на това процесуално задължение има за последица неустановяването на твърдения факт.
Въз основа на изложеното въззивният съд приел, че не е осъществен един от кумулативните елементи от фактическия състав на иска по чл. 109 ЗС, а именно че неоснователното въздействие от страна на ответниците по отношение на имота на ищеца К. е от такова естество, че с него да се пречи на собственика да упражнява правото си на собственост в пълен обем или да смущава упражняването на това му право, поради което искът по чл. 109 ЗС е неосноватен и подлежи на отхвърляне.
По исковете по чл. 45 ЗЗД за обезщетение на причинени на ищеца К. имуществени вреди въззивният съд посочил, че, съобразно заключенията на техническите експертизи, причината за течовете по фасадната стена на апартамент № 12, съответно за наличието на влага и причинените в резултат на влагата повреди в апартамента, както и за образувания в резултат на влагата мухъл, не е монтираното външно тяло на климатичната инсталация, обслужваща апартамента на ответниците, респ. теч на конденз от външното тяло, поради което липсва причинна връзка между поведението на ответниците и настъпването на твърдените имуществени вреди. Липсата на един от кумулативните елементи от фактическия състав на иска по чл. 45 ЗЗД за обезщетение на причинени имуществени вреди има за последица неоснователност на предявените от ищеца К. искове по чл. 45 ЗЗД.
По съображения, аналогични на изложените, предявените от ищците К. К. и К. К. искове по чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумите от по 1 250 лева на всеки един от ищците от всеки от ответниците, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени от мухъла в спалнята на апартамент № 12, вследствие на теча от външното тяло на климатика, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху претендираните суми, считано от подаването на исковата молба – 24.01.2018 г. до окончателното им изплащане, също са неоснователни и подлежат на отхвърляне.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните въпроси:
1. Длъжен ли е въззивният съд при формиран мотив за установено неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС да извърши конкретна преценка относно това дали неоснователното действие или бездействие по негаторния иск създава пречки за упражняване на правото на собственост, по-големи от обикновените;
2. Следва ли при даване на отговор от въззивния съд по негаторния иск да се изследва като неоснователно действието монтиране на външно тяло на климатика чрез трайно закрепване на метални елементи към стената, върху която е поставено то чрез метални кухи L-образни профили, закрепени неподвижно към стената, а кутията с развиващи се болтови съединения, без съгласие на собственика К. и следва ли той да търпи това действие през време на цялото дело и след това;
3. Следва ли въззивният съд да извърши справка между нормативно цитираните данни от вещото лице К. за нивата на шум, дадени в Наредба № 6/26.06.2006 г. за показателите за шум в околната среда, отчитащи степента на дискомфорт през различните части на денонощието, граничните стойности на показателите за шум в околната среда, методите за оценка на стойностите на показателите за шум и на вредните ефекти от шума върху здравето на населението и приложените към нея таблици 1 и 2 при констатирана разлика и длъжен ли е да обоснове мотив за приемане, съответно неприемането им, предвид предмета на иска по чл. 109 ЗС;
4. Шумът, издаван от външното тяло на климатика, може ли да се установи по делото чрез посочване на техническите му параметри и ако те се разминават с посочените в Наредба № 6, следва ли да се приеме от въззивния съд, че е налице наднормен шум;
5. Наднорменият шум, издаван от климатика, монтиран от ответниците на стената на спалнята на ищците, обосновава ли пречка за собственика К. от такъв характер, че той да не може да упражнява правото си в пълен обем по отношение на ап. 12 и смущавано ли е това негово право и ако да – следва ли въззивният съд да се произнесе изрично в мотивите на атакувания съдебен акт;
6. Следва ли въззивният съд да обсъди в мотивите на решението гласните доказателства, протокола от 14.06.2018 г. за подменена кондензна тръба и думите на вещото лице Т. при защита на заключението, че има отвор в кондензната тръба и през зимния период от нея изтича вода и се обледенява климатикът;
7. Следва ли въззивният съд да вземе предвид констатациите на вещото лице К., че излятата от нея вода върху външното тяло на климатика се оттича освен навън и навътре по фасадата във вид на вадички към прозореца, това според вещото лице показвало, че въпреки монтажа с лек наклон навън, попадналата върху външното тяло вода се оттича навътре и където се препятства от монтажните профили и шланга и така тази вода преминава според вещото лице между външното тяло на климатика и фасадата и поради връзката на монтажната рамка с нея се стича по стената, като достига до перваза на долния етаж и представлява ли това неоснователно действие пречка на собственика К. да упражнява правото си на собственост върху имота ап. 12, предвид предмета на иска по чл. 109 ЗС;
8. Дали в мотивите на решението си съдът следва да обсъди заключението на д-р С. и цитираните от нея изследвания, касаещи периоди след монтирането на климатика и да ги сравни с периодите, посочени от ищците, от една страна, и гласните доказателства, приобщени по делото, от друга;
9. Длъжен ли е въззивният съд да преценява всички доказателства, включително писма от р-н „О.”, [община], до страните в административната преписка с оглед постановените по тях съдебни актове от Административния съд В. и Върховния административен съд;
10. Въззивният съд в мотивите към решението следва ли да обсъди становищата на страните и събраните доказателства в тяхната съвкупност;
11. Въззивният съд може ли да присъди разноски за платено адвокатско възнаграждение по делото на страна, представила договор за правна защита и съдействие, без в него да е посочен начин на плащане на договореното възнаграждение, както и списък по чл. 80 ГПК /този въпрос касае производството по ч. гр. д. № 3715/2019 г. по описа на ВКС, І-во г. о./.
По всички поставени въпроси касаторът счита, че въззивното решение противоречи на ТР № 4/2015 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, по съображения, че въззивният съд въобще не е обсъждал закрепването на външното тяло на климатика над прозореца на спалнята на ищците и че това представлява пряко въздействие върху имота, което собственикът не може да бъде задължен да търпи, нито има възможност еднолично да го отстрани по свое собствено усмотрение, като това въздействие съществено променя имота от състоянието преди поставянето на външното тяло през 2016 г.
Поддържаното противоречие не е налице. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд изрично е приел за доказано извършено от ответниците неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС, изразяващо се в монтиране на климатична инсталация, чието външно тяло е разположено на фасадната североизточна стена на сградата – етажна собственост, над стаята, използвана от ищците за спалня, без да има решение на общото събрание за извършване на такова действие. Приел е обаче, за недоказано това неоснователно действие да е от такова естество, че с него да се пречи на собственика да упражнява правото си на собственост в пълен обем или да смущава упражняването на това му право. Това становище на въззивния съд е в съответствие с разясненията, дадени в т. 3 на посочения тълкувателен акт, с която е прието, че за уважаването на иска по чл. 109 ЗС във всички случаи е необходимо ищецът да докаже не само, че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие /действие или бездействие/, но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот, по-големи от обикновените /чл. 50 ЗС/, като преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. Освен това – не се касае до хипотеза като разгледаната в тълкувателния акт, при която естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем и като пример са дадени: осъществявани от ответника действия в собствен на ищеца имот или поддържане от ответника на създадени в резултат на такива действия състояния в имота, без ответникът да има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху този имот; не се касае и до действие, което да се изразява в превишаване на установените в закона нива на шум /въззивният съд е приел, че такива факти по делото не са установени/, обсъдено в тълкувателното решение с позоваване на решение на Европейския съд по правата на човека, на което се позовават и касаторите, като друг случай на такова пряко въздействие върху имота на собственика, без негово съгласие, което само по себе си представлява пречка за собственика да упражнява правото си.
Не е налице противоречие и с ТР № 31/06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ОСГК на ВС, според което искът по чл. 109 ЗС е средство за правна защита срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което ограничава, смущава и пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта според нейното предназначение, отдадено й от собственика, както и при състояния, създаващи опасност от вредно и смущаващо въздействие върху вещта – въззивният съд е приел, че има неоснователно действие, извършено от ответниците по иска, но така също е приел за недоказано наличието на другия елемент от фактическия състав на иска по чл. 109 ЗС, а именно това действие да представлява пречка за собственика – ищеца К., да упражнява своето право. Това е и причината за отхвърлянето на иска, а не противоречието на въззивното решение с тълкувателния акт.
Позоваването на определение № 1030/17.11.2010 г. по гр. д. № 338/2010 г. на ВКС, І-во г. о., е неоснователно. В това определение е изразено становище, че ползването на фасадата – обща част на сградата, за монтиране на климатична инсталация е неправомерно посегателство, което е достатъчно за успешното провеждане на иска по чл. 109 ЗС, защото нарушава правото на ползване на собственика и не е необходимо той да доказва и други пречки, породени от това нарушение. На първо място този съдебен акт е постановен в производство по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК и не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и разясненията, дадени в т. 2 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, която да обоснове основание за допускане на касационно обжалване. На второ място определението е постановено преди приемане на ТР № 4/2015 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, според т. 3 на което за уважаване на иска с правна квалификация чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право, като създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот, по-големи от обикновените /с посоченото в мотивите изключение, каквото извършеното в случая действие от ответниците не е/.
Определение № 1350/11.12.2009 г. по гр. д. № 1429/2009 г. на ВКС, І-во г. о., също е постановено в производство по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК и предхожда тълкувателния акт на ВКС от 2017 г., но за разлика от разглеждания случай в него е установен наднормен шум, който представлява действие, създаващо пречка за спокойно ползване на недвижим имот.
Решение № 4132/15.11.2012 г. по гр. д. № 16550/2010 г. на Пловдивския районен съд, ХVІІ с., и решение от 15.05.2013 г. по в. гр. д. № 366/2013 г. на Пловдивския окръжен съд /на които има позоваване в касационната жалба/ също не съставляват съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Касаторът сочи, че по въпрос № 10 обжалваното решение противоречи на Постановление № 7/27.12.1965 г. на Пленума на ВС, т.т. 1 и 4, според които съдът следва да обсъди всички основания за отмяна на решението, изтъкнати от страните, а необсъждането на доказателства и доводи е процесуално нарушение; позовава се и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и сочи, че въззивният съд не е обсъдил наведените доводи във въззивната жалба, както и по-голяма част от доказателствата по делото, че абсолютно превратно и вътрешно противоречиво са обсъдени гласните доказателствени средства, съотнесени към писмените и към експертните заключения. Поддържаното противоречие не е налице. Във връзка с изложените от ищците оплаквания във въззивната жалба, които подробно са посочени във въззивното решение, и в съответствие с разясненията, дадени в посочената от касатора съдебна практика и преди всичко в тълкувателния акт от 2001 г. за характера на дейността на въззивната инстанция, която има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, а проверката на първоинстнанционното решение е страничен, а не пряк резултат от тази дейност, въззивният съд е обсъдил относимите към спора доказателства, които е възприел според точния им смисъл и съдържание, след което е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил извършения от вещото лице по повторната техническа експертиза инж. К. опит с изливане на вода върху външното тяло на климатика /въпрос № 7/, както и заключението на вещото лице по медицинската експертиза д-р С. и показанията на свидетелите за здравословни проблеми на ищците /въпрос № 8/, поради което не може да се приеме, че съдът е процедирал в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Данните по делото за наличие на административната преписка и постановени съдебни актове от Административния съд В. и Върховния административен съд не съдържат сведения за относими към спора по чл. 109 ЗС факти, поради което за въззивния съд не е възникнало задължение да ги преценява при постановяване на обжалваното решение /въпрос № 9/. Протоколът от 14.06.2018 г. свидетелства за подменена кондензна тръба, което обаче е по причина остаряване, а не поради наличие на теч; показанията на свидетелите М. П. и С. Ц. са обсъдени, като са изложени съображения, поради които въззивният съд не ги е поставил в основата на своето решение, а изявлението на вещото лице Т. в съдебното заседание от 30.05.2018 г. е за пукната част на П. тръбата, а не за отвор, през който в зимния период изтича вода и климатикът се обледенява, както твърди касаторът при поставяне на въпрос № 6.
Следва да се посочи и това, че въпрос № 2 така, както е зададен, е неясен. Ако обаче смисълът му се състои в това дали монтирането на външното тяло на климатика съставлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС, то на този въпрос въззивният съд е дал утвърдителен отговор, но е посочил, че за уважаването на иска във всички случаи е необходимо ищецът да докаже при условията на пълно доказване не само, че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие /действие или бездействие/, но и, че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот, по-големи от обикновените /чл. 50 ЗС/ – обстоятелства, които по делото не са установени. Както вече бе посочено, приетото от въззивния съд е в съответствие със съдебната практика, поради което този въпрос сам по себе си не може да обоснове допускане на касационното обжалване. Въпрос № 5 е поставен в несъответствие с данните по делото, защото въззивният съд е приел за неустановено при работа климатичната инсталация и в частност външното им тяло, да издава шум, по-силен от нормативно установения, с което да пречи на ищеца К., респ. да смущава упражняването на правото му на собственост върху апартамент № 12. Ето защо като поставен при предпоставка, която не е установена по делото, този въпрос не обосновава наличие на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изложеното не се установява да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което касаторът поддържа по всички поставени въпроси.
Касаторът се позовава и на решение от 25.11.2010 г. по делото „М. и други срещу България” на Европейския съд по правата на човека. Това позоваване е неоснователно, защото съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК основание за допускане на касационно обжалване е поставеният въпрос да е решен в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз, а не на Европейския съд по правата на човека.
Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. Изложените от касатора доводи са за това, че извършеното от ответниците неоснователно действие съществено е променило имота в сравнение със състоянието му от преди поставянето на външното тяло на климатика, който издава наднормен шум и е предпоставка за омокряне на стената. Сочи се, че необсъждането на тези очевидни факти дава основание да се поддържа наличие на очевидна неправилност. Така обоснованият порок на съдебния акт не е установим пряко и единствено от съдържанието на същия, а предполага запознаване и анализ на доказателствата по делото, което означава, че, с оглед на горепосочените критерии, въззивното решение не може да се квалифицира като очевидно неправилно.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са развити и оплаквания по правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК по селекция на касационните жалби.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 600 лева по договор за правна защита и съдействие серия Б № 319976/07.08.2019 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 652/31.05.2019 г. по в. гр. д. № 239/2019 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА К. Х. К. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [улица], ет. 3, ап. 12, да заплати на Г. В. М. и Г. А. М., двамата от [населено място], [улица], ет. 4, ап. 16, разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 600 /хиляда и шестстотин лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: