О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 338
София, 25.06. 2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и първи юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1271/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
Образувано е по касационна жалба вх. № 34233/05.12.2017 г., подадена от С. Д. Т. чрез адвокат Р. Х., срещу въззивното решение № 1546 от 24.10.2017 г. по в. гр. д. № 1596/2017 г. на Варненския окръжен съд.
С обжалваното решение е потвърдено решение № 2080 от 23.05.2017 г. по гр. д. № 725/2016 г. на Варненския районен съд, с което по отношение на жалбоподателката е признато за установено, че Я. А. П. е собственица на 4/6 ид. ч. по договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № 24/1991 г., и по наследство от А. Д. Г., починал на 04.06.1993 г., а Д. А. И. е собственица на 1/6 ид. ч. по наследство от А. Д. Г., на двуетажна жилищна сграда със ЗП 106 кв. м. и мазе от 8 кв. м., построена в ПИ пл. № 338, включена в парцел ІV-338 от кв. 40 по регулационния план на [населено място].
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и към нея има приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, насочена е срещу съдебен акт, който не е изключен от обхвата на касационния контрол, поради което е допустима.
От ответниците по касация – ищци по делото, е получен писмен отговор със становище, че касационната жалба е неоснователна.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че ответницата по иска /сега жалбоподателка/ и Д. А. Г. – трето за спора лице, са бивши съпрузи. Бракът им е сключен на 29.06.1980 г. и е прекратен чрез развод с влязло в сила на 09.07.1993 г. съдебно решение.
С н. а. № 62/05.08.1981 г. Д. Г. придобил по време на брака си чрез дарение дворно място в [населено място], съставляващо имот пл. № 338 от кв. 40, заедно с построената в него къща. Със строително разрешение № 23/23.04.1984 г. на Д. Г. е разрешено да построи жилищна сграда на един етаж с приземни помещения.
С н. а. № 24/21.10.1991 г. Д. Г. продал на баща си А. Д. Г., по време на брака му с Я. А. П., дворно място в [населено място], включено в парцел ІV-338 от кв. 40, заедно с построената в него жилищна сграда.
А. Г. е починал на 04.06.1993 г. и е оставил за наследници по закон ищците по делото – негови съпруга и дъщеря, и Д. А. Г. – син.
С влязло в сила решение по гр. д. № 16553/2014 г. на Варненския районен съд е допусната делба между Д. Г. и С. Т. при квоти по 1/2 ид. ч. на двуетажна жилищна сграда със застроена площ 106 кв. м. и мазе с площ от 8 кв. м., построена в УПИ ІV-338 от кв. 40 по регулационния план на [населено място], като съсобствеността е възникнала по силата на прекратена съпружеска имуществена общност.
По делото е установено, че спорната сграда е декларирана през 1998 г. от Д. Г., както и че по декларирани в данъчната служба данни е собственост на ищците по делото и на Д. Г..
С гласни доказателства е установено, че към момента на дарението от 1981 г. имотът е бил застроен с къща с две стаи, която била съборена след като бащата на Д. Г. – А. Г., построил нова къща на два етажа, която през 1991 г. Д. прехвърлил на баща си.
Въззивният съд приел, че наличието на влязло в сила съдебно решене, с което е допусната делба на спорния имот, не е пречка за предявяване на положителен установителен иск, тъй като ищците по настоящото дело, в качеството им на съсобственици, не са участвали в делбата, извършена между Д. Г. и С. Т., и по отношение на тях същата е нищожна. За тях съществува възможността да предявят установителен иск, за да внесат яснота и безспорност по отношение на квотите в съсобствеността, поради което предявеният иск е допустим.
Въззивният съд приел, че към датата на сключване на договора за покупко-продажба с н. а. № 24/21.10.1991 г., в мястото е имало само една постройка – новата къща на два етажа, построена в съответствие с издаденото разрешение за строеж № 23/23.04.1984 г. Поради това счел, че именно тази постройка е била прехвърлена с договора от 1991 г. – старата постройка е била съборена и към 21.10.1991 г. не е съществувала в имота. Къщата е била построена по време на брака на Д. Г. със С. Т. и съобразно чл. 22, ал. 2 СК /отм./ разпореждането с правото на собственост е следвало да се извърши съвместно от двамата съпрузи, което не е сторено. Липсват обаче твърдения и доказателства неучаствалата съпруга да е оспорила сделката в 6-месечен срок от узнаването, поради което относителната ? недействителност е отпаднала и сделката е породила целените правни последици – собствеността е преминала върху А. Г. и неговата съпруга Я. П.. След смъртта на съпруга преживялата съпруга се явява собственик на 1/2 ид. ч. по силата на договора за покупко-продажба и на още 1/6 ид. ч. по силата на наследственото правоприемство, а децата – ищцата Д. И. и Д. Г., имат по 1/6 ид. ч. по наследство, което обосновава извод за основателност на предявения положителен установителен иск. По оплакването във въззивната жалба във връзка с декларирането на сграда с Р. 48.60 кв. м. и мазе с площ от 54.30 кв. м., които параметри са различни от тези на претендираната с иска сграда, въззивният съд посочил, че декларацията по чл. 14 ЗМДТ не създава, нито влияе върху възникването и съществуването на правото на собственост, което съгласно чл. 77 ЗС се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. В настоящия случай ищците се легитимират като собственици на процесната сграда по силата на договор за покупко-продажба и наследствено правоприемство, поради което посоченото в декларацията по никакъв начин не рефлектира върху тяхното право.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и допълнението към него жалбоподателката поставя въпросите: 1. длъжен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата и доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор; 2. преклудира ли се искът за собственост по силата на пресъдено нещо с влязло в сила решение по допускане на делбата; 3. може ли да се пререшава правото на собственост след влязло в сила решение за допускане на делбата, респективно приключила и втора фаза, с която имотът е изнесен на публична продан.
При поставяне на първия въпрос жалбоподателката твърди, че съдът е игнорирал възраженията й за недоказана идентичност между претендираната сграда и тази, описана в сочения като придобивно основание нотариален акт. По този начин съдът е процедирал в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. относно правомощията на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор. Твърди, че ако инстанциите по същество бяха обсъдили този доказателствен пропуск – за липса на идентичност, щяха да установят, че ищците не са провели пълно и главно доказване, поради което поддържа противоречие с Постановление № 7/1965 г. на Пленума на ВС за непълнотата на доказателствата като основание за отмяна.
Поддържаното противоречие като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. В отговора на исковата молба ответницата е посочила, че е налице очевидно несъвпадение между процесната двуетажна жилищна сграда и едноетажната къща, която е била предмет на договора за покупко-продажба от 1991 г. Това възражение срещу предявения иск е било обсъдено от първоинстанционния съд, който се позовал на твърдението в исковата молба за делба, подадена от С. Т., че сградата е построена през 1984 г., и след като е установено, че старата сграда е била съборена около 1986 г. и при всички случаи преди 1991 г., то се налага единствено възможният извод, че предмет на н. а. № 24/1991 г. е именно процесната сграда. Оплакванията във въззивната жалба за несъответствие с декларацията по чл. 14 ЗМДТ са обсъдени от въззивния съд, който посочил, че те не рефлектират върху правото на собственост, черпено от договора за покупко-продажба. Следователно, възраженията на жалбоподателката и доказателствата, събрани по правнорелевантните факти, са обсъдени от инстанциите по същество в тяхната съвкупност, при съблюдаване от въззивния съд на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство, поради което и не се констатира съдът да е процедирал в противоречие с посочената съдебна практика. Д. за непълнота на доказателствата, довела според жалбоподателката до липса на пълно и главно доказване, съставлява оплакване за касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на производството по селекция на касационните жалби.
Вторият и третият въпроси са свързани със субективните предели на силата на пресъдено на влязло в сила решение по допускане на делба. По тези въпроси жалбоподателката поддържа противоречие с определение № 74/31.01.2011 г. по гр. д. № 727/2010 г. на ВКС, І-во г. о., по чл. 288 ГПК и две определения по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК – № 572/20.09.2013 г. по ч. гр. д. № 5736/2013 г. и № 72 от 23.02.2016 г. по ч. гр. д. № 629/2016 г., двете на ВКС, ІІІ-то г. о., с които касационното обжалване не е допуснато. Определенията, постановявани в посочените производства, са извън обхвата на практиката, имаща задължителен характер за съдилищата. С тази категория съдебни актове съдът не се произнася по даден правен въпрос, като го разрешава по същество, а преценява дали са налице общите и специални предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение, съответно определение, до касационен контрол. Поради това представените определения не могат да обосноват основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отделно от това – в тях е прието, че установителен иск за собственост е недопустим, ако е налице влязло в сила решение за допускане на делба между същите страните или е налице висящо делбено дело срещу същия ответник, тъй като със сила на пресъдено нещо с решението по допускане на делбата се установяват обема и правата на всички съсобственици върху вещта; в производство за делба на същия имот между същите страни не може да се пререшава спор за собствеността, респ. съсобствеността, разрешен с влязло в сила решение по установителен иск. Разглежданият случай е различен: ищците по установителния иск не са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението за делба по гр. д. № 16553/2014 г. на Варненския районен съд, тъй като не са страни, нито наследници на страните или техни правоприемници. Влязлото в сила решение по допускане на делбата е обсъдено от окръжния съд, който приел, че то не е пречка за предявяване на положителен установителен иск и същият е допустим.
В обобщение, касационната жалба срещу въззивното решение не може да бъде допусната за разглеждане по същество.
Ответниците по касация не са представили доказателства за сторени разноски по водене на делото в касационната инстанция и не са поискали присъждането на такива.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1546 от 24.10.2017 г. по в. гр. д. № 1596/2017 г. на Варненския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: