2
2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 22
София, 20.01.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2251/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 1048 от 12.06.2018 г. по в. гр. д. № 2407/2011 г. Варненският окръжен съд:
– оставил в сила решение № 2884 от 01.07.2011 г. по гр. д. № 723/2008 г. на Варненския районен съд в частта, с която е признато за установено, че Н. Х. /по баща П./, гражданка на Република Южна А., е собственица на дворно място, съставляващо ПИ … от кв. … по кадастралния план от 1999 г. на 21-ви подрайон на [населено място] и ПИ с идентификатор ………., за който е отреден УПИ …-… от кв. … по кадастралния план на 21-ви подрайон на града и „Бриз пропъртис” ЕООД [населено място] е осъдено да предаде владението на имота на собственицата му, като решението в тази част е постановено при участието на „Туринвест-Варна” ООД [населено място] като трето лице-помагач на страната на ответника;
– първоинстанционното решение е оставено в сила и в частта, с която е признато за установено по отношение на Р. П. Р. и Л. Ш. Р., „Мосстрой-Варна” АД /в несъстоятелност/ [населено място], „Туринвест-Варна” ООД [населено място], Д. И. К., Т. Р. К. и Н. Р. К., че Н. Х. /по баща П./ е собственик на гореописания недвижим имот, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 97, ал. 3 ГПК /отм./ на основание чл. 118 ГПК /отм./ от Д. И. К. срещу Н. Х. инцидентен установителен иск за признаване на установено, че акт за държавна собственост № …. от 26.09.1950 г. е неистински документ в частта, в която е посочено, че имотът е отчужден от Д. К. Й.;
– първоинстанционното решение е оставено в сила и в частта, с която е отменен нотариален акт за собственост по давност № …, том …, рег. № …, дело № … от 18.10.2002 г., по силата на който Р. Т. К. е признат за собственик на спорния по делото недвижим имот, ведно с построената в него полумасивна едноетажна сграда, застроена на 52 кв. м., представляващ част от цялото дворно място с площ от 12 260 кв. м., а по измерване на място и по скица – 11 997 кв. м., за който са отредени наред с УПИ …-… от кв. … и УПИ …-… от кв. .. и УПИ ….-………., като в УПИ …-… от кв. … са построени масивна двуетажна сграда с площ 152 кв. м. и масивна едноетажна сграда с площ 108 кв. м.;
– първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която е отменен нотариален акт за собственост по давност № …, том …, рег. № …., дело № ……. от 18.10.2002 г., по силата на който Р. Т. К. е признат за собственик на дворното място за разликата над 6 000 кв. м., а по скица – 5 563 кв. м., до общата площ от 12 600 кв. м., а по измерване на място и по скица – 11 997 кв. м., т. е. в частта относно ПИ № …, № …, № … и № … от кв. … и ПИ с идентификатор ………., за която са отредени УПИ …-… и УПИ ….-…, ведно с построените в УПИ …-…….. масивна двуетажна сграда с площ 152 кв. м. и масивна едноетажна сграда от 108 кв. м., и производството по отмяна на нотариалния акт в тази останала част е прекратено;
– въззивният съд се произнесъл и по дължимите за производството разноски и дължимата от ищцата държавна такса на основание чл. 60 ГПК /отм./.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК са постъпили касационни жалби от ответниците по исковете /без „Мосстрой-Варна” АД-в несъстоятелност/, съответно от ищцата по инцидентния установителен иск, в които се поддържат оплаквания за недопустимост и неправилност – основания за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.
Ищцата по делото и ответница по инцидентния установителен иск счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
Предявени са от Н. Х. искове по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ и чл. 108 ЗС за защита на собствеността върху недвижим имот, произхождаща от реституция по ЗВСОНИ и наследствено правоприемство от А. П. като наследник по закон на Д. Я., от когото имотът бил отчужден по реда на ЗОЕГПНС, евентуално изтекла в полза на ищцата придобивна давност.
Въз основа на представените по делото нотариални актове за сделки, сключени през периода 1925-1935 г., както и нотариални актове от 1941, 1942 и 1943 г., въззивният съд приел, че Д. Я. е придобил няколко недвижими имота в землището на [населено място], местността „Св. Н.”, чийто статут проследил с помощта на приетите по делото заключения на технически експертизи и приел, че придобитите имоти са идентични с границите на имот пл. № …….. по кадастралния план от 1956 г., който е предмет на н. а. № …/1995 г. /поправен с н. а. № …/1996 г./, с който А. П. бил признат за собственик по наследство и реституция по ЗВСОНИ. Установена е и идентичността с имотите, описани в нотариалните актове на ответниците по исковете и в акта за държавна собственост № …/26.09.1950 г. Дори да се приеме, че имот пл. № …….. -един от придобитите от Д. Я., не е бил предмет на отчуждаване по ПМС № …/1950 г., ПМС № …/06.02.1951 г. и ПМС № …../23.05.1951 г., той очевидно е бил одържавен като включен в площта на имот пл. № ………. и подлежи на възстановяване съгласно чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Изводът е, че е установена идентичност на имотите, придобити от Д. Я., с процесния имот, който съставлява част от тях.
Въззивният съд обсъдил представените по делото акт за държавна собственост № …/26.09.1950 г. /пореден номер 781 от с. д./, оценителни протоколи, протоколи-описи, констативен протокол, приложени към административната преписка, и приел за установено, че процесният имот е бил отчужден, като с ПМС № ……../23.05.1951 г. е предоставен за ползване на МНО и е отреден за Научно-изследователския институт по курортология и физиотерапия на МНЗ. Тъй като от събраните писмени доказателства се установява, че собственик на имота е бил Д. Я. и, че имотът е бил отчужден, то съдът намерил, че реституционният ефект следва да настъпи в полза на лицето, на което действително е принадлежало правото на собственост към момента на одържавяването. В тази връзка съдът обсъдил представените по делото ПМС № ………./1950 г., ПМС № …………/06.02.1951 г. и ПМС № ………/23.05.1951 г., ведно с приложени описи, в последните от които фигурира името на Р. Ю., но тъй като по делото не се твърди и не се представят доказателства това лице да е било собственик на отчуждените имоти, а напротив – установено е, че такъв е Д. Я., съдът намерил, че отчуждаването, респективно реституцията, са засегнали и следва да настъпят по отношение на действителния собственик на имота, а не на лицето, посочено в тези актове.
Въззивният съд приел и това, че в представената отчуждителна преписка липсват данни за отнетите имоти да е било заплатено обезщетение, както и че към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ имотът е бил собствен на държавата и е бил предаден в оперативно управление на МНЗ – Научно-изследователския институт по курортология и физиотерапия.
При наличието на положителните предпоставки за реституция по ЗВСОНИ и отсъствието на отрицателната такава въззивният съд заключил, че с влизането на закона в сила на 21.02.1992 г. собствеността върху имота е била възстановена.
Към датата на влизане в сила на ЗВСОНИ собственикът Д. Я. е бил починал на 30.04.1967 г., поради което възстановяването на собствеността следва да настъпи в лицето на неговите наследници. Във връзка с доказването на наследственото правоприемство въззивният съд обсъдил представените по делото свидетелства за венчание № 11 и 12, от които е видно, че на 18.10.1929 г. Д. К. Я. се е венчал с Н. С. С., смъртен акт на Д. Й. /Я./, починал на 30.04.1967 г., смъртен акт на Н. Я. с моминско име Г., починала на 01.05.1988 г.; извлечение от регистъра на населението за 1917 г. за родено дете А. от баща М. Е. П. и майка Н. С.; удостоверение за сключен брак между А. П. и М. М. Б. на 10.12.1948 г.; копие от регистър на ражданията за удостоверяване раждането на дете Н., [дата на раждане] от баща А. П. и майка М. М. Б.; смъртен акт на А. П., починал на 15.01.1996 г.; смъртен акт на М. М. П. с моминска фамилия Б., починала на 01.02.2005 г.; акт за брак, сключен между Г. Д. Х. и Н. П. на 19.05.1984 г.
Предвид представените документи за самоличност, според които Д. Я., Н. Я., А. П. и М. М. П. са граждани на ЮАР, въззивният съд посочил, че от съществено значение за спора е определянето на приложимото право при наследяване. Тъй като Кодексът на международното частно право /КМЧП/ е в сила от 21.05.2005 г. и не съдържа преходна разпоредба, която да придава изрично обратно действие на неговите разпоредби по отношение на юридически факти, осъществили се преди влизането му в сила, нито признава на разпоредбите му действие върху висящи правоотношения, то разпоредбите му имат действие само за в бъдеще и се прилагат само за правоотношения с международен елемент, възникнали от открити след 21.05.2005 г. наследства и не намират приложение по настоящия казус. Поради това съдът приложил нормите на българското международно частно право и приел, че наследяването на недвижими имоти се подчинява на българския закон като закон на държавата по тяхното местонахождение /lex rei sitae/. Но дори и когато българският съд прилага отечественото право на наследодателя, чрез механизма на препращането /връщането/, наследяването на недвижими имоти у нас е било уреждано по българското право.
При така определеното приложимо право и съобразно представените доказателства относно връзките, основани на раждане, произход, брак и смърт, и установените от тях факти, въззивният съд заключил, че ищцата Н. Х. се явява наследница по закон на собственика на отчуждените имоти Д. Я..
По възражението на насрещната страна за наличието на други наследници въззивният съд посочил, че в нейна тежест е било да установи този факт, но доказателства за него липсват.
Съдът приел за неоснователно и оплакването, че представените по делото доказателства не са достатъчни да се приеме, че между Д. Я. и Н. Я., с предишно фамилно име П. /вдовица/, С. /разведена/ и по баща Г., има сключен валиден брак. В тази насока изложил съображения, че към 1929 г. /когато е сключен бракът между между Д. Я. и Н. Я./ у нас се е прилагала част шеста „Бракове” на Екзархийския устав в редакцията му от 1897 г. Представените по делото преписи от венчалните свидетелства №№ 11 и 12 са редовни от външна страна, издадени са от Българската екзархия и са подпечатани с печата на същата, облепени са с таксови марки на Св. Синод и са подписани от свещеник Г. Г.. Макар да е положен и печат на свещеника, за когото е посочено, че е при църквата „Св. Н.”, това не прави документите недействителни, ако и тази църква да е била разрушена и да не са се извършвали служби в нея през 1929 г. Регистрите от 1929 г. на църквата „Св. Н.”, където се сочи, че се е състояла венчавката, не се съхраняват и бракът не е регистриран в общината, но тъй като венчаните са чужденци, удостоверението е регистрирано в Посолството на Великобритания в София, чийто поданик е бил съпругът Д. Я.. По повод различията в религиите на встъпилите в брак лица въззивният съд посочил, че всъщност е налице еднаквост, тъй като и двамата са християни, но с различно вероизповедание, което не е преценено като пречка от църковната власт, сключила брака. Различната конфесия /вероизповедание/ е могла да има само характер на брачна пречка, която води само до унищожаемост на брака, не и до неговата нищожност, а позоваването на унищожаемостта е предоставено на ограничен кръг лица, сред които като въззивниците не са. Въззивният съд преценил изтъкваната пречка за валиден брак и от гледна точка на съвременното международно частно право и посочил, че пречки, които произтичат от расови, народностни, религиозни различия, гражданство, са в явно противоречие с клаузата за обществен ред и българският съд не може да унищожи или да не признае брак поради тяхното наличие. Пречки от такова естество накърняват основни права и свободи на човека и са категорично изключени от основните източници на международното, европейското и националното ни право. Равноправието на лицата, независимо от тяхното вероизповедание, е основен международно признат и конституционен принцип и той се прилага спрямо всички лица и правоотношения, независимо кога те са възникнали.
С оглед на всичко изложено въззивният съд заключил, че правото на собственост върху процесния имот е възстановено в полза на ищцата и тя се легитимира за негов собственик, поради което и не е налице основание за разглеждане на наведеното в условията на евентуалност твърдение за придобиване на имота по давност.
Възражението на „Туринвест-Варна” ООД, че чужденци не могат да придобият земя, а ако са придобили, следва да я прехвърлят, въззивният съд намерил за неоснователно по съображения, основани на действащата правна уредба – чл. 29 ЗС /в редакция от 1996 г./, запазена до изменението на Конституцията на РБ /ДВ, бр. 18/2005 г./, както и на съдебната практика по приложението й, според която при отсъствие на уредени в закона правни последици от неизпълнение на изискването чужденците да прехвърлят придобита по наследяване по закон земя, собствеността им не се губи и не може да се придобие от другиго поради отсъствие на предвиден в закон придобивен способ.
Ответното дружество „Бриз пропъртис” ЕООД, за което е прието по делото, че упражнява фактическа власт върху спорния имот, е въвело възражения, че е собственик по силата на покупко-продажба, както и за придобиване на имота по давност чрез присъединяване на владението на всички предшестващи праводатели за периода 1992-2008 г. В тази насока по делото е установено, че с н. а. № № …../2007 г. праводателят на ответника „Бриз пропъртис” ЕООД – „Мангле Пропъртис” ЕООД, е закупил процесния имот от ответника ”Туринвест-Варна” ООД, който от своя страна го закупил от ответника ”Мосстрой-Варна” АД с н. а. № ………./2006 г. Последният закупил имота от Р. К., Д. К., Р. Р. и Л. Р. с н. а. № …/2004 г. От своя страна Р. закупили 1/2 ид. ч. от имот с площ от 12 260 кв. м. от К. с н. а. № …./2002 г. Продавачът по този акт Р. К. се е легитимирал с н. а. № …./2002 г., с който е признат за собственик по давност на недвижим имот в [населено място], м. „Св. Н.”, целият от 12 260 кв. м. по реституция, а по скица – 11 997 кв. м., съставляващ имот пл. № …. в кв. … от КП, ведно със застроените в него три вилни сгради. Предвид удостовереното с този нотариален акт придобивно основание – придобивна давност, въззивният съд посочил, че е налице противоречива съдебна практика дали спрямо възстановените по силата на ЗВСОНИ имоти давност започва да тече едва от 21.11.1997 г. съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, и приел, че дори разпоредбата да не се прилага, то от 21.02.1992 г. /датата на влизане в сила на ЗВСОНИ/ до смъртта си на 15.01.1996 г. А. П. е владял възстановения си имот, след което същият е владян от наследниците му по закон – дъщеря Н. Х. и съпруга М. М. П., а след смъртта на последната на 01.02.2005 г. – от Н. Х.. За този извод съдът се позовал на събраните по делото гласни доказателства, от които в основата на своето решение поставил показанията на Д. С., Ив. В., Ат. А., Ан. С. и М. К., и взел предвид действията, извършени от св. В. по пълномощие от собственика А. П., по деактуване на имота, предаване владението на реституираните сгради, сключване на договори за наем със заварените наематели, застраховане на имота през 1993 и 1995 г., обжалване заповедта на кмета на общината през 1995 г., поради което било образувано административно дело, заплащане на данъците на имота в периода 1992-1996 г. След смъртта на А. П. в България дошъл съпругът на Н. Х. – Г. Х., който се срещнал с лицата, продължаващи да живеят в средната и горната къщи срещу задължението да ги поддържат, както и мястото около къщите. Г. Х. се срещнал с адв. Л. Ш. /ответницата Л. Ш. Р./ и получил уверение, че тя поема грижите за имота в качеството й на изпълнител и управител на имотите по силата на завещанието на А. П., като през 1998 г. при разговор св. В. разбрал, че всичко е наред с имота и госпожата контактува директно с Г. Х.. В тази връзка въззивният съд приел за неоснователно възражението, че не се установява владение от страна на наследниците на Д. Я.. Съдът обсъдил показанията и на другата група свидетели и заключил, че не се установява осъществявяна от К. фактическа власт от 1992 г. – най-рано е оградил имота през 1994 г.; не установява да е осъществявал спокойно, явно, несъмнено, непрекъснато и с намерение да свои вещта като своя, владение, поради което и приел, че Р. К. не е бил собственик към 18.10.2002 г., но и към момента, когато е продал половината от имота на Л. Ш. и Р. Р.. Липсата на право на собственост върху имота на този праводател не е довела при последващото разпореждане с него до придобиването на собствеността от последващите приобретатели. Съдът приел и, че Р. са недобросъвестни – щом Л. Ш. е представлявала собственика А. П. и неговите наследници, тя и съпругът й са могли да придобият събствеността само с изтичане на 10-годишна давност. Тя е отрекла да й е известно завещанието на А. П., в което е посочена като изпълнител и управител на имота му, но това не е вярно, доколкото в това си качество е подавала заявления за административни услуги през 2002 г. До продажбата на 23.08.2004 г. на „Мосстрой-Варна” ООД не е изтекла 10-годишната давност. „Мосстрой-Варна” ООД би могло да придобие имота с кратката придобивна давност, но е прехвърлило имота на „Туринвест” ООД на 30.03.2006 г., а това дружество, на 02.10.2007 г. – на „Мангле Пропъртис” ЕООД. До конституирането на „Мангле пропъртис” по първоинстанционното дело на 03.08.2009 г. не е изтекъл 5-годишният давностен срок. Не е изтекъл такъв и с присъединяване владението от праводателите до „Мосстрой” ООД включително, със сегашно наименование „Бриз пропъртис” ЕООД. Последното дружество не може да се легитимира като собственик нито по силата на сключените сделки, нито по силата на изтекла придобивна давност; не се установява такава и с представените писмени доказателства- изготвянето на оценка, на проекти, сключване на договор за наем и др. С оглед на изложеното въззивният съд заключил, че ответникът „Бриз пропъртис” упражнява фактическа власт върху процесния имот без основание, поради което и предявеният ревандикационен иск се явява основателен.
По предявения положителен установителен иск въззивният съд приел, че праводателят на ответниците Р. К. не е придобил правото на собственост на основание въведения оригинерен способ – придобивна давност. Твърдението за придобиването на имота по силата на извършени отчуждителни сделки е прието за неоснователно, тъй като Р. К. не е бил собственик към момента на разпореждането с имота, не е установено и всеки последващ праводател да е придобил собствеността, поради което правото на собственост не е преминало върху приобретателите по сделките. Предвид установената материално-правна легитимация на ищцата като собственик на имота и при липсата на доказателства, от които да се изведе придобиването в патримониума на всеки от ответниците на правото на собственост, то и предявеният положителен установителен иск се явява основателен.
Ответницата Д. И. К. е предявила иск за признаване на установено на основание чл. 97, ал. 3 ГПК /отм./, че акт за държавна собственост № …./26.09.1950 г. е неистински документ в частта, в която е посочено, че имотът е отчужден от Д. К. Й.. Твърдението е, че е извършена поправка чрез изтриване на текст, върху който допълнително са изписани думите Д. К. Й..
По делото е приета графична експертиза, от която е установено, че под името Д. К. Й. в началото на акта е изписан друг текст, който частично се чете „Р–РТ –Г”, като под текста се наблюдават следи от механично въздействие. Машинописният текст, с който са изпълнени следващите графи на акта и изписани думите Д. К. Й., Швейцария и Англия, са изпълнени с един и същ шрифт, на една и съща пишеща машина, предвид установените от вещото лице особености. С оглед на това според въззивния съд не би могло да се приеме, че е налице последващо въздействие върху акта, различно от времето на съставянето му. Извършено е отстраняване на допусната от администрацията грешка, като не следва правените не до там прецизни записвания и отбелязвания да се ценят несъразмерно строго и в ущърб на претърпелите несправедлива национализация. Оттук съдът заключил, че формалната доказателствена сила на документа не е оборена. Въззивният съд посочил и това, че актът има качеството на официален свидетелстващ документ, поради което съдът е длъжен да приеме за установени посочените в него факти – че документът е съставен на посочената дата и място от съответното длъжностно лице, че се е осъществило посоченото основание за придобиване на имота от държавата, вида и състоянието на имота, описани в акта, но относно съществуването на правото на собственост, включително и посочения като бивш собственик, неговата доказателствена сила не е абсолютна и не задължава съда да приеме за собственик лицето, което ползва или е вписано в акта. В случая обаче доказателства, които да оборят това вписване в акта, не са ангажирани – напротив, събрани са безспорни доказателства за собствеността на Д. Я. върху имота към момента на отчуждаването. По тези съображения въззивният съд приел за недоказана по делото неистинността на документа в частта, в която е посочено, че имотът е отчужден от Д. К. Й., поради което предявеният инцидентен установителен иск се явява недоказан.
Предвид основателността на иска по чл. 108 ЗС и на иска, предявен по реда на чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, въззивният съд приел, че като последица искането на основание чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ за обезсилване на издадения констативен нотариален акт № …/2002 г. е основателно, тъй като актът създава привидност за наличието на права, но само по отношение на спорния имот с идентификатор ………., но не и по отношение на останалия имот с идентификатор …………., в която част първоинстанционното решение е обезсилено и производството в тази част е прекратено, тъй като имотът във втората част не е предмет на настоящото дело.
По касационната жалба на „Туринвест-Варна” ООД [населено място]:
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК /второто се поддържа и в касационната жалба/, като се поставят въпросите:
1. Допустимо ли е наследствено правоприемство да се доказва с документ за брак; в случай, че за доказване на обстоятелството, че е единствен наследник, ищецът представя само документ за брак с наследодателя, кой носи доказателствената тежест за установяване на обстоятелствата дали ищецът е наследник и дали е единствен такъв- ищецът или оспорващият тези обстоятелства ответник – по този въпрос се твърди противоречие с решение № 832/07.12.2004 г. по гр. д. № 405/2004 г. на ВС, І-во г. о., и решение № 1670/21.11.2000 г. по гр. д. № 791/2000 г. на ВС, ІV-то г. о., като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Касационно обжалване по този въпрос не може да бъде допуснато по причина, че така, както е поставен, въпросът не кореспондира с данните по делото, поради което и общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК не е налице. За установяване твърдението на ищцата, че е наследник по закон на Д. Я., са представени освен документ за брак между наследодателя и Н. С. /свидетелства за венчание/, така също и документи, установяващи отношения на произход. Така, установено е, че ищцата е наследник по закон на своя баща А. П., който от своя страна е наследил майка си Н. С. Я., а последната е наследила Д. Я.. При тези данни не се установява и въззивното решение да противоречи на посоченото от касатора решение № 832/07.12.2004 г. по гр. д. № 405/2004 г. на ВС, І-во г. о., според което фактът на наследяването следва да бъде доказан по категоричен начин, като всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава исканията или възраженията си. Не се установява противоречие и с решение № 1670/21.11.2000 г. по гр. д. № 791/2000 г. на ВС, ІV-то г. о., според което ищецът носи тежестта за доказване на всички правопораждащи обстоятелства. Ето защо не е налице и специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
2. Какво значение има обявяването на женитбата – чл. 152 от Закона за лицата /ЗЛ/, обн. ДВ, бр. 273 от 17.12.1907 г., и съставянето на акт за женитба – чл. 153 и сл. ЗЛ; дали бракосъчетанието през 1929 г. е било сложен фактически състав, включващ църковната венчавка и последващо обявяване на женитбата и съставяне на акта за женитбата – по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Поддържаното основание визира евентуално преодоляване на неправилна съдебна практика или липса на такава при разрешаване на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, чрез тълкуване, с което да се преодолее непълнота, неяснота или противоречивост на правна норма. Според касатора разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за развитието на правото. Такава хипотеза в случая не възниква, тъй като по поставения въпрос е налице съдебна практика на ВКС. С решение № 24/19.02.2015 г. по гр. д. № 3526/2014 г. на ІІ-ро г. о. е прието, че актът за женитба, уреден от чл. 152 ЗЛ /отм./, се издава след ритуала бракосъчетание и има характер на официален свидетелстващ документ; той не представлява акт за граждански брак, а акт за гражданско състояние, който отразява факта на извършен църковен обред на бракосъчетание; предвид този характер на акта, а така също и с оглед лошото съхранение на регистрите и отдалечеността във времето, при спор дали е бил налице брак, сключен до 27.05.1945 г. включително – когато на 28.05.1945 г. влиза в сила Наредбата-закон за брака, следва установяването на брака да бъде извършено на база на документи, издадени от съответните религиозни общности, като например свидетелство за свето тайнство венчание и др. подобни; така съставените документи са достатъчни да обосноват извод за наличието на валидно сключен брак, независимо от изпълнението или неизпълнението на задължението по чл. 152 ЗЛ /отм./, съответно – независимо от обстоятелството дали са налице или отсъстват отбелязвания в регистрите за обявяване на сключен каноничен брак. Наличието на съдебна практика по въпроса и липсата на аргументация за необходимост от нейната промяна налагат извода, че не се разкрива основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
3. Кой носи доказателствената тежест да установи, че определени имоти са принадлежали на конкретно лице и са отчуждени от това лице по някои от законите, визирани в ЗВСОНИ, за което ищецът твърди, че е негов наследодател, при положение, че, видно от представените по делото документи, те са отчуждени от друго лице; дали доказателствената тежест е на ищеца, който твърди, че имотът е отчужден от негов наследодател, или на ответника, който оспорва това обстоятелство – по този въпрос се поддържа противоречие с решение № 832/07.12.2004 г. по гр. д. № 405/2004 г. на ВС, І-во г. о., и решение № 1670/21.11.2000 г. по гр. д. № 791/2000 г. на ВС, ІV-то г. о., като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не се установява въззивното решение да противоречи на посочената съдебна практика, която, предвид разпоредбите на чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./ и чл. 3, ал. 1 и 2 ЗВСОНИ, възлага в тежест на съответната страна да установи обстоятелствата, на които основава исканията и възраженията си, като при спор за собственост, произхождаща от реституция по ЗВСОНИ, ищецът носи тежестта за доказване на правопораждащите обстоятелства. Въззивният съд не е процедирал в противоречие с тази практика, тъй като не е възложил на ответната страна установяване на правнозначимите обстоятелства, включени във фактическия състав на претендираното от ищцата възстановяване на право на собственост. Различен е въпросът дали е обоснован изводът на съда, че претендираната с исковата молба земя е била отнета от Д. Я. – той касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е предмет на производството по селекция на касационните жалби.
4. Допустимо ли е, без страната да се е позовала на реституция по ЗВСОНИ на основания, въведени със ЗОСОИ, и без да има доказателства, а дори и твърдение, за подадена в срок молба за реституция и проведена административна процедура за възстановяване на имотите, при спор за собственост съдът да направи такъв извод, че дори имотът да не е бил отчужден по посочени постановления на Министерския съвет, той очевидно е бил одържавен като включен в площта на ПИ № ………. по КП 1956 г.- БЧКръст, видно от извлечението от графичната част, като съдът се позовава на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ – по този въпрос се твърди противоречие с решение № 1670/21.11.2000 г. по гр. д. № 791/2000 г. на ВС, ІV-то г. о., като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Според цитираната от касатора практика на ВКС: „при иск за обезщетение за ползване на недвижим имот, възстановен по ЗВСОНИ, ищецът носи тежестта за доказване на всички правопораждащи обстоятелства – имотът да съществува реално като държавна или общинска собственост, да е отчужден или отнет по предвидените в закона начини…”. Въззивното решение не противоречи на тази съдебна практика, както вече бе посочено при отговора на третия въпрос. Освен това – ищцата се е позовала на възстановяване на собствеността и на основанието, въведено с изменението на ЗВСОНИ по ДВ, бр. 107/1997 г., когато с пар. 1, т. 1 от ПЗР на ЗОСОИ бе създадена ал. 2 на чл. 2 ЗВСОНИ, според която: „Възстановява се собствеността и върху всички движими и недвижими имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г.”. Възстановяването става по силата на закона, при наличието на елементите от фактическия състав на съответното придобивно основание, поради което и не е необходимо подаването на молба за реституция и провеждането на административна процедура, както се твърди в поставения въпрос. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Не е налице и другото поддържано основание – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото то само е споменато, но не е мотивирано съгласно изискванията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
5. Допустимо ли е едно лице да участва в процеса в две качества, а именно едновременно и като ответник, и като трето лице-помагач; в случай, че не е допустимо, явява ли се на това основание постановеното решение порочно и следва ли да бъде отменено като постановено при нарушение на съществени съдопроизводствени правила – основанието за допускане на касационно обжалване е чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради твърдяно противоречие с решение № 35/26.04.1983 г. по гр. д. № 123/1982 г. на ОСГК на ВС, както и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въпросът не кореспондира с данните по делото, които сочат, че по предявения от Н. Х. положителен установителен иск за собственост касаторът „Туринвест-Варна” ООД е ответник наред с няколко физически лица, както и с „Мосстрой-Варна” АД. Съединен за разглеждане с този иск е иск на Н. Х. за ревандикация /първоначално предявен като установителен иск/ на същия имот, предявен срещу „Бриз Пропъртис” ЕООД, трето лице помагач на когото е касаторът „Туринвест-Варна” ООД /вж. искането по чл. 175, ал. 1 ГПК-отм. на л. 314 от първоинстанционното дело/. Следователно, налице са две различни процесуални правоотношения, съединени за разглеждане в едно производство по причина, че и двата иска имат за предмет един и същ обект – ПИ № ………. от кв. ………. по кадастралния план от 1999 г. на 21-ви подрайон на [населено място], като в тях касаторът участва в различни процесуални качества – като ответник, съответно като трето лице – помагач на страната на ответник. Не е налице твърдяната от касатора правна фигура – участие в един и същ процес в две качества. Като поставен при предпоставка, к