ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 572
София, 18.12.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3312/2018 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция преди изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86/27.10.2017 г./.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. Г. Т. чрез адвокат А. Т., срещу въззивното решение № 140 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 207/2017 г. на Ловешкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3 от 05.01.2017 г. по гр. д. № 640/2016 г. на Ловешкия районен съд за отхвърляне на предявения от касатора иск по чл. 75 ЗС за осъждане на ответника И. С. И. да предаде владението на апартамент № 5 в [населено място], [улица], бл. „О.”, вх. Б, ет. 3, с избено помещение № 1 и таванско помещение № 1, ведно с припадащите се идеални части от сградата и от правото на строеж върху ПИ с идентификатор 43952.514.41, отнето на 11.03.2016 г. с осъществен от ЧСИ В. П. по изп. д. № 20148790400167 въвод във владение, за което е съставен протокол от същата дата.
В жалбата са изложени подробни оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт, чиято отмяна се иска, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост.
Ответникът по касация – ответник по иска И. С. И., счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно съдебно решение, постановено в производство по иск за защита на фактическо състояние с цена над 5 000 лева, така допустима.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
По предявения иск за защита на нарушено владение въззивният съд приел, че са налице тези от предпоставките на чл. 75 ЗС, изискващи владението да е продължило непрекъснато повече от шест месеца и искът, предявен на 19.04.2016 г., да е в шестмесечен срок, считан в случая от 11.03.2016 г. – датата, на която владението е отнето според твърденията в исковата молба. При приложение разпоредбата на чл. 359 ГПК производството е прието за допустимо предвид данните, че гр. д. № 694/2016 г. на Ловешкия районен съд по иск на Т. Т. за собственост на основание чл. 79 ЗС е образувано на 27.04.2016 г.
Въззивният съд приел, че макар да живее в жилището от дете, ищецът не притежава качеството „владелец”. В тази насока по делото е установено, че първоначално имотът е принадлежал на бабата и дядото на ищеца по майчина линия, а /след дарение с н. а. № 11/1993 г./ на 20.06.2003 г. Г. Г. Д. – майка на ищеца, с н. а. № 82 от с. д. го продала на М. К. И., по време на брака й с ответника по иска И. С. И.. Независимо, че след тази сделка продължили да живеят в жилището, ищецът и майка му са имали статут на държатели и не са представени доказателства да са успели да легитимират фактическите си действия като владелци и да могат да се позоват на придобивна давност по чл. 79 ЗС.
На следващо място въззивният съд приел, че не са представени убедителни и категорични доказателства владението върху жилището да е отнето против волята на ищеца. При формиране на този извод са съобразени данните по делото за отхвърляне с влязло в сила решение по гр. д. № 192/2014 г. на исковете на Г. Д. срещу М. И. и И. И. /приобретатели по сделката по н. а. № 82/20.06.2003 г./, както и срещу И. Ц. М. и Г. Ц. М. /купувачи по н. а. № 166/18.11.2011 г. на жилището от М. и И. И., като последните си запазили пожизнено правото на ползване заедно и поотделно върху продадения имот/ за нищожност на договора за покупко-продажба от 20.06.2003 г. и за установяване право на собственост на основание чл. 79 ЗС. Взети са предвид и данните за висящо производство по гр. д. № 34/2015 г. по иск на И. и Г. М. против Г. Д. и Т. Т. за ревандикация на жилището, основан на н. а. № 166/2011 г. Съобразени са и данните за образувано изпълнително дело № 20148790400167/2014 г. с взискател И. И. и длъжник И. М., образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден на 17.01.2014 г. по гр. д. № 73/2014 г. след заповед за изпълнение, с която е разпоредено И. М. да предаде на И. И. жилището въз основа на споразумение от 30.12.2013 г. В хода на изпълнителното производство насроченият за 04.03.2014 г. въвод във владение не се е състоял предвид установеното от съдебния изпълнител, че в имота живее трето лице – ищецът Т. Т.. На 17.03.2014 г. съдебният изпълнител отложил предаването на владението на взискателя и дал на третото лице 3-дневен срок да поиска от районния съд спиране на изпълнението. След месец март 2014 г. по изпълнителното дело не са предприемани принудителни действия. На 11.03.2016 г. е съставен протокол, според който адвокат К. като представител на третите лица, владеещи имота – Г. Д. и Т. Т., предала на съдебния изпълнител 4 броя ключове от апартамент № 5 и избено и таванско помещения, а на 17.03.2016 г. е съставен протокол за предаване на ключовете на И. И.. Въз основа на тези данни, както и на данните от разпитаните две групи свидетели и обясненията на ищеца, дадени по реда на чл. 176 ГПК, въззивният съд заключил, че действията по изпълнителното дело са били съгласувани и предприети в съответствие с уговорената линия на защита; потвърждават се и от факта, че сам ищецът е предоставил ключовете от жилището на пълномощника си, което насочва, че е бил съгласен с последващите действия. С това действие ищецът явно и категорично е манифестирал отказа си от упражняваното до момента държане и няма основания за тълкуване в обратен смисъл. Обстоятелството дали е бил информиран от пълномощника си за естеството на изпълнителното основание, въз основа на което са предприети действията по изпълнителното дело, е без значение и не променя факта, че сам се е отказал от упражняваната фактическа власт. Тезата на ищеца се опровергава и от споделените от самия него факти за водени от преди преговори с ответника за продажба на жилището, в какъвто смисъл са показанията на свидетелите; макар да е бил заварен в апартамента, Т. не се е противопоставил на огледа от свидетеля Б. Б., дори е потвърдил, че ще освободи жилището след 15.03.2016 г.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните групи въпроси:
І. 1. Без възражения на ответника по владелческия иск и без доказателства за съществуване на облигационни отношения между ищеца-владелец и собственика на имота по документи, може ли да се приеме, че се касае за държане на имота по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС;
2. С иска по чл. 75 ЗС може ли да търси защита държателят на недвижим имот;
3. При защита на владението с владелчески иск, избран като защита на владението като фактическо състояние, има ли значение чия е собствеността на вещта за установения от законодателя фактически състав на иска по чл. 75 ЗС и неговата допустимост по смисъла на чл. 130 ГПК;
4. При разглеждане на иск за нарушено владение могат ли да се преценяват спорове за собственост за същия имот;
5. В предметната рамка на твърденията и възраженията на страните по иска с правно основание чл. 75 ЗС може ли да се разглежда нефинализирано със сила на пресъдено нещо решение по иск по чл. 108 ЗС за същия имот, когато ищците по иска по чл. 108 ЗС не са страна в производството по чл. 75 ЗС.
Касаторът твърди, че така поставените въпроси са разрешени в противоречие с решение № 124/06.01.2017 г. по гр. д. № 2188/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Първият от поставените въпроси е изцяло по правилността на решението, защото с него се твърди излизане от страна на въззивния съд от предметната рамка на спора и допуснати съдопроизводствени нарушения, поради което същият не е обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това е зададен в контекст, който не се установява по делото- ответникът е оспорил материалноправната легитимация на ищеца с отговора на исковата молба, обратно на твърдението, съдържащо се във въпроса. Досежно преценката дали упражняваната от ищеца фактическа власт е държане или владение, следва да се отбележи, че това е въпрос на правна квалификация на установените по делото в процеса на доказване от страните релевантни факти, а не на излизане извън предметната рамка чрез произнасяне по незаявени от ответника възражения. Държането е фактическо състояние, подобно на владението, и продължава на основанието, на което е установена фактическата власт, докато то не се промени, като такава промяна е възможна чрез преобръщането му във владение от страна на държателя, чрез промяна на субективното му отношение, изразено в обективни действия по завладяване на имота, което именно е обсъждал въззивният съд, след извършената от майката на ищеца разпоредителна сделка за продажба на жилището, която е консенсуална, а не реална.
Вторият въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие нито с цитираното решение, в мотивите по същество на което е прието, че държателят не разполага с иска по чл. 75 ЗС, нито с останалата константна безпротиворечива практика на ВКС в същия смисъл – че държателят не може да търси защита с иска по чл. 75 ЗС. Така, ако при разглеждане на делото се установи, че ищецът е държател, въпреки, че е твърдял, че е владелец, искът се отхвърля като неоснователен.
Третият, четвъртият и петият въпроси се припокриват по съдържание и всъщност се свеждат до един, а именно доколко в производство по посесорен иск, какъвто е този по чл. 75 ЗС, може да се изследват въпроси, свързани със собствеността върху имота, в това число да се зачита силата на пресъдено нещо по приключили спорове за собствеността, както с оглед допустимостта на иска, така и с оглед на неговата основателност. По тези въпроси не е налице твърдяното противоречие с цитираната съдебна практика. Решение № 124 от 06.01.2017 г. по гр. д. № 2188/2016 г. на ВКС, II-ро г. о., е постановено по реда на чл. 290 ГПК при действието на чл. 291 ГПК /отм./, като касационното обжалване е допуснато по въпроса: допустимостта на исковите производства по чл. 75 ЗС и чл. 76 ЗС обуславя ли се от проведено /финализирано/ със сила на пресъдено нещо, предходно производство по иск по чл. 108 ЗС между същите страни, за същия имот. Отговорено е отрицателно и е прието, че допустимостта на исковите производства по чл. 75 ЗС и чл. 76 ЗС се обуславя само от установените в закона обстоятелства; приключили със сила на пресъдено нещо спорове за собствеността върху имота се преценяват по същество само от гледна точка на поведението на лицето – собственик и поведението на лицето – несобственик, в предметната рамка на твърденията и възраженията на страните за нарушеното владение. В настоящия случай въззивният съд в обжалваното решение е сторил именно това и не се е отклонил от практиката, създадена с отговора на въпроса, даден в решението. Приключилите със сила на пресъдено нещо спорове за собствеността върху имота са обсъждани дотолкова, доколкото да се изясни статута на имота и отношенията по повод на него, както и с оглед материалноправната легитимация на спорещите по иска по чл. 75 ЗС страни, а висящите съдебни производства – с оглед на допустимостта на иска предвид забраната по чл. 359 ГПК, както служебно, така и по направеното на това основание възражение на ответника за недопустимост на производството.
ІІ. 1. Може ли да се приеме за „доброволно” предаване на имота от страна на владелеца на трето лице без разписка и без подписан протокол за „доброволно предаване” от страна на ищеца-владелец;
2. Допустимо ли е трето лице, получило ключовете от имота от владелеца, от своя страна да предава „доброволно”, а ЧСИ да получава ключове от имота от представител на третото владеещо имота лице, което не е длъжник по изпълнението;
3. Чия е тежестта на доказване на възражението/твърдението на ответника по иска по чл. 75 ЗС, че „имотът е бил предаден доброволно”;
4. Налице ли е законово основание по изпълнителен титул срещу невладеещо имота лице, взискателят по същото изпълнително дело да придобива владението върху имота от ЧСИ;
5. Законосъобразно ли е изпълнението и практическият въвод във владение на взискател срещу трето на изпълнението лице, владеещо имота, извън хипотезата на чл. 498 ГПК;
6. Ако ищецът по владелчески иск „доброволно” и без принуда от трето лице е предал имота, ще води ли владелчески иск;
7. След като ответникът по владелческия иск признава, че именно ищецът по владелческия иск е предал ключовете от владяния от него имот на трето лице, което от своя страна ги предало на ЧСИ, както и ответникът признава, че именно от ЧСИ е получил ключовете от същия имот и започнал да упражнява фактическа власт върху имота, законосъобразно ли е това поведение на ответника;
8. Ако на частен съдебен изпълнител бъдат предадени ключове от имот от „пълномощник” на владеещото имота лице, което не е длъжник по изпълнението и ЧСИ ги предаде на взискателя, законосъобразно ли е това изпълнение.
Според касатора тези въпроси са разрешени в противоречие с решение № 142/23.05.2013 г. по гр. д. № 533/2012 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 45/03.02.2011 г. по гр. д. № 242/2010 на ВКС, І-во г. о., и ТР № 3/2015 г. от 10.07.2017 г. на ОСГК, т. 1.
Първият поставен въпрос не е обуславящ, защото не корелира със съображенията на въззивния съд да приеме, че е налице доброволно предаване на ключовете и така – отказ на ищеца от фактическата власт, т. е. и липса на нарушение по смисъла на чл. 75 ЗС, а корелира с оплакванията на ищеца, че въпреки, че сам е дал ключовете на адв. К., това не е доброволно предаване, защото тя го била принудила. Във връзка с предаването на ключовете въззивният съд е отчел факта, че ищецът е предал ключовете на адвоката си, а те са предадени от адвоката на ЧСИ. Промяната в субективните намерения на ищеца след предаване на ключовете, както и отношенията му с адвоката, който сам е избрал, не могат да се отразят върху последиците и правната квалификация на осъществените от него като обективни действия, сочещи на отказ от упражняване на фактическата власт.
Вторият, четвъртият и осмият въпроси, макар да съдържат питане за законосъобразност на изпълнението, за което се твърди, че е отнело фактическата власт на ищеца, нямат връзка с предмета на делото, така не са обуславящи изхода на спора. Те не визират действия на ЧСИ в рамките на изпълнителен способ, извършени от него и насочени към предаване на фактическата власт чрез отнемането й от завареното в имота трето лице, а визират действия, осъществени от самия ищец и адвоката му, така не могат да бъдат преценявани във връзка със законосъобразността на самото изпълнение.
Третият въпрос за това чия е тежестта на доказване при иск по чл. 75 ЗС е зададен некоректно – дали едно предаване е доброволно е въпрос на квалификация, а не на твърдян факт и доказването му, като в случая самият ищец не отрича, а напротив – сам навежда факта, че е предал ключовете на адвоката си. Кой следва да доказва факта по предаване на ключовете, респективно да търпи негативните последици от недоказването му, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, в частност с цитираното от касатора решение № 142 от 23.09.2913 г. по гр. д. № 533/2012 г. на ВКС, I-во г. о., в което е прието, при отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, че ищецът при посесорните искове по чл. 75 и чл. 76 ЗС доказва факта на владението си и факта на нарушението. При това доказването на тези два факта, което ищецът следва да проведе, е пълно и главно. Противоречие с цитираното решение не е налице, защото фактът на предаване на ключовете е наведен не само от ответника, но и от самия ищец и спорът е не дали този факт се е осъществил, а дали при такова предаване е налице нарушаване на фактическата власт от страна на ответника, чрез ЧСИ и незаконосъобразно изпълнение, или е налице отказ на ищеца от фактическата власт върху имота. Доколкото фактът на предаване на ключовете е изтъкнат и от ответника, то това е в рамките на защитата му срещу иска, която цели да разколебае доказването, провеждано от ищеца, на фактите, които са в негова тежест.
Петият въпрос би бил обуславящ, ако съдът не бе приел, че е налице отказ на ищеца от фактическата власт, а вместо това е налице принудителното й предаване чрез осъществен от ЧСИ въвод в имота. Въпросът не е обуславящ, защото въвод по изпълнителното дело не е налице, така е зададен при предпоставка, която не кореспондира с установените по делото данни.
Шестият въпрос не е правен, освен това е хипотетичен – субективните мотиви за решения на ищеца, обективирани в поведението му, не са част от предмета на делото.
Без връзка с предмета на делото и мотивите на въззивния съд е и седмият въпрос – за това законосъобразно ли е с оглед на едно принудително изпълнение ответникът да приеме опосродено през трето лице и ЧСИ предаване на фактическата власт от третото заварено в имота лице.
От цитираната съдебна практика, с оглед втората група въпроси и предмета на делото, решение № 45 от 03.02.2011 г. по гр. д. № 242/2010 г. на ВКС, I-во г. о., е неприложимо, тъй като касае хипотеза, различна от тази по настоящото дело – касационното обжалване е допуснато по въпроса: какъв е допустимият ред за защита на длъжник по изпълнението спрямо незаконосъобразен въвод във владение, осъществен от съдебен изпълнител – само чрез обжалване на действията на съдебния изпълнител или и чрез предявяване на владелчески иск по чл. 75 или чл. 76 ЗС. Неприложимо и без да е налице противоречие с него, е и ТР № 3/2015 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, с оглед данните по делото, сочещи на неосъществен въвод и отлагането му именно заради заявено от трето лице упражняване на фактическата власт.
ІІІ. Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства и при установено противоречие между фактите, установени с тях и установените с останалите доказателства по делото, както и длъжен ли е да изложи съображения защо ги приема за достоверни.
По този въпрос се поддържа противоречие с решение № 41/29.03.2017 г. по гр. д. № 2897/2016 г. на ВКС, І-во г. о.
Поддържаното противоречие не е налице. Съдът е обсъждал свидетелските показания, с оглед на които най-вече е поставен въпросът, обособявайки ги в две групи – на свидетели на ищеца и на свидетели на ответника, като именно въз основа на тях е достигнал до извода, че ищецът е живеел в процесното жилище от дете. Изводът му обаче, че ищецът не осъществява владение, което е кумулативна предпоставка за уважаване на иска, не почива на свидетелските показания, а на доказаната по делото продажба на жилището, осъществена от майка му, с която същата е лишила себе си от владението и се е превърнала в държател. Дали самият ищец е държател или е осъществявал в имота до определелен момент търпими от собственика съизволителни действия, на практика е едно и също с оглед основателността на иска по чл. 75 ЗС. По същия начин стои и въпросът с отказа на съда да приеме като доказателство по делото постановление на Върховната касационна прокуратура по образувана преписка по жалба на ищеца срещу действията на адв. К. по приемане и предаване на ключовете, след като самият ищец е навел в исковата молба факта, че сам е предал ключовете и освободил имота.
В обобщение, и по трите групи поставени въпроси не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Предвид изхода на спора разноските за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция за оказаната на ответника безплатно адвокатска помощ при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗАдв /вж. приложения договор за правна защита и съдействие от 06.10.2017 г./ следва да се възложат в тежест на касатора. Същото следва да бъде определено от съда съгласно правомощията му по чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗАдв. Размерът, определен съобразно цената на иска по чл. 69, ал. 1, т. 3 вр. т. 2 ГПК при данъчна оценка 12 472.55 лева /1/4 от данъчната оценка на имота от 49 890.20 лева по удостоверението на л. 14 от първоинстанционното дело/ и чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 904.18 лева. Съобразно фактическата и правна сложност на делото възнаграждението ще бъде определено на 1 000 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 140 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 207/2017 г. на Ловешкия окръжен съд.
ОСЪЖДА Т. Г. Т. с ЕГН [ЕГН] и адрес: гр. Л., [улица], бл. „О.”, вх. Б, ет. 3, ап. 5, да заплати на адвокат Б. Г. Г. с адрес: [населено място], [улица], ет. 3, ап. 5, сумата 1 000 /хиляда лв./ лева възнаграждение за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: