2
8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 373
София, 10.07.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на четиринадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1135/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция преди изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
С решение № І-49-23 от 04.03.2014 г. по гр. д. № 44566/2008 г. на Софийския районен съд са отхвърлени искове на В. С. П. срещу [фирма] [населено място] и Столичната община: 1. за осъждане на ответниците да отстъпят собствеността и предадат на ищеца владението на 36/834 ид. ч. от поземлен имот пл. № 3, включен в УПИ І от кв. 242 по плана на [населено място], местност „Зона-Б-5-3”, което право е възникнало едновременно с правото на собственост на ищеца върху апартамент № 9 на [улица], вх. А, ет. 4, и на 30/834 ид. ч. от същия поземлен имот, което право е възникнало едновременно с правото на собственост на ищеца върху апартамент № 7 на [улица], вх. А, ет. 3; 2. за признаване за нищожен на договор от 26.09.2007 г., сключен между ответниците, за замяна на апартаменти №№ 9 и 7 и прилежащите им идеални части от дворното място, върху което е построена сградата; 3. за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца сумата 11 000 лева, представляваща обезщетение за ползване на апартамент № 9 за периода от 21.01.2008 г. до 19.12.2008 г., както и за ползване на апартамент № 7 от 24.01.2008 г. до 19.12.2008 г.; 4. за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца сумата 11 000 лева, представляваща причинени вреди от непозволено увреждане, а именно изкъртване на апартаменти №№ 9 и 7.
С решение от 16.05.2016 г. по гр. д. № 19010/2014 г. Софийският градски съд оставил в сила първоинстанционното решение в частта по иска по чл. 108 ЗС. В останалите части решението е обезсилено като недопустимо, тъй като с определение от 08.04.2008 г. по гр. д. № 1069/2008 г. на Софийския градски съд за разглеждане от Софийския районен съд са изпратени единствено исковете по чл. 108 ЗС, но не и тези по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД.
Касационна жалба вх. № 113782/07.09.2016 г. срещу въззивното решение е подадена от ищеца, който иска то да бъде отменено при касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол, и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
От ответниците по касация е подаден писмен отговор от [фирма] – в несъстоятелност, със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска; Столичната община не е взела становище.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Ищецът В. П., сега касатор, твърди, че е собственик на апартаменти №№ 7 и 9, находящи се в жилищна сграда в [населено място], [улица], въз основа на н. а. № 41/1969 г., н. а. № 187/1936 г., наследство и откази от наследство. През осемдесетте години на миналия век започнала процедура по отчуждаване, но ищецът не бил обезщетен и апартаментите не били завзети, като до 21.01.2008 г., съответно до 24.01.2008 г., когато във владение бил въведен ответникът – търговско дружество, ищецът живеел в тях. С влизане в сила на Закона за устройство на територията /ЗУТ/ и поради факта, че отчуждителното производство не било приключило, кметът на Столична община, район „В.” бил длъжен да прекрати същото по силата на пар. 9, ал. 2 от ПР на ЗУТ. Вместо това бил съставен акт за общинска собственост на част от сградата, включващ спорните апартаменти, а впоследствие с договор за замяна от 26.09.2007 г. собствеността била прехвърлена на ответното дружество. Тъй като последното на 17.03.2008 г. разрушило сградата и апартаментите вече не съществуват реално, ищецът е поискал да бъде признат за собственик на 36/834 ид. ч. и съответно – на 30/834 ид. ч. от поземления имот, върху който сградата била построена, което право счита, че е възникнало едновременно с правото на собственост на апартаментите.
Ищецът е навел и твърдения за придобиване на собствеността по силата на давностно владение от 1969 г. до 2008 г.
От данните по делото е установено, че със заповед № РД-40-909 от 05.08.1985 г. собствените на ищеца апартаменти №№ 7 и 9 били отчуждени, като е определено имотно обезщетение с новостроящо се жилище, конкретизирано със заповед № РД-41-1225 от 28.07.1987 г. на председателя на ИК на СНС по чл. 100 ЗТСУ /отм./. В. П. е подал искане за отмяна на отчуждаването, по което е постановен отказ на кмета на Столична община № РД-54-03 от 31.01.1996 г. Жалбата срещу отказа е отхвърлена с решение от 02.06.1998 г. по адм. д. № 564/1997 г. на Софийския градски съд, оставено в сила с решение № 6009 от 15.11.1999 г. по адм. д. № 3989/1999 г. на ВАС на РБ, ІV-то отд. Прието е, че молителят /сега касатор/ иска връщането само на апартамент № 7, като запази собствеността на предоставения в обезщетение апартамент и възстанови на общината като обезщетение парична сума. Административният съд приел, че реституционният закон – ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, не предвижда възможност за частична отмяна на отчуждаването, а освен това изисква да се върне даденото в обезщетение жилище.
При тези данни въззивният съд се позовал на нормите на чл. 177, ал. 1 АПК, чл. 302 ГПК и чл. 17, ал. 2, изр. второ ГПК и на правилото, че когато върху административния акт е упражнен пряк съдебен контрол, решението на административния съд обвързва гражданския съд, че актът е валиден и законосъобразен, ако се противопоставя на страна, както е в случая. Оттук заключил, че следва да се съобрази със съдебното решение на административния съд и да приеме, че не са налице предпоставките за отмяна на отчуждаването.
На следващо място въззивният съд приел, че не са ангажирани от ищеца доказателства да е налице фактическият състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС, поради което не се установява процесните идеални части от поземления имот да са придобити по давност.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил на първо място въпроса: продължават ли да са задължителни за гражданските съдилища решенията на административните съдилища, постановени по законите за отмяна при действието на ЗТСУ /отм./ и при действието на ЗУТ, в който има императивна законова разпоредба – пар. 9, ал. 2 от ПР, повеляваща отменяване на заповедта за обезщетяване и прекратяване на производството по отчуждаването на имотите, които не са били завзети до 30.10.1998 г., за които имоти /съгласно чл. 25, ал. 2 АПК/ от влизането в сила на закона е започнала процедура по прекратяване процедурата по отчуждаването.
Касаторът поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по въпроса липсвала съдебна практика или ако има такава, е оскъдна, поради което произнасянето на ВКС би допринесло за развитието на правото.
При поставянето на въпроса касаторът сочи, че въззивният съд се е ограничил само със събитията до 1998 г. и напълно е игнорирал законодателните промени след това, а именно влизането в сила на ЗУТ на 31.03.2001 г. и уреждането с пар. 9 от ПР на отчуждителните производства, започнали при действието на отменените /ДВ, бр. 124 от 1998 г./ разпоредби на глава пета, раздел I от Закона за териториално и селищно устройство. Позовава се на пар. 9, ал. 2, според която ако е издадена заповед за отчуждаване, но недвижимият имот не е завзет до 30 октомври 1998 г., заповедта за отчуждаване и за обезщетяване се отменя и производството се прекратява от кмета на общината със заповед. Сочи, че разглежданата хипотеза попада в обхвата на тази правна регулация, тъй като апартаментите не са били завзети до 30.10.1998 г., в тях касаторът продължил да живее до противозаконното му изваждане през януари 2008 г., но при изясняване на фактическата страна на спора съдът не е обсъдил данните в тази насока. Поддържа становище, че при действието на пар. 9, ал. 2 от ПР на ЗУТ, решенията на административните съдилища за отказ да отменят отчуждаването по ЗТСУ не могат да бъдат задължителни за гражданските съдилища.
По приложното поле на пар. 9 от ПР на ЗУТ е налице съдебна практика, според която нормата касае приключване на отчуждителни производства, започнали по реда на ЗТСУ /отм./ и незавършени към момента на влизането в сила на ЗУТ. Такова незавършено – висящо административно производство, е налице и в случаите, в които имотът не е завзет до посочената в текста дата – 30.10.1998 г., и това определя компетентността на кмета да го прекрати /решение № 587 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 1272/2009 г. на ВКС, I-во г. о./. Това, че правоотношенията се уреждат по административен ред, е прието и в решение № 186 от 24.10.2013 г. по гр. д. № 2921/2013 г. на ВКС, II-ро г. о. Според този съдебен акт за заинтересованата страна съществува възможност по административен ред да изиска от кмета на общината довършване на отчуждителната процедура или да избере другата възможност – да поиска изменение на отчуждителната заповед във връзка с обекта на обезщетението или замяна на обезщетението с парично такова. Следователно, за да започне производство по пар. 9 от ПР на ЗУТ, е необходимо сезиране на компетентния орган, поради което не може да се приеме, че положението от преди отчуждаването се възстановява по силата на закона. В разглеждания случай ищецът се позовава на пар. 9, ал. 2 от ПР на ЗУТ, но не твърди да е поискал извършване от кмета на общината на дължимото действие – прекратяване на производството. От това следва, че фактическият състав на посочената разпоредба не се е осъществил, поради което и разглеждането й в настоящия случай не може да доведе до извод, различен от направения в обжалваното решение относно принадлежността на правото собственост. Ето защо не може да се приеме, че поставеният от касатора първи въпрос е от значение за изхода на делото и съобразно даденото разрешение в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по него касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Вторият въпрос е: покриват ли се от мораториума върху течението на придобивната давност, в сила от 31.05.2006 г., държавните и общински имоти и след тяхната продажба на частни лица, била тя преди или след тази дата.
Касаторът има предвид приложението на пар. 1 от ДР на ЗДЗС /Обн., ДВ, бр. 46/2006 г. с последващи изменения/, според който течението на срока на придобивна давност за имоти – частна държавна или общинска собственост, е спряно до 31 декември 2022 г., като на разпоредбата е придадено обратно действие, считано от 01.06.2006 г. По този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /редакция преди изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./ и се представят многобройни съдебни актове, разделени на две групи: такива, в които мораториумът се признава за ирелевантен след продажбата на общински имоти на частни лица; и такива, в които мораториумът се признава за релевантен и след продажбата на общински имоти на частни лица. Поддържа се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предвид противоречивото произнасяне на съдилищата, както и наличието на съдебни решения, в които е отказано произнасяне по релевантността на мораториума, въпреки молбата на страна по делото.
Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване може да бъде допуснато по правен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение. В разглеждания случай въззивният съд не се е произнасял по приложението на пар. 1 от ДР на ЗИДЗС /по него се е произнесъл първоинстанционният съд/. Основанието за придобиване по давност е прието за неоснователно по съображения, свързани единствено с липсата на доказателства за наличие на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС. Следователно, поставеният втори въпрос не е от значение за изхода на спора предвид формулирания от въззивния съд решаващ правен извод, поставен в основата на неговия акт, поради което не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване и не се дължи произнасяне по поддържаните от касатора специални основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /в редакция преди изменението с ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./ и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Последният въпрос е: необходимо ли е ищецът да провежда допълнително доказване на факти, които не са били оспорени от ответната страна и следвало ли е съдът да укаже на страните в съответствие на чл. 145-146 ГПК кои факти и твърдения на страните са безспорни и по кои страните спорят и следва да навеждат допълнителни доказателства. Касаторът поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /в редакция преди изменението с ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./ поради противоречие с решение № 95/16.03.2011 г. по гр. д. № 331/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о., и основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /в същата редакция/ поради противоречие с решения на отделни състави на ВКС, постановени по реда на ГПК /отм./.
Видно от решение № 95/16.03.2011 г. по гр. д. № 331/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о., касационното обжалване е допуснато по въпроса за необходимостта ищецът да провежда допълнително доказване на факти, които не са били оспорени от ответната страна и следвало ли е съдът да укаже на страните в съответствие с разпоредбата на чл. 109, ал. 4 ГПК /отм./ кои факти и твърдения на страните са безспорни и по кои страните спорят и следва да навеждат допълнителни доказателства. Въпросът е поставен предвид факта, че основа за изводите си въззивният съд е намерил не в изрично заявена позиция от ответника по спора и проведено във връзка с нея доказване, а в мотивите на първоинстанционното решение и в писмените бележки на ответника по иска пред въззивния съд. Съобразно с тези данни по делото е прието, че след като съдът не може по своя преценка да променя заявените от страните по съответния процесуален ред обстоятелства и факти, то той следва да вземе решението си при съобразяване на онези от тях, които са поддържани от страните. С оглед изясняването на фактите, които са съществени за значението на спора, съдът в процедурата по чл. 109 ГПК /отм./ следва чрез въпроси към страните да отдели спорното от безспорното. Така съдът насочва страните да конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях, като представят и съответните доказателства.
Разглежданият случай е различен. Видно от протокола от съдебното заседание на 31.10.2012 г. по гр. д. № 44566/2008 г. /л.л. 210-211/, първоинстанционният съд е изходил от изрично заявените от ответниците по делото становища за оспорване на исковете в подадените писмени отговори и в съответствие с това е указал на ищеца, че носи доказателствената тежест да установи, че е собственик на годно правно основание на недвижимите имоти, а ответниците владеят същите без наличие на правно основание. Освен това – производството по настоящото дело е започнало по реда на ГПК от 2008 г., поради което задължение на първоинстанционния съд е да изготви доклад по делото съобразно разпоредбите на чл. 140 и 146 ГПК. Това съдът е сторил в посоченото съдебно заседание. При това положение, ако страната счита, че от първата инстанция са допуснати нарушения във връзка с доклада, тя следва да се позове на тях във въззивната жалба или в отговора на същата, тъй като съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно. Съгласно разрешението, дадено в т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в тази хипотеза въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В хипотезата, пред която страните са изправени, въззивната жалба на ищеца няма това изискуемо съдържание, поради което и не може да се приеме, че въззивният съд е бил длъжен да предприеме процесуални действия във връзка с отделяне на спорното от безспорното и обезпечаване на допълнителни доказателства по релевантни за делото факти и обстоятелства. След като не се констатира процедиране в противоречие със задължителната съдебна практика, изразена в посочения тълкувателен акт, то и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /предходна редакция/ не стои за обсъждане.
В останалата част от изложението по последния въпрос се сочи, че въззивният съд не е отразил в решението си нито един от аргументите по въззивната жалба. Това съставлява оплакване за допуснато процесуално нарушение и касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на производството по селекция на касационните жалби.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация [фирма] – в несъстоятелност следва да се присъдят разноските за касационното производство в размер на 600 лева по договор за правна защита и съдействие серия К № [ЕГН] от 14.02.2017 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 16.05.2016 г. по гр. д. № 19010/2014 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА В. С. П. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място],[жк], бл. № 134, ет. 7, ап. 27, да заплати на [фирма] – в несъстоятелност, със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], разноски за касационното производство в размер на 600 /шестстотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: