О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 532
София, 28.11.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3054/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
С решение № 514 от 24.11.2017 г. по гр. д. № 302/2017 г. Русенският окръжен съд признал за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Република България, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, че [община] е собственик на 456.60/766 кв. м. ид. ч. от УПИ І-636 от кв. 89, представляващи 58.84% ид. ч. от терена, предмет на акт за частна държавна собственост № 3706/01.08.2005 г. – ПИ с идентификатор 63427.2.636 на КККР на [населено място], и построените в него сгради: 379/634 кв. м. ид. ч. от триетажна масивна сграда, заедно с 58.94% ид. ч. от общите части на сградата и 358/643 ид. ч. от сутерена на сградата, предмет на същия акт, представляващи триетажна сграда със сутерен с идентификатор 63427.2.636.1 със застроена площ от 611 кв. м., и едноетажна стопанска постройка със застроена площ от 76 кв. м., предмет на същия акт, представляваща сграда с идентификатор 63427.2.636.2, на един етаж, със застроена площ 163 кв. м., с адрес: [населено място], [улица].
С решение № 100 от 22.05.2018 г. по в. гр. д. № 13/2018 г. Великотърновският апелативен съд потвърдил горното решение.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадени от ответника по иска. Жалбата е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол, и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
От ответника по касация – ищец по делото, е подаден писмен отговор със становище, че не са налице основания, които да обуславят допускане на касационно обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
За да приеме за основателен иска за собственост, въззивният съд приел, че са налице както отрицателната, така и положителната предпоставки на предвиденото в пар. 7, ал. 1, т. 6 от ПЗР на ЗМСМА придобивно основание: имотът да не е включен в капитала, уставния фонд или да се води по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество към 17.09.1991 г., когато е влязъл в сила ЗМСМА, и да представлява обект на общинската инфраструктура с местно значение, предназначен за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване. Съдът посочил, че по делото липсват данни имотът да е бил включен в капитала, уставния фонд или да се води по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество към 17.09.1991 г. Позовал се на основното и допълнителното заключения на вещото лице по техническата експертиза, от които, като неоспорени от страните, е установено, че имотът е бил отреден за хотел на Градския народен съвет /Г./, като в партерния етаж са били разположени ресторант от два салона, сладкарски цех и кулинарен магазин, а на втория и мансардния етаж – хотелски стаи. Съобразно с тези данни заключил, че предназначението на сградата, както конструктивно, така и фактически, отговаря на изискванията на пар. 7, ал. 1, т. 6 от ПЗР на ЗМСМА към момента на влизане на закона в сила. Това изрично е било посочено и в становището на областния управител до Министерството на финансите /МФ/, като преписката за деактуване на процесния недвижим имот е била върната на областния управител с указания да бъде приложен чл. 78, ал. 1 от Закона за държавната собственост, но имотът не е бил деактуван. Извън така изложените собствени мотиви въззивният съд препратил съгласно предвиденото в чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, в които това становище е квалифицирано като извънсъдебно признание на иска.
Касаторът иска отмяна на обжалваното решение като неправилно, постановено при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК е поставил въпросите: 1. доколко може да се приеме, че имот, обединен през 1958 г., отреден за хотел на Г., който е бил възстановен и реконструиран през периода 1959-1962 г., и кухня, заменена и построена наново през 1981-1984 г., с основен инвеститор Г. Р., е построен със средства на общината и съответно е обект на на общинската инфраструктура с местно значение, предназначен за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово или комунално обслужване, съответно да служи за задоволяване нуждите и потребностите на гражданите на конкретната община, предвид това, че същият не попада в хипотезата на имоти – общинска собственост съгласно чл. 16, ал. 2 от Конституцията на РБ, действала до 13.07.1991 г.; 2. може ли да се приеме, че съдържанието на водената между областния управител на Област Р. и министъра на финансите кореспонденция във връзка с осъществяването на вътрешно-служебната дейност по деактуването на имоти-държавна собственост и недостигнала до третото заинтересовано лице, е извънсъдебно признаване на право на собственост спрямо това лице.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Според разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. В разглеждания случай такъв принципен въпрос би бил този, относим към тълкуването на пар. 7, ал. 1, т. 6 от ПЗР на ЗМСМА и подвеждането на доказаните по делото факти към нея, защото според съда в двете инстанции именно на това основание ищецът се легитимира за собственик на спорния по делото недвижим имот. Касаторът обаче не поставя такъв въпрос. Вместо това иска тълкуване на разпоредбите на чл. 14, уреждаща различните видове собственост, и на чл. 16, ал. 2 от Конституцията на НРБ в сила до 13.07.1991 г. /т. е. от 1971 г., с изменението според публикацията в ДВ, бр. 29/1990 г./, според която общинска собственост са намиращите се на землището на общината гори, естествени пасища, кариерни находища, водоизточници и пътища извън посочените в предходната алинея, както и други обекти, определени със закон. Тези разпоредби не са включени в предмета на спора, по тяхното приложение съдът не се е произнасял, те се поставят за първи път в хода на касационното производство, поради което общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения първи въпрос не е налице.
Тази предпоставка не е налице и по поставения втори въпрос. Съдържанието на преписката между областния управител на Област Р. и Министерството на финансите по повод искането на Общината Р. за отписване на спорния имот от книгите за държавна собственост е обсъдено като едно от доказателствата, установяващи въведеното от ищеца основание на претендираното от него право на собственост. И без наличието на същото искът би бил доказан от останалите данни по делото, а именно писмени доказателства и заключения на техническа експертиза. Те са формирали извода, че спорните сгради и прилежащия към тях терен в съответните идеални части са били държавна собственост към 17.09.1991 г. и съставляват хотелски комплекс с хотелска част и заведения за обществено хранене, с предназначение да обслужват нуждите на общината за посрещане гостите на града и за задоволяване на потребностите на жителите на общината и гостите на града в сферата на общественото хранене, т. е. касае се за обект на общинската инфраструктура с местно значение, предназначен за търговското обслужване на общината, като една от хипотезите, предвидени в пар. 7, ал. 1, т. 6 от ПЗР на ЗМСМА. В този смисъл дали посочената от касатора преписка ще бъде характеризирана като съдържаща извънсъдебно признание на иска не съставлява произнасяне от въззивния съд по обуславящ изхода на делото правен въпрос, поради което и по поставения втори въпрос не може да се допусне касационно обжалване.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноски по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 300 лева, определен съобразно фактическата и правна сложност на делото и при приложение на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 100 от 22.05.2018 г. по в. гр. д. № 13/2018 г. на Великотърновския апелативен съд.
ОСЪЖДА държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, да заплати на Общината Р. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 300 /триста лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: