2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
София, 26.03.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4188/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция преди изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
С решение № 4034 от 04.11.2016 г. по гр. д. № 11131/2015 г. Варненският районен съд допуснал да бъде извършена съдебна делба на недвижим имот – апартамент № 28, находящ се на десети етаж в [жилищен адрес] с адрес: [населено място], [улица], а по документ за собственост – [улица], с площ 107.14 кв. м., състоящ се от три стаи, хол, кухня и сервизни помещения, заедно с принадлежащото избено помещение № 11 и 2,899% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху ПИ с ид. № 10135.2559.5, между съсобственици и при квоти, както следва: 5/6 ид. ч. за С. Д. Б. и 1/6 ид. ч. за Ю. Д. Б..
С решение № 1079 от 28.06.2017 г. по в. гр. д. № 19/2017 г. Варненският окръжен съд отменил това решение и допуснал делбата при квоти 2/3 ид. ч. за С. Д. Б. и 1/3 ид. ч. за Ю. Д. Б..
Касационна жалба вх. № 23154 от 14.08.2017 г. е подадена в срока по чл. 283 ГПК от ищеца С. Д. Б., който иска обжалваното решение да бъде отменено като неправилно.
Ответникът по касация и ответник по иска Ю. Д. Б. е подал писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК и счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите, уточнени от настоящия състав съгласно правомощията му по ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. за настъпване на транслативния ефект на правото на собственост по ЗПИНМ /отм./ при договор, по който страна е Министерството на отбраната, като разрешен в противоречие с практиката на ВС и ВКС-решение № 311 от 14.04.1983 г. по гр. д. № 143/1983 г. на ВС, ІІІ-то г. о.; решение № 115 от 24.03.2010 г. по гр. д. № 2549/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о. и решение № 136 от 02.10.2014 г. по т. д. № 4309/2013 г. на ВКС, І-во т. о., доколкото въззивният съд не е обсъдил доказателства, относими за установяване на правнозначими факти; 2. към кой момент на изграждането на жилището следва да се приеме, че настъпва транслативният ефект на договора по чл. 55г ЗПИНМ /отм./ – следва ли изграждането да е започнало реално или това може да стане още след учредяването на право на строеж и свързано ли е това с надлежно индивидуализиращо описание на обекта на продажба; 3. за приложението на чл. 266 ГПК и за задължението на съда да обсъди доказателствата в тяхната цялост, както и поотделно, по-конкретно – съдържанието на заключението на вещото лице – твърди се противоречие с т.т. 1 и 2 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. и решение № 115 от 24.03.2010 г. по гр. д. № 2549/2008 г. на ІІІ-то г. о.
Като основания за допускане на касационно обжалване се поддържат чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 /предходна редакция/ и т. 3 ГПК.
По първия въпрос:
Касателство с поставения първи въпрос разкрива единствено решение № 311 от 14.04.1983 г. по гр. д. № 143/1983 г. на ВС, ІІІ-то г. о. Не се установява обжалваното въззивно решение да противоречи на този съдебен акт, съставляващ основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /в редакция преди изменението с ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./ съгласно разясненията, дадени в т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С решението на Върховния съд е прието, че когато страна по сделката е държавата и предмет на сделката е държавен имот, съгласно чл. 18 ЗС и пар. 149 ППЗПИНМ /отм./ не е необходима нотариална форма на договорите за прехвърляне правото на собственост. От значение са договорът за продажба и моментът на изграждане на жилището, когато се и получава правото на собственост, а нотариалният акт, издаден по-късно, има само констативно значение. Прието е също, че продажбата може да стане преди започване на строежа, през време на строежа или след завършването му. Въззивното решение не противоречи на тази съдебна практика. С него е дадено същото разрешение, защото въззивният съд е приел, че спорното жилище е придобито от Д. Д. Б. /роден 1905 г./ – дядо на съделителите, сключил договор за покупко-продажба от 25.03.1968 г. по реда на чл. 55г ЗПИНМ /отм./. Със заключение на почеркова експертиза е установено, че подписът, положен под думата „купувач“, е именно негов, а със заключението на техническата експертиза е установена идентичност между имота по договора от 1968 г. и този, описан в н. а. № 53 от 30.09.1974 г. Последният е издаден на името на родителите на страните по делото – М. и Д. Б., но въззивният съд приел, че нотариалният акт е констативен и няма вещноправно значение. Поради това заключил, че придобивният способ е осъществен в лицето на дядото на страните, а не на родителите им на възмездно основание по време на брака в режим на съпружеска имуществена общност. Собственикът е починал през 1973 г. и е наследен от своята съпруга С. Б. и сина си Д. Д. Б. /роден 1931 г./ – баща на съделителите. След смъртта на съпругата през 1980 г. едноличен собственик на апартамента е станал бащата на страните. След неговата смърт през 1993 г. преживялата съпруга М. Б. и двете им деца-страните по спора, са наследили по 1/3 ид. ч. от имота по реда на чл. 9, ал. 1 ЗНсл. Съобразявайки така възникналата съсобственост, въззивният съд приел, че със сделката, обективирана в н. а. № 126 от 06.08.2014 г., с която М. Б. се разпоредила в полза на ищеца С. Б. с 4/6 ид. ч. от апартамента, са прехвърлени повече права, отколкото прехвърлителката притежава, тъй като нейната идеална част от имота е била в размер на 1/3. Съобразно тези данни въззивният съд заключил, че първоинстанционното решение, с което квотите на страните са определени на 5/6 ид. ч. за С. Б. и 1/6 ид. ч. за Ю. Б., е неправилно, и допуснал делбата при квоти 2/3 ид. ч. за първия и 1/3 ид. ч. за втория.
По приложението на чл. 55г ЗПИНМ /отм./ и пар. 149 ППЗПИНМ /отм./ е създадена и задължителна съдебна практика. Така, с решение № 590 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 1653/2009 г. на ВКС, I-во г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че когато страна по сделката е държавата, респ. строителните управления към градските народни съвети, правото на собственост преминава върху купувача от момента на сключване на договора за покупка на построен апартамент или за строеж на такъв, без да е необходимо сделката да бъде оформена с нотариален акт-чл. 18 ЗС вр. чл. 55г ЗПИНМ /отм./. Издаденият впоследствие нотариален акт е констативен и няма вещноправно значение. Обжалваното решение напълно съответства на задължителната съдебна практика, поради което не се разкрива основание по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК /предходна редакция/ за допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос е идентичен на първия, поради което и за него важи изложеното по-горе. Съдебната практика приема, че транслативният ефект настъпва със сключването на писмения договор по чл. 55г ЗПИНМ /отм./, а в случай, че се касае за продажба на бъдеща вещ – в момента на изграждането на вещта. Правото на строеж не е било правопораждащо за правото на собственост, то е засягало единствено отношенията между собственика на мястото и собственика на сградата, затова е могло да се учреди както едновременно, така и допълнително /решение № 311 от 14.04.1983 г. по гр. д. № 143/1983 г. на ВС, ІІІ-то г. о./. Видно от договора от 1968 г., за страните не е съществувала неяснота относно обекта на продажбата, предвид записа, че се касае за ап. 28, състоящ се от 4 стаи и кухня и находящ се на десетия етаж в блок № 1, вход А.
Останалите посочени в изложението съдебни актове не касаят поставените първи и втори въпроси. Така, решение № 115 от 24.03.2010 г. по гр. д. № 2549/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., е за приложението на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./, регламентиращ процесуалните изисквания към съда за съвкупна преценка на събраните по делото доказателства. Същият процесуалноправен въпрос – за задълженията на въззивната инстанция да изложи собствени мотиви и да обсъди и даде отговор на наведените от въззивника конкретни възражения по твърдяната порочност на първоинстанционното решение, е предмет и на решение № 136 от 02.10.2014 г. по т. д. № 4309/2013 г. на І-во т. о. Те ще бъдат обсъдени при разглеждането на третия въпрос.
Третият въпрос е за приложението на чл. 266 ГПК и за задължението на съда да обсъди доказателствата в тяхната цялост, както и поотделно, по-конкретно – съдържанието на заключението на вещото лице.
По приложението на чл. 266 ГПК касаторът не е посочил и представил съдебна практика, на която обжалваното решение да противоречи. ТР № 1 от 09.12.2013 по тълк. д. № 1/2013 г., т.т. 1 и 2, на които се позовава, имат друг предмет: т. 1 – какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта /в обжалваната част/ на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата; т. 2 – к
акви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен. Такива въпроси по делото не се поставят. Задължителната съдебна практика приема, че когато въззивният съд прецени, че доказателствата са нови по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК /когато страната, въпреки, че е положила дължимата грижа за добро водене на делото, обективно не е могла да узнае, да посочи или да представи доказателствата/, той следва да постанови събирането им, доколкото същите са допустими и относими към спорното право /решение № 70 от 21.04.2015 г. по гр. д. № 5100/2014 г. на ВКС, III-то г. о., решение № 358/13 от 17.01.2014 г. по гр. д. № 1381/2012 г. на ВКС, ІV-то г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, и др./. Идентична е хипотезата, пред която страните са изправени в случая. Още с отговора на исковата молба /л.л. 38-41 от първоинстанционното дело/ ответникът по иска /сега ответник по касация/ е навел твърдения, че имотът произхожда от дядото на страните, а не от техните родители. За доказване на това твърдение е поискал събиране на доказателства от [община] и от архива на Министерството на отбраната. Д., че е успял да се снабди с доказателството – писмения договор от 1968 г., след приключване на съдебното дирене в първата инстанция, не е опроверган от други данни по делото, поради което в съответствие със съдебната практика въззивният съд е приел наличие на основания по чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК.
Другият съдебен акт, на който касаторът се позовава при изложението на третия въпрос, е решение № 115 от 24.03.2010 г. по гр. д. № 2549/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о. То, както и решение № 136 от 02.10.2014 г. по т. д. № 4309/2013 г. на ВКС, І-во т. о., са по процесуалноправния въпрос за приложението на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./, съответно чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие с посочената задължителна съдебна практика. По спорния въпрос за наличието или липсата на идентичност между имота по договора от 1968 г. и този по констативния нотариален акт от 1974 г., е прието заключение на вещо лице, според което както имотът по договора, така и имотът по нотариалния акт, съвпадат с предмета на спора – обект с идентификатор 10135.2559.5.1.28 по кадастралната карта на [населено място]. В съдебното заседание на 05.06.2017 г. вещото лице е изяснило начина, по който е достигнало до извода за идентичност. Заключението е оспорено от процесуалния представител на касатора, но не е заявено искане за повторна, допълнителна или тройна екстертиза с цел опровергаване на първата. Ето защо необсъждането в мотивите към обжалваното решение на липсата на подробно описание /индивидуализация/ на имота в договора от 1968 г., а именно – граници /съседи/, площ, административен адрес, не налага извод за противоречие на обжалваното решение със задължителната съдебна практика.
Останалата част от изложението – за липсата на доказателства за плащане по договора от 1968 г., за качеството на купувача на военнослужещ и АБПФК, дали същият е бил жител на [населено място], различното означаване на продавача като поделение 35050 или 35030, датата на сключване на договора, съставлява оплакване за допуснати процесуални нарушения, които не са предмет на производството по селекция на касационните жалби и не могат да се обсъждат по реда на чл. 288 ГПК.
С изложението са представени още решение № 276 от 20.11.2014 г. по гр. д. № 3036/2014 г. на ВКС, І-во г. о., и ТР № 2/2011 г. от 29.02.2012 г. по тълк. д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС, на които няма позоваване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а и същите нямат касателство с поставените от касатора въпроси.
По отношение на последното поддържано основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – необходимо е то не само да бъде посочено, но и да е обосновано и мотивирано съгласно разясненията, дадени в т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В случая това не е сторено, поради което и общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 700 лева по договор за правна защита и съдействие серия Б № 300474 /12/ от 25.09.2017 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1079 от 28.06.2017 г. по в. гр. д. № 19/2017 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА С. Д. Б. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [улица], ет. 10, ап. 28, да заплати на Ю. Д. Б. от с. а., разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 700 /седемстотин лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: