2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 542
София, 03.12.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2914/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
С решение № 10179/05.07.2016 г. по гр. д. № 34416/2015 г. Софийският районен съд признал за установено по отношение на П. Б. Г., че М. А. К. е изключителен собственик на 5 165.03/21 027 ид. ч. от апартамент № 10 в [населено място],[жк], [жилищен адрес] и мазе № 10, ведно с 6.969% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, и отхвърлил иска за признаване на ищцата за изключителен собственик на останалата част от имота на основание давностно владение.
С решение № 8424 от 13.12.2017 г. по гр. д. № 12798/2016 г. Софийският градски съд потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната от ищцата отхвърлителна част.
В частта, с която искът е уважен, първоинстанционното решение не е обжалвано от ответника и е влязло в сила.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл. 283 ГПК от ищцата, която иска то да бъде отменено като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон и необосновано.
Ответникът по касация – ответник по делото, с писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:
Със заповед № РД-40-1213/15.09.1988 г. на председателя на ИК на СНС на основание чл. 95 З. /отм./ от ищцата и трето за спора лице в полза на държавата е отчужден недвижим имот пл. № 671 от кв. 29 за държавно жилищно строителство – блок 277. Ищцата е обезщетена с недвижим имот – тристайно жилище за двучленното й семейство. Видно от оценката от 12.08.1988 г., отчуждената от ищцата част е оценена на 5 165.03 лева. Със заповед № РД-41-638/01.07.1991 г. по чл. 100 З. /отм./ е определен конкретният обект, а именно жилището, предмет на настоящия спор, чиято стойност възлиза на 21 027 лева.
На 23.12.1990 г. ищцата и ответникът сключили граждански брак, който е прекратен чрез развод с влязло в сила през 1994 г. решение № 138/22.11.1993 г. по гр. д. № 326/1992 г. на Софийския районен съд.
Като намерил, че при издаването на заповедта по чл. 100 З. /отм./ страните са били в брак, първоинстнанционният съд заключил, че част от новопридобития имот, равна на стойността на отчуждения имот, а именно 5 165.03/21 027 ид. ч., са лична собственост на ищцата като придобити чрез трансформация на лично имущество, а останалата част е придобита от страните в режим на съпружеска имуществена общност. Твърдението на ищцата, че е придобила тази част по давност, е прието за недоказано. От факта, че ответникът не живее в спорното жилище и не е ходил там, не може да се направи категоричен извод, че същият се е дезинтересирал от имота и няма намерение да го владее в бъдеще. Фактът, че ищцата еднолично е ползвала целия имот и съзнанието й, че го счита за свой, не са достатъчни, за да се докаже придобивната давност. Съгласно ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС ищцата следва да е извършила действия, с които да обективира спрямо ответника намерението да владее неговите идеални части за себе си, но доказателства в тази насока не са събрани.
Въззивният съд споделил изцяло мотивите на първоинстанционния съд и препратил към тях. Посочил, също позовавайки се на разясненията, дадени в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, че по делото не е доказано извършването на действия, с които ответницата е престанала да държи идеалните части за другия съсобственик и е започнала да ги държи за себе си с намерение да ги свои, нито такива действия са доведени до знанието на другия съсобственик; не е установено завладяването на частите на последния и манифестиране пред него на промяна чрез действия, отблъскващи владението му и установяващи своене. Плащането на данъчни задължения на идеални части от имот на друго лице не е действие от такъв характер, както и правото на собственост не се прекратява с недекларирането на имота и с неупражняване ползването на същия. По тези съображения искът за установяване на частична трансформация на лично имущество е уважен, а искът за придобиване на останалата част от имота по давност е отхвърлен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и поставя следните въпроси:
1. Следва ли да се доказва преобръщане на владението /interversio possessionis/ при условие, че съсобственикът невладелец никога не е бил във владение на имота, не е предявявал претенции към него и при доказана незаинтересованост от негова страна;
2. Следва ли да се доказва наличието на отрицателен факт, при положение, че липсва твърдение за противното;
3. Следва ли да се доказва завладяване на идеалните части на останалите съсобственици, манифестиране на промяната и отблъскване на владението чрез действия, при положение, че това е обективно невъзможно.
С оглед възприетата фактическа обстановка и изложените от въззивния съд мотиви към решението, следва да се приеме, че третият правен въпрос, поставен в изложението, има определящо значение за крайния изход на спора. Поради спецификата на конкретния казус касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
На ищцата следва да се укаже да внесе държавна такса в размер на 214.14 лева, определена на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират по реда на ГПК, при обжалваем интерес 42 827.32 лева, както и възнаграждение за особения представител на ответника по касация в размер на 907.41 лева, определено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2014 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и чл. 47, ал. 6 ГПК, при материален интерес от 42 827.32 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 8424 от 13.12.2017 г. по гр. д. № 12798/2016 г. на Софийския градски съд.
Указва на жалбоподателката в едноседмичен срок да внесе по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за касационното обжалване в размер на 214.14 /двеста и четиринадесет лв. и 14 ст./ лева и възнаграждение за особения представител на ответника по касация в размер на 907.41 /деветстотин и седем лв. и 41 ст./ лева и в същия срок да представи квитанции за извършените плащания, като при неизпълнение на указанията жалбата ще бъде върната.
При изпълнение на указанията в срок, делото да се докладва за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: