2
2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 580
София, 21.12.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2256/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция след изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
Х. Г. Ц. е обжалвал въззивното решение № 496/24.11.2017 г. по в. гр. д. № 358/2017 г. на Смолянския окръжен съд д оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт- касационни отменителни основания по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол, и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
От ответниците по касация писмен отговор е подал М. Б. Б., който счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, Н. С. Ц. не е взела становище.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 97/09.05.2016 г. по гр. д. № 164/2015 г. на Златоградския районен съд в частта, с която е уважен иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на една двуетажна къща и две едноетажни стопански сгради, предявен от М. Б. срещу Х. Ц. и Н. Ц., и последните са осъдени да заплатят на М. Б. 4 875.21 лева обезщетение за ползването на процесните имоти за периода от 26.09.2014 г. до 26.06.2015 г. без правно основание, с която сума ответниците са се обогатили за сметка на ищеца, ведно със законната лихва, считано от 26.06.2015 г., както и в частта, с която е отхвърлено възражението на касатора за признаване право на задържане на сградите до заплащането на извършени подобрения на стойност 54 000 лева и в тежест на ответниците са възложени разноски съразмерно с уважената част от исковете.
Въззивният съд приел за установено, че по силата на договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № 151/26.09.2014 г., с продавач С. Д., ищецът е станал собственик на процесните имоти, върху които ответниците упражняват фактическа власт, без да имат валидно правно основание да ги владеят или държат. Поради това правилно искът по чл. 108 ЗС е уважен от районния съд. За неоснователно е прието възражението за недопустимост на иска, основано на разпоредбата на чл. 429, ал. 1 ГПК и данните за наличие на изпълнително дело, образувано по изпълнителен лист въз основа на влязло в сила решение по гр. д. № 205/2011 г., с което Х. Ц. и Н. Ц. са осъдени да предадат владението на процесните имоти на праводателката на ищеца С. Д.. Приобретателят по н. а. № 151/2014 г. и ищец по настоящото дело М. Б. няма качеството на частен правоприемник по смисъла на чл. 429, ал. 1 ГПК на взискателя С. Д. и не може да претендира изпълнение – предаване владението на имота, въз основа на издадения в полза на кредитора С. Д. изпълнителен лист.
Въззивният съд приел, че направеното от въззивника Х. Ц. и поддържано от присъединения жалбоподател Н. Ц. възражение за право на задържане на процесните имоти, предявено смостоятелно, е неоснователно. С влязло в сила решение по гр. д. № 271/2014 г. е уважен частичен иск на Х. Ц. и Н. Ц. срещу С. Д. – праводателка на ищеца, в размер на 24 000 лева за извършени подобрения в процесните имоти и съдът е признал правото на подобрителите да задържат имотите до заплащане на сумата от С. Д.. Това влязло в сила решение е непротивопоставимо на приобретателя на имота – ищеца Б., тъй като той не е бил страна в производството по гр. д. № 271/2014 г. и по отношение на него то няма обвързваща сила. Не се установява твърдението на Ц., че след сключване на предварителен договор през 2001 г. за процесните имоти в качеството им на купувачи с продавач С. Д. – праводател на С. Д., до 2011 г. са ги владяли на годно правно основание.
Въззивният съд приел и, че правилно районният съд е уважил частично предявения от ищеца иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 4 875.21 лева, какъвто е бил размерът на пазарния наем към момента на покупко-продажбата от 2014 г.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддржа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК- вероятна недопустимост на въззивното решение. Оплаквания за недопустимост са изложени и в касационната жалба. Доводите са за постановяване на решение по нередовна искова молба и при липса на правен интерес за ищеца.
І. 1. Касаторът твърди, че ищецът не е представил надлежно удостоверение за данъчна оценка, респ. не е установена реалната пазарна цена на единия от процесните имоти – двуетажната сграда, и не е внесен пълният размер на следващата се държавна такса по иска с правно основание чл. 108 ЗС, поради което решението е недопустимо като постановено по нередовна искова молба.
При предявяването на иска, ищецът е този, който посочва цената на иска – чл. 70, ал. 1, изр. 1 ГПК, но съдът не е обвързан от това. Съгласно чл. 70, ал. 1, изр. 2 ГПК въпрос за цената на иска може да се повдигне от ответника или служебно от съда най-късно в първото заседание за разглеждане на делото. Прегледът на данните по делото сочи, че както с отговорите на исковата молба, така и в първото по делото заседание, проведено на 28.01.2016 г., ответниците не са повдигнали въпрос за цената на иска. Не е процедирано в тази насока и служебно от съда. Едва впоследствие, с молба вх. № 1006/28.04.2016 г. /л. 165 от първоинстанционното дело/ процесуалният представител на касатора е поискал исковата молба да бъде оставена без движение на основание чл. 129, ал. 4 ГПК до внасяне на пълната държавна такса за разглеждане на иска по чл. 108 ЗС, като се постави задача на вещото лице за действителната пазарна цена на правото на собственост на търговско помещение със застроена площ от 93 кв. м. В молбата са развити съображения, поддържани и в касационната жалба и в изложението, че търговската площ не е 44 кв. м., както е вписано в удостоверението за данъчна оценка, а е 93 кв. м., както се установява от заключението на вещото лице, и с невярно декларираната площ се заобикаля заплащането на държавна такса за исковото производство.
Молбата е подадена несвоевременно, след изтичането на срока, в който ответниците са могли да възразят относно цената на иска за ревандикация. Още в исковата молба ищецът е записал, че всеки етаж от двуетажната сграда е с площ 88 кв. м., като първият етаж е търговско заведение. С исковата молба е било представено и удостоверение за данъчна оценка, според което оцененият търговски обект е на площ от 44 кв. м. Ако касаторът е считал, че така констатираната разлика в площта на търговския обект, посочена в исковата молба и в удостоверението, е от значение за определяне цената на иска, следвало е своевременно, в срока по чл. 70, ал. 1 ГПК, да повдигне въпроса за цената на иска. Бездействието на касатора е довело до стабилизиране на цената на иска така, както е била посочена от ищеца. Не се разкрива нередовност на исковата молба, в резултат на което процесът да е бил нередовно учреден. Не е било налице и основание по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК за спиране на производството по гражданското дело с оглед установяване наличието на неистински документ – подадената от ищеца декларация по чл. 14 ЗМДТ.
2. Твърди се, че ищецът не е представил актуална скица на двуетажната сграда с идентификатор 31111.33.232.1 и не е дал надлежно описание на същата в исковата молба.
Касаторът се позовава на представено във въззивната инстанция разрешение за ползване № 17/01.03.2002 г. на началника на РДНСК С., според което първият етаж от процесната двуетажна сграда е самостоятелен търговски обект – заведение, възникнал в резултат на юридическо и фактическо преустройство, извършено по предвидения в закона ред. Представената от ищеца скица на двуетажната еднофамилна жилищна сграда не е актуална, тъй като сградата вече е с друго предназначение и то задължително трябва да фигурира в скицата. В тази връзка пред въззивния съд било заявено искане за оставяне на исковата молба без движение с указания за представяне на актуална скица и надлежно описание на сградата с нова уточняваща молба, което било оставено без уважение, макар според касатора представянето на документ, имащ отношение към допустимостта на иска, да не е свързано с преклузия във времето.
Доводите във връзка с точната индивидуализация на двуетажната сграда не разкриват порок на исковата молба, който поради неотстраняването си да е довел до постановяване на недопустимо решение. Предмет на правния спор е цялата двуетажна сграда като недвижим имот – обект на кадастъра съгласно чл. 23, т. 2 ЗКИР, а не отделните обекти в нея. Представената с исковата молба скица съдържа всички основни кадастрални данни съгласно изискванията на чл. 27, ал. 1, т. 2 ЗКИР, необходими за надлежната индивидуализация на сградата. Евентуален пропуск да се нанесе частична промяна на предназначението на обекта от жилищен в търговски, непредставянето на скица с променено предназначение и непосочването на същото в исковата молба не води до нейната нередовност и до недопустимост на постановеното решение.
ІІ. Касаторът твърди, че за ищеца липсва правен интерес от воденето на ревандикационен иск, тъй като същият се явява частен правоприемник на своята праводателка С. Д., в чиято полза е постановено осъдително решение срещу същите ответници за същите имоти, и която въз основа на издаден по това решение изпънителен лист е образувала изпълнително производство, все още висящо.
Съгласно чл. 429, ал. 1 ГПК частните правоприемници на взискателя могат да искат изпълнение въз основа на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист, като приемството се установява с писмени доказателства. Не може да се приеме тезата на касатора, че приемството в случая е обективирано в нотариалния акт за покупко-продажба, окачествяван като доказателство по смисъла на посочената разпоредба. Уреденото в чл. 429, ал. 1 ГПК частно правоприемство като изключение от правилото, че надлежните страни в изпълнителния процес са тези, сочени от изпълнителния лист, има предвид прехвърляне на изпълняемото право – притезанието, докато предмет на прехвърлителната сделка е правото на собственост. Изпълняемото право не е цедирано от прехвърлителката на купувача и по тази причина последният не е неин частен правоприемник, който като взискател да може да иска изпълнение въз основа на издадения в полза на прехвърлителката изпълнителен лист /в този смисъл решение № 2499/28.11.1958 г. по гр. д. № 7447/1958 г. на ВС, І-во г. о./, а това от своя страна да направи иска по чл. 108 ЗС недопустим поради наличието на друг път за защита и липса на правен интерес от предявяването му.
В обобщение, не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо, поради което не се констатира поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация – ищец по делото, следва да се присъдят разноските за касационното производство в размер на 1 200 лева по договор за правна защита и съдействие серия СМ № [ЕГН] от 21.02.2018 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 496/24.11.2017 г. по в. гр. д. № 358/2017 г. на Смолянския окръжен съд.
ОСЪЖДА Х. Г. Ц. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [улица], да заплати на М. Б. Б. разноски за касационното производство в размер на 1 200 /хиляда и двеста лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: